Рут Уеър
Жената в каюта 10 (9)

8

На персонала му бе нужно изненадващо дълго време, за да ни настани в миниатюрната трапезария в съседство. Някак си бях очаквала нещо практично, като на фериботите, на които бях се возила, редици маси и дълъг щанд с храна. Разбира се, реалността беше съвсем различна — сякаш гостувахме в нечий дом, ако изобщо познавах някого, в чийто дом имаше завеси от сурова коприна и кристални чаши.

Когато се настанихме, главата ми вече пулсираше болезнено и отчаяно се нуждаех от някаква храна — или може би от малко кафе, макар да предположих, че ще трябва да почакам до десерта за това. Струваше ми се много далечен.

Гостите бяха подредени на две маси по шест, но на всяка от тях оставаше празно място. Момичето от каюта 10 ли трябваше да седи на едно от тях? Набързо преброих хората тайничко.

На маса 1 бяха Ричард Балмър, Тина, Александър, Оуен Уайт и Бен Хауърд. Свободното място беше срещу Ричард Балмър.

На маса 2 бяхме аз, Ларс и Хлое Йенсен, Арчър и Коул, със свободно място до него.

— Можете да разчистите тук — каза Коул на сервитьорката, която се приближи с бутилка вино. Той махна с ръка към неизползваните прибори. — Жена ми не можа да дойде на пътешествието.

— О, моите извинения, сър.

Тя се поклони леко, каза нещо на колегата си и приборите бяха отнесени. Е, това обясняваше нещата. Празното място на първата маса обаче си оставаше.

— Шабли? — попита сервитьорката.

— Да, моля — Коул посочи чашата си.

През това време Хлое Йенсен се наведе през масата и ми протегна ръка.

— Не мисля, че ни представиха. — Имаше нисък, дрезгав глас, съвсем неочакван за дребната й фигурка, с нотка на акцент от Есекс. — Аз съм Хлое, Хлое Йенсен, макар че професионалното ми име е Вилде.

Разбира се. Когато го каза, я разпознах, с прочутите широки скули и по славянски раздалечени очи, с руса до бяло коса. Дори без сценичен грим и осветление тя изглеждаше леко извън света, сякаш беше извадена от малко исландско рибарско селце или от сибирска къща от трупи. Видът й правеше историята за откриването й от моден скаут в извънградски супермаркет още по-невероятна.

— Радвам се да се запознаем — казах аз и хванах ръката й.

Пръстите й бяха студени, а ръкостискането й беше здраво почти до болка, усилено от грубите й пръстени, които се врязаха в кокалчетата ми. Отблизо беше още по-зашеметяваща със строгата красота на тоалета си, така очевидно превъзхождащ моя, че се почувствах така, сякаш идвахме от различни планети. Едва удържах порива си да си прикрия деколтето.

— Аз съм Ло Блеклок.

— Ло Блеклок! — Тя се разсмя гърлено. — Харесва ми. Звучи като име на кинозвезда от петдесетте, с талия на оса и цици, вирнати до брадичката й.

— Бих искала. — Въпреки усилващото се главоболие, се разсмях, имаше нещо заразително в нейната веселост. — А това навярно е вашият съпруг?

— Това е Ларс, да. — Тя го погледна, готова да го включи в разговора и да ме представи, но той беше потънал в някаква дискусия с Коул и Арчър и тя само завъртя очи и се обърна отново към мен.

— Още някой ли ще се присъедини към тях? — Кимнах към свободното място на първата маса.

Хлое поклати глава.

— Мисля, че е за Ане — нали знаете, жената на Ричард. Тя не е добре. Решила е да вечеря в каютата си, мисля.

— Разбира се! — Трябваше да се досетя. — Познавате ли я добре? — попитах.

Хлое поклати глава.

— Не, познавам Ричард доста добре покрай Ларс, но Ане не напуска често Норвегия.

Тя сниши глас си и заговори поверително:

— Всъщност, говори се, че живее като отшелник, затова бях изненадана да я видя на борда, но разбирам, че ракът може да те накара…

Но каквото и да се канеше да каже, беше прекъсната от пристигането на пет тъмни квадратни подноса, всеки от които бе отрупан с малки кубчета в цветовете на дъгата, покрити с пяна и подредени като чимове. Осъзнах, че нямам представа какво щеше да се наложи да ям.

— Миди бръснач с мариновано цвекло — каза онзи стюард, — с пяна от бизонова трева и изсушени на слънце късчета морски копър.

Сервитьорите се отдръпнаха, а Арчър вдигна вилицата си и побутна най-неоново оцветеното кубче.

— Мида бръснач? — попита недоверчиво той.

Йоркширският му акцент звучеше някак си по-отчетливо, отколкото по телевизията.

— Никога не съм си падал особено по суровите миди. Изнервят ме.

