Рут Уеър
Жената в каюта 10 (24)

23

Не усетих кога, но явно съм заспала заради изтощението от болката в главата ми и бученето на корабния двигател, защото се събудих от звука на щракване.

Надигнах се рязко, ударих си темето в горната койка, после се свих със стон и сграбчих главата си, кръвта заблъска в ушите ми и в тила ми отекна остър звън.

Останах да лежа, стиснала очи от болка, изчаквайки да заглъхне достатъчно, за да се завъртя настрана и отново да отворя очи, примижала на мътната флуоресцентна светлина.

На пода имаше поднос и чаша с нещо — сок, помислих си аз.

Взех я и подуших. Приличаше и миришеше на портокалов сок, но не можех да се насиля да го изпия. Вместо това се изправих мъчително на крака и отворих вратата към малката баня, където излях сока в мивката и напълних чашата с вода от кранчето. Водата беше топла и застояла, но вече бях толкова жадна, че бих пила и нещо по-гадно. Изгълтах чашата, напълних я отново и започнах да отпивам по-бавно, докато се връщах на койката.

Главата ми се пръскаше, искаше ми се да имах някакво болкоуспокояващо, но преди всичко се чувствах ужасно — трескава и слаба, сякаш ме бе съборил грип. Вероятно беше от глад — бяха минали часове, откакто ядох, а кръвната ми захар навярно беше стигнала дъното.

Най-много ми се искаше да легна и да намеря покой за пулсиращата си глава, но стомахът ми изкъркори и се насилих да огледам храната на пода. Изглеждаше съвсем нормално — кюфтета в някакъв сос, картофено пюре с грах и филия хляб. Знаех, че трябва да ям — но ме обзе същото отвращение, което ме бе накарало да излея сока. Струваше ми се толкова погрешно — да ям храна, предложена от някого, който ме бе заключил в подводна тъмница. В нея можеше да има всичко. Отрова за плъхове. Приспивателни. Нещо по-лошо. Но нямах друг избор, освен да я изям.

Внезапно мисълта да сложа дори една лъжица от този сос в устата си ме хвърли в паника, прилоша ми и реших да изхвърля всичко в канализацията след сока, но когато се изправих наполовина, готова да вдигна подноса, осъзнах нещо и отново седнах с треперещи, подгъващи се крака.

Не им трябваше да ме отровят. Защо да го правят? Ако искаха да ме убият, можеха просто да ме оставят да умра от глад.

Опитах се да мисля ясно.

Ако онези, които ме бяха затворили тук, искаха да ме убият, щяха вече да са го направили. Нали?

Точно така. Можеха да ме ударят още веднъж, по-силно, или да ми затиснат лицето с възглавница, докато бях в безсъзнание, или да ми нахлузят на главата найлонов плик и да го стегнат около врата ми. Но не бяха. Бяха ме хвърлили тук, с което си създаваха известно неудобство.

Значи не ме искаха мъртва. Не точно сега, във всеки случай.

Едно грахче. Човек не можеше да умре от едно отровно грахче, нали?

Набодох го на вилицата и го огледах. Беше напълно нормално. Нямаше следи от някакъв прах. Нямаше странен цвят.

Поставих го в устата си и го завъртях бавно, опитвайки се да открия някакъв странен вкус. Нямаше.

Преглътнах.

Не се случи нищо особено. Не че го очаквах — не знаех много за отровите, но си представях, че онези, които убиваха за няколко секунди, бяха малко и редки и не беше лесно да се сдобиеш с тях.

Но нещо се случи. Усетих глад.

Загребах още няколко грахчета и ги изядох, предпазливо отначало, но после набрах скорост, докато храната не ме накара да се почувствам по-добре. Разчупих кюфтето с вилицата си. Имаше съвсем нормален вкус и мирис — познатия дъх на храна, приготвена за голям брой хора.

Най-накрая чинията се опразни, а аз седнах и зачаках някой да дойде и да я прибере.

И чаках.

И чаках.

 

 

Времето е много разтегливо — това е първото нещо, което осъзнавате, когато се озовете без дневна светлина, без часовник, без никаква възможност да измервате дължината на нижещите се секунди. Опитах да броя — да броя секундите, да отчитам пулса си, но стигнах до две хиляди и нещо и загубих броя.

