Рут Уеър
Жената в каюта 10 (11)

10

Дори не се замислих какво да правя.

Изтичах на верандата, отворих френските прозорци, надвесих се през парапета и започнах да се взирам с все сили в търсене на нещо — или някого — сред плискащите се вълни. Тъмната повърхност беше обсипана от ярките отразени отблясъци от прозорците на кораба, което правеше почти невъзможно да се различи каквото и да било в люлеещите се води, но за миг ми се стори, че виждам нещо под билото на черна вълна — въртящо се бяло очертание, подобно на женска ръка, която се движеше под повърхността, а после потъна.

Обърнах се да погледна съседния балкон.

Между двата балкона имаше матов защитен екран, затова не можах да видя много, но докато надничах, забелязах две неща.

Първото беше, че на стъклената балконска преграда имаше петно. Петно от нещо тъмно и мазно. Петно, което много приличаше на кръв.

Второто беше осъзнаване, от което стомахът ми се сви и се преобърна. Който и да стоеше там — онзи, който беше изхвърлил това тяло през борда, не можеше да не е забелязал глупавото ми надвесване от балкона. Най-вероятно беше стоял на съседната веранда, когато аз излязох на моята. Сигурно беше чул вратата да се отваря. Вероятно беше видял лицето ми.

Втурнах се обратно в стаята, затръшнах вратата на верандата след себе си и проверих дали вратата на каютата е двойно заключена. После сложих веригата. Сърцето ми подскачаше в гърдите ми, но се чувствах спокойна, толкова спокойна, колкото не съм била от години.

Ето така. Това беше истинска опасност и аз се справях.

След като се уверих, че вратата на каютата е здраво залостена, се върнах и проверих балконската врата. Нямаше секретна брава, а само обикновено резе, но ми се стори достатъчно сигурно.

После взех вътрешния телефон с леко треперещи пръсти и набрах 0 за оператора.

— Ало — каза напевен глас. — Как мога да ви помогна, госпожице Блеклок?

За миг останах озадачена, че знаеше коя съм, и напълно изгубих мисълта си. После съобразих — номерът на стаята ми се изписваше на екрана на телефона. Естествено, че бях аз. Кой друг би се обаждал от стаята ми посред нощ?!

— З-здравейте! — едва изрекох.

Въпреки треперенето, гласът ми звучеше изненадваща спокойно.

— Здравейте.

— Кой е това, моля?

— Аз съм Карла, стюардесата на вашата каюта, госпожице Блеклок. Мога ли да ви помогна? — През заучения маниер на разговор по телефона се долавяше притеснение. — Добре ли сте?

— Не, не съм добре. — Замълчах, осъзнала колко абсурдно можеше да прозвучи.

— Госпожице Блеклок?

— Мисля, че… — Преглътнах. — Мисля, че току-що станах свидетел на убийство.

— О, боже мой. — Карла беше шокирана и каза нещо на език, който не разбирах — шведски или може би датски, но после, изглежда, се овладя и попита: — Вие в безопасност ли сте, госпожице Блеклок?

Бях ли в безопасност? Погледнах към вратата на каютата. Бях по-скоро сигурна, че никой не може да влезе.

— Да, да, така мисля. Стана в съседната каюта — номер десет. „Палмгрен“. Аз… мисля, че някой изхвърли тяло през борда.

Гласът ми пресекна, когато го казах, и изведнъж ми се стори, че се смеех — или може би плачех. Поех си дълбоко дъх и стиснах носа си в основата, опитвайки се да се съвзема.

— Ще изпратя веднага някого, госпожице Блеклок. Останете на място. Ще ви се обадя, когато стигнат пред вратата, за да знаете кой е. Изчакайте, моля, и ще ви се обадя веднага.

Чу се изщракване и тя затвори.

Внимателно оставих слушалката на вилката, като се чувствах странно раздвоена, сякаш бях напуснала тялото си. Главата ми пулсираше и осъзнах, че трябва да се облека, преди някой да дойде.

Взех хавлията, закачена от вътрешната страна на вратата на банята — и застинах поразена. Когато слязох на вечеря, бях я оставила на пода, заедно с дрехите, които носех във влака. Спомних си как бях погледнала през рамо към бойното поле, в което бях превърнала банята, с дрехи по пода, гримове, разпръснати по плота, изцапани с червило салфетки в мивката, като си мислех, че ще се оправя това по-късно.

Всичко беше изчезнало. Хавлията беше закачена, моите мръсни дрехи и бельо бяха изчезнали, отнесени бог знае къде.