— Наистина ли? — попита Хлое. Усмихна се с котешка усмивка, изразяваща нещо средно между флирт и неверие. — Мислех, че си по пустинната храна — бръмбари, гущери, такива неща.

— Ако ти плащат да ядеш фъшкии в работно време, може би ще ти хареса и някоя хубава пържола през почивните дни — каза той и се ухили.

Обърна се към мен и ми подаде ръка.

— Арчър Фенлан. Не съм сигурен дали ни представиха.

— Ло Блеклок — казах с уста, пълна с нещо, за което се надявах да не е пяна от пенеща се цикада, макар че трудно можех да съм сигурна. — Всъщност сме се срещали, но едва ли си спомняте. Работя за „Велосити“.

— О, да. Значи работите за Роуън Лонсдейл?

— Така е.

— Тя хареса ли статията, която написах за нея?

— Да, стана изключително популярна. Има много споделяния.

„Дванадесет изненадващо вкусни храни, които не знаехте, че стават за ядене“, или нещо в този дух. Беше илюстрирана със снимка на Арчър, който печеше нещо неописуемо на огъня и се усмихваше към обектива.

— Няма ли да го ядете? — попита Хлое и кимна към чинията на Арчър.

Нейната собствена чиния беше почти празна и тя прокара пръст през ивицата пяна и го облиза. Арчър се поколеба, след което избута чинията си.

— Мисля, че ще го прескоча — каза той. — Ще изчакам следващото ястие.

— Честна игра — каза Хлое и пусна още една бавна, лукава усмивка.

Някакво движение в скута й привлече погледа ми и видях, че под нивото на масата, не съвсем скрито от покривката, тя и Ларс се държаха за ръце, а палецът му ритмично потупваше кокалчетата й. Гледката беше някак си толкова интимна, но и толкова публична, че се почувствах леко шокирана. Може би склонността й към флиртове не беше такава, каквато изглеждаше.

Осъзнах, че Арчър ми говори, обърнах се и с усилие насочих вниманието си към него.

— Съжалявам — казах. — Бях се отнесла. Какво казахте?

— Попитах мога ли да ви налея? Чашата ви е празна.

Погледнах надолу към нея. Шаблито беше изчезнало, макар че едва си спомнях да съм пила.

— Да, моля — казах.

Докато наливаше, се вгледах в чашата, опитвайки се да разбера колко съм изпила вече. Отпих глътка. Тогава Хлое се наведе и тихо каза:

— Надявам се, че нямате нищо против да попитам какво е станало с бузата ви?

Може би на лицето ми се изписа изненада, защото тя вдигна ръка с жест „забравете за това“.

— Съжалявам, не ми обръщайте внимание, не е моя работа. Просто… е, и аз съм имала лоши връзки, това е всичко.

— О… не! — По някаква причина недоразумението ме накара да се срамувам, като че ли вината беше моя или предавах Джуда зад гърба му, макар да не беше вярно. — Не, нищо подобно. Обраха ме.

— Наистина ли? — изглеждаше шокирана. — Докато бяхте там?

— Ами да. Случва се все по-често или поне така казаха полицаите.

— И ви нападна? Боже.

— Не съвсем.

Изпитвах странно нежелание да споделя подробности не само защото да говоря за това извикваше неприятни картини от случилото се, но и от някаква гордост. Исках да седя на тази маса като професионалист, умел и уверен журналист, способен да се справи във всяка ситуация. Не ми харесваше да се виждам като изплашена жертва, която трепери в собствената си спалня.

Но историята вече беше излязла наяве — или поне 90 на сто от нея — и да не я обясня щеше да изглежда като търсене на съчувствие под фалшив претекст.

— Беше… наистина беше случайно. Той блъсна вратата в лицето ми, тя ме удари по бузата. Не мисля, че искаше да ме нарани.

Трябваше просто да остана в стаята си, завита през глава, такава беше истината. Глупавата Ло, решила да наднича.

— Трябва да се научиш на самозащита — каза Арчър. — Така започнах, нали знаеш. Кралските морски пехотинци. Не става дума за ръста, дори момиче като теб може да надвие мъж с правилен подход. Виж, ще ти покажа. — Той бутна стола си назад. — Стани.

Станах, като се чувствах малко смутена, а той с изключителна бързина ме сграбчи за ръката и я изви зад гърба ми, като ме наклони настрани. Посегнах към масата със свободната си ръка, но въртеливото движение на рамото ми продължаваше и ме теглеше назад, а мускулите ми крещяха в знак на протест. Издадох звук — наполовина от болка, наполовина от страх — и с ъгълчето на окото видях шокираното лице на Хлое.

— Арчър! — каза тя, а после по-разтревожено: — Арчър, плашиш я!

Той ме пусна и аз рухнах на стола си с разтреперани крака, опитвайки се да не покажа колко е пострадало рамото ми.