Главата ме болеше, но слабостта и треперенето на крайниците ме тревожеше повече. Отначало смятах, че е заради ниската кръвна захар, но след като ядох, започнах да са притеснявам, че може би е имало нещо в храната. Сега са питах кога за последно бях взела хапчетата си.

Спомнях си, че бях извадила едно от опаковката веднага след като се видях с Нилсон в понеделник сутринта. Но всъщност не бях го взела. Нещо — някаква глупава нужда да докажа, че не съм химически зависима от тези невинни малки бели топчета — ме беше възпряло. Вместо това го оставих на плота. Не бях в състояние да се заставя да го глътна, но и не желаех да го изхвърля.

Нямах намерение да ги спирам. Исках само да покажа…, не знам какво. Че съм отговорна, предполагам. И да кажа, макар и безсмислено, „майната ти“ на Нилсон.

Но после заради спречкването с Бен съвсем ми бе изскочило от ума. Бях отишла в спа центъра, без да го взема, а после епизодът с душа…

Така ставаха най-малко четиридесет и осем часа, откакто бях взела дозата си. Може би повече от шейсет часа. Мисълта за това беше притеснителна. Всъщност повече от притеснителна. Беше ужасяваща.

Получих първия си пристъп на паника, когато бях… Не знам, може би на тринайсет? На четиринайсет? Бях тийнейджър. Пристъпът ме връхлетя… и отмина, оставяйки ме изплашена и объркана, но така и не казах на никого. Мислех, че това е нещо, което се случва само на слабаците. Другите преминаваха през живота, без да се разтреперват и да изпадат в състояние да не могат да дишат, нали?

За известен период от време всичко беше наред. Завърших основно образование. Влязох в гимназията. Някъде там нещата започнаха да се влошават. Пристъпите на паника се върнаха. Най-напред ме връхлетя един, после още няколко. След някое време справянето с безпокойството сякаш се превърна в работа на пълно работно време, а стените започнаха да се свиват около мен.

Ходих при терапевт — всъщност при няколко. Най-напред беше „лечението чрез разговори“ с жената, чието име майка ми намери в телефонния указател. Имаше сериозно лице с очила и дълга коса и искаше от мен да й разкрия някаква мрачна тайна, която щяла да бъде ключ към преодоляването на всичко, само че аз нямах такава. Канех се да си измисля някоя — само за да видя дали ще се почувствам по-добре. Но на майка ми й писна от нея (и от нейните сметки), преди да успея да измисля подходяща история.

После беше лидерът на младежкия център за подкрепа и групата млади момичета с проблеми от анорексия до самонараняване. И накрая се появи Бари — когнитивният поведенчески терапевт, препоръчан от личния ми лекар, който ме научи да дишам и да броя, но ме остави с доживотна алергия към оплешивяващи мъже с меки, съчувствени тенорови гласове.

Никой от тях не ме излекува. Или поне не ме излекува напълно. Но все пак ми помогнаха достатъчно, за да преживея матурите, а след това заминах за университета, почувствах се малко по-добре и дори ми се стори, че може би всичко това… тази глупост беше нещо, което бях надраснала, като „Ен Синк“ и черешовия блясък за устни. Че бях го оставила в старата си спалня в дома на родителите си, заедно с всички детски съкровища. В университета беше страхотно. Когато го напуснах с лъскавата си нова диплома, се чувствах готова да завладея света. Срещнах Бен, получих работа във „Велосити“, жилище в Лондон и сякаш всичко се подреждаше.

И тогава рухнах.

 

 

Веднъж се опитах да спра хапчетата. Бях в добър момент живота си, бях приключила с Бен (о, боже мой, наистина бях приключила с Бен). Лекарят ми понижи дозата на 20 мг на ден, после на 10, а след това, тъй като се справях доста добре, до 10 мг през ден, а накрая спрях.

Издържах два месеца, преди да се срина, а дотогава бях отслабнала с десет килограма и имаше опасност да загубя работата си във „Велосити“, макар че те не разбраха защо бях престанала да ходя в редакцията. Накрая Лиси се обади на майка ми, а тя ме прати обратно при личния лекар, който сви рамене и каза, че може би имам абстиненция или просто моментът не е бил подходящ да спирам. Върна ме на 40 мг дневно — моята първоначална доза — и се почувствах по-добре още след няколко дни. Съгласихме се да опитаме отново по друго време — но някак си това време никога не дойде.

Сега не беше подходящото време. Не и тук. Не и затворена в стоманена кутия три метра под морската повърхност.