На тоалетката козметиката ми беше спретнато подредена в редица, заедно с четката и пастата за зъби. В тоалетната ми чантичка бяха останали само тампоните и противозачатъчните ми, жест на дискретност, който в някакъв смисъл беше по-плашещ от изваждането на всичко на открито и ме накара да потръпна.

Някой беше влизал в стаята ми. Разбира се, че беше. Нали това означаваше камериерско обслужване, за бога. Но някой беше влизал в стаята ми, беше вземал нещата ми, беше пипал скъсаните ми чорапогащи и полуизхабения молив за очна линия.

Защо ми се плачеше при тази мисъл?

Седях на леглото, обхванала глава с ръце и си мислех за съдържанието на минибара, когато телефонът иззвъня. Няколко секунди по-късно, докато пропълзя по завивката и вдигна слушалката, на вратата се почука.

Вдигнах телефона.

— Ало?

— Ало, госпожице Блеклок? — Беше Карла.

— Да. Има някого пред вратата. Да му отворя ли?

— Да, да, моля ви. Това е нашият отговорник по сигурността, Йохан Нилсон. Сега ще ви оставя с него, госпожице Блеклок, но моля ви, обаждайте се по всяко време, ако имате нужда от допълнителна помощ.

Чу се изщракване, линията замлъкна, а на вратата се почука отново. Загърнах по-плътно хавлиения си халат и отидох да отворя.

Отвън стоеше мъж, когото не бях виждала преди, облечен в някаква униформа. Не знам какво бях очаквала — нещо като полицай. Тази приличаше повече на морска униформа — беше по-скоро на главен стюард или нещо подобно. Мъжът беше на около четирийсет години и толкова висок, че се наложи да се наведе, когато пристъпи през вратата. Косата му беше разрошена като на човек, който току-що бе станал от леглото, а очите му бяха толкова изумително сини, сякаш имаше цветни лещи. Бях се загледала в тях, когато изведнъж осъзнах, че ми подава ръка.

— Здравейте, вие трябва да сте госпожица Блеклок, предполагам?

Английският му беше много добър. Със съвсем слаба следа от скандинавски акцент, толкова лек, че можеше да бъде и шотландски или канадски.

— Казвам се Йохан Нилсон. Аз съм началник на охраната на „Аурора“. Разбрах, че сте видели нещо, което ви е притеснило.

— Да — казах твърдо, изведнъж болезнено осъзнавайки факта, че бях по халат, с размазана спирала по бузите, докато той беше напълно и професионално облечен. Пристегнах колана си отново, този път нервно.

— Да. Видях… чух… да се хвърля нещо зад борда. Аз… мисля, че беше… трябва да беше… тяло.

— Видяхте или чухте? — попита Нилсон, като наведе глава настрани.

— Чух плясък… много силен плясък. Очевидно беше нещо много голямо, което падаше зад борда… или беше блъснато. А после изтичах на балкона и видях нещо… сякаш беше тяло, изчезващо под вълните.

Изражението на Нилсон беше сериозно, но сдържано, а докато говорех, се намръщваше все повече.

— И имаше кръв на стъклената преграда на балкона — добавих.

При тези думи устните му се свиха и той кимна леко към вратата на верандата.

— На вашия балкон?

— Кръвта? Не. На съседния.

— Можете ли да ми покажете?

Кимнах и стегнах отново колана, докато гледах как отключва вратата към верандата.

Навън вятърът се бе засилил и беше много студено. Пристъпих в пространството, което ми се струваше мъчително тясно в присъствието на Нилсон. Той сякаш го изпълваше цялото, но вътрешно бях много доволна, че е тук. Не смятах, че бих могла да се заставя да изляза сама навън.

— Там… — Посочих над защитния екран, който отделяше моята веранда от тази на каюта 10. — Погледнете натам. Ще видите какво имам предвид.

Нилсон надникна над преградата, после ме погледна и леко се намръщи.

— Не разбирам какво имате предвид. Бихте ли ми показали?

— Какво искате да кажете? Имаше голямо петно там долу, на стъклото.

Той отстъпи назад и ме подкани с ръка към преградата, а аз се промуших покрай него, за да надникна. Сърцето ми препускаше въпреки волята ми. Не очаквах убиецът да е още там, нито да получа юмрук в лицето или куршум да профучи покрай ухото ми. Но се чувствах ужасно уязвима, когато надникнах над преградата, без да знам какво щях да открия от другата страна.

Но не открих… нищо.