— Извинявай — каза Арчър с усмивка, докато придърпваше стола си към масата. — Надявам се, че не те нараних. Не си знам силата. Но разбираш какво имам предвид — трудно е да се измъкне, дори ако нападателят ти е по-едър. Винаги, когато ти потрябва урок…

Опитах се да се засмея, но прозвуча насилено и неуверено.

— Изглеждаш, сякаш се нуждаеш от питие — обади се безгрижно Хлое и доля чашата ми.

После, когато Арчър се обърна, за да говори със сервитьорката, добави с по-нисък глас:

— Не се занимавай с Арчър. Започвам да вярвам, че слуховете за първата му съпруга са били верни. И виж, ако искаш да прикриеш тази синина, мини към каютата ми по някое време. Имам цяла торба с трикове и съм доста добра гримьорка. Налага се с моя занаят.

— Ще дойда — казах аз и се опитах да се усмихна.

Прозвуча фалшиво и насилено, затова взех чашата си и отпих глътка, за да го прикрия.

— Благодаря.

 

 

След първото ястие всички започнаха да си сменят местата и аз се озовах, донякъде с облекчение, на другата маса, далеч от Арчър, седнала между Тина и Александър, които поведоха над главата ми дълбоко съдържателен разговор за храните по света.

— Разбира се, единственият тип сашими, който наистина трябва да опитате, е фугу — каза разпалено Александър, като приглади салфетката над стегнатия си пояс. — Това е просто най-изисканият вкус.

— Фугу? — попитах, опитвайки се да се включа в разговора. — Не беше ли това ужасно отровно?

— Абсолютно, но тъкмо това създава преживяването. Никога не съм вземал дрога — познавам собствените си слабости и съм наясно, че съм склонен към увлечения, така че никога не съм се доверявал на себе си, за да се занимавам с такива неща, — но мога само да предположа, че изключителното преживяване при ядене на фугу е сходна психична реакция. Вечерята е игра на зарове със смъртта и си спечелил.

— Не казват ли — провлече Тина и отпи от виното си, — че майсторството на наистина превъзходния готвач е да изрязва колкото е възможно по-близо до отровните части на рибата и да остави само частица от токсините върху месото, за да изостри преживяването?

— Чувал съм го — съгласи се Александър. — Предполага се, че действа като стимулант в много малки количества, въпреки че тази особена техника на рязане може би е свързана повече с високата цена на рибата и стремежа на главния готвач да не похаби дори частица.

— И колко е отровно? — попитах. — Имам предвид количеството? Колко би трябвало да изядете?

— Е, това е въпросът, нали? — каза Александър.

Той се наведе над масата с доста неприятен блясък в очите, докато се готвеше да заговори по темата.

— Различните части на рибата имат различен токсичен товар, но дори при най-отровните части — т.е. черния дроб, очите и яйчниците — говорим за много, много малко количество. Казват, че е около хиляда пъти по-смъртоносна от цианида. — Той напълни устата си с карпачо от риба и говореше през крехката плът. — Сигурно е доста ужасен начин да умреш. Майсторът готвач, който ни го приготви в Токио, описваше с голяма наслада процеса на действие на отровата — тя парализира мускулите, но умът на жертвите остава незасегнат и те са в пълно съзнание по време на преживяването, докато мускулите им атрофират и те не могат да дишат. — Той преглътна, облиза влажните си устни и се усмихна. — Накрая просто се задушават.

Погледнах надолу към люспите сурова риба в собствената ми чиния и дали заради виното, дали заради яркото описание на Александър или защото морето се бе надигнало, внезапно се почувствах по-малко гладна, отколкото преди вечерята. Поставих неохотно едно парче в устата си и го задъвках.

— Разкажи ни за себе си, скъпа — каза внезапно Тина, изненадвайки ме, като рязко пренасочи вниманието си от Александър към мен. — Работиш с Роуън, чувам?

Тина беше започнала във „Велосити“ в края на осемдесетте години, пътищата им за кратко се бяха пресекли с Роуън, която все още говореше за нея и нейната легендарна жестокост.

— Така е. — Преглътнах хапката си набързо. — Там съм от десетина години.

— Сигурно има много високо мнение за теб, щом те е, изпратила на такава екскурзия. Страхотен шанс, бих казала.

Размърдах се на стола си. Какво можех да отговоря? „Всъщност не мисля, че имаше начин да ми повери нещо такова, ако не беше на системи в болницата.“

— Много съм щастлива — казах най-сетне. — За мен е истинска привилегия да съм тук, а Роуън знае колко се стремя да се докажа.

— Е, наслаждавай се, това е моят съвет. — Тина ме потупа по ръката и усетих студените й пръстени върху кожата си. — Живее се само веднъж. Нали така казват?