Никакъв притаен убиец, готов да нападне. Никаква кръв. Стъклената преграда блестеше в лунната светлина, чиста, неопетнена дори от пръстов отпечатък.

Обърнах се към Нилсон, разбирайки, че лицето ми трябва да беше парализирано от шока. Разтърсих глава в опит да намеря думи. Той ме гледаше с проблясък на съчувствие в сините очи.

Тъкмо от съчувствието ме заболя най-много.

— Беше там — казах ядно. — Той явно го е избърсал.

— Той?

— Убиецът! Проклетият убиец, разбира се!

— Няма нужда да ругаете, госпожице Блеклок — каза той меко и се върна вътре в каютата.

Последвах го и той внимателно затвори вратата зад гърба ми, а после застана с отпуснати ръце, сякаш очакваше да кажа нещо. Усещах миризмата на одеколона му — не неприятна, леко дървесна. Но внезапно просторната стая ми се стори потискащо малка.

— Какво? — попитах най-сетне, като се опитвах безуспешно въпросът да не прозвучи агресивно. — Казах ви какво видях. Да не твърдите, че лъжа?

— Да идем в съседната каюта — каза той дипломатично.

Стегнах още веднъж колана на хавлията си, така че усетих как се врязва в корема ми, и го последвах боса в коридора. Той почука на вратата на каюта 10, а след това, когато не получи отговор, извади от джоба си карта ключ и отвори.

Застанахме на прага. Нилсон не казваше нищо, но усещах присъствието му зад гърба си, докато оглеждах зяпнала помещението.

Беше съвсем празно. Не само хора, липсваше всичко. Нямаше куфари. Нямаше дрехи. Нямаше козметика в банята. Дори матракът на леглото бе гол.

— Тук имаше момиче — казах най-сетне с неуверен глас и пъхнах ръцете си в джобовете на хавлията, за да не види как пръстите ми са стиснати в юмруци. — Имаше момиче. В тази стая. Говорих с нея. Разговарях с нея. Тя беше тук!

Нилсон не каза нищо. Прекоси тихата, осветена от луната стая, отвори вратата на верандата, после надникна навън и огледа стъклената преграда с почти обидно старание. Но виждах и оттук, че там нямаше нищо. Стъклото блестеше в лунната светлина, леко опръскано от океанските вълни, но иначе съвсем недокоснато.

— Тя беше тук! — повторих и долових, мразейки се, нотки на истерия в гласа си. — Защо не ми вярвате?

— Не съм казал, че не ви вярвам.

Нилсон се върна в стаята и залости френския прозорец към верандата. После ме изведе през вратата на каютата, затвори и заключи след себе си.

— Не е нужно да го правите — казах горчиво.

Моята врата все още беше отворена и той ме придружи вътре.

— Но ви казвам, че беше там. Тя ми услужи… О! — Нещо изведнъж ме порази и аз изтичах в банята. — Тя ми услужи с една спирала. По дяволите, къде е?

Прерових внимателно подредената козметика, но не беше там. Къде беше?

— Тук е — казах отчаяно. — Знам, че е тук.

Огледах се диво и нещо привлече погледа ми, яркорозов проблясък зад прибиращото се огледало за бръснене отстрани на мивката. Дръпнах го — и беше там, невинна малка розова тубичка със зелена капачка.

— Ето!… — Насочих я тържествуващо към него, като оръжие.

Нилсон отстъпи крачка назад, след което мигновено взе спиралата от ръката ми.

— Виждам — каза той, — но с цялото ми уважение, госпожице Блеклок, не съм сигурен какво доказва това, освен факта, че сте взели назаем спирала от някого днес…

— Какво доказва ли? Това доказва, че наистина беше там! Доказва, че съществува!

— Доказва, че сте видели момиче, да, но…

— Какво искате? — прекъснах го отчаяно. — Какво повече искате от мен? Казах ви какво чух… какво видях. Казах ви, че в тази каюта имаше момиче, а сега е изчезнало. Вижте си корабния манифест — липсва гост. Защо не сте по-загрижен?

— Тази каюта е празна — каза той меко.

— Знам! — изкрещях, а след това, като видях лицето на Нилсон, направих огромно, целенасочено усилие да се овладея. — Знам, нали това се опитвах да ви кажа, за бога.

— Не — каза той, все още със същата спокойна мекота, мекотата на едър мъж, който нямаше какво да доказва. — Това се опитвам да ви обясня, госпожице Блеклок. Винаги е била празна. Нямаше гост в тази каюта. Никога не е имало.