Опитах се да си спомня колко време беше отнело последния път — колко време беше минало, преди да започна да се чувствам наистина, наистина гадно. Не беше много дълго, доколкото си спомнях. Четири дни? Може би по-малко.

Всъщност вече чувствах как паниката започва да избива по кожата ми с леки, студени, електрически пробождания.

Ще умреш тук.

Никой няма да научи.

О, господи. О, господи, о, господи, о…

Откъм вратата се дочу звук и спрях. Спрях да дишам, да мисля, да се паникьосвам — седях, замръзнала, с гръб, опрян в койката. Трябваше ли да скоча? Да нападна?

Дръжката на вратата се завъртя.

Сърцето ми заседна в гърлото. Станах и се отдръпнах към далечната стена. Знаех, че трябва да се бия — но не можех, не и без да знам кой идва през тази врата.

Образи проблясваха в главата ми. Нилсон. Главният готвач с латексовите си ръкавици. Момичето с тениската на „Пинк Флойд“ с нож в ръка.

Преглътнах.

И тогава една ръка се промъкна през пролуката и сграбчи подноса, мигновено като примигване, и вратата се затръшна. Светлината угасна и каютата потъна в мрак, толкова плътен, че можех да го вкуся.

По дяволите.

 

 

Не можех да направя нищо. Лежах там, в непроницаемата тъмнина, сякаш с часове, но можеше да са дни или минути, потъвах в безсъзнание и отново изплувах, надявайки се всеки път, когато отварях очи, да видя нещо, дори само тънка ивица светлина от коридора. Нещо, което би доказало, че наистина съм тук, че наистина съществувам, а не съм се изгубила в някакъв ад на собственото ми въображение.

Накрая сигурно съм заспала дълбоко, защото се събудих стресната, с разтуптяно и хаотично подскачащо в гърдите ми сърце. Каютата все още тънеше в пълна тъмнина, а аз лежах трепереща и изпотена, вкопчила се в койката като в спасителен сал, докато се изтръгвах от най-ужасния сън, който бях сънувала от дълго време.

В съня момичето с тениска на „Пинк Флойд“ беше в моята каюта. Беше тъмно, но някак си в тъмнината можех… не точно да я виждам, но да я усещам. Просто знаех, че беше там, застанала в средата на каютата, а аз не можех да помръдна, тъмнината ме притискаше като живо същество, седнало на гърдите ми. Тя се приближаваше все повече, докато накрая застана само на сантиметри от мен, с тениска, едва стигаща до горния край на дългите й слаби бедра.

Тя се усмихна, а след това с едно гъвкаво движение си свали тениската. Под нея беше кльощава като хрътка, само ребра, ключици и издаден таз, лактите й бяха по-дебели от предмишниците й, китките й — изпъкнали като на дете. Погледна надолу към тялото си, а след това свали сутиена, бавно като при стриптийз, само че без нищо еротично в него, нямаше нищо секси и в малките й, плоски гърди и вдлъбнатия стомах.

Лежах на кушетката, затаила дъх, парализирана от страх, но тя не спря дотук. Продължаваше да се съблича. Гащичките се плъзнаха от тесните й бедра и образуваха купчинка в краката й. После махна косата си, изскубна я от корените. След това свали веждите си, първо едната, после другата, и устните си. Остави носа си да тупне в краката й. Извади ноктите си един по един, бавно, като жена, която сваля вечерните си ръкавици, и ги остави да паднат с леко изтракване на пода, последвани от зъбите, трак… трак… трак, един след друг. И накрая — и най-ужасното — започна да бели кожата си, сякаш се измъкваше от прилепнала вечерна рокля, докато не останаха само кървави ивици, мускули, кости и сухожилия, като одран заек.

Отпусна се на четири крака и започна да пълзи към мен, а устата й без устни се разтегли широко в ужасна пародия на усмивка. Пропълзяваше все по-близо и по-близо, докато най-накрая, колкото и да се отдръпвах, гърбът ми опря в стената зад койката и вече нямаше накъде да отстъпвам.

Усещах дъха си да скимти в гърлото ми. Опитах се да заговоря, но бях онемяла. Опитах се да се помръдна, но бях замръзнала от страх.

Тя отвори уста и помислих, че ще заговори — но после тя бръкна вътре и изтръгна езика си.

 

 

Събудих се задъхана и гърчеща се от ужас в мрака, свил се като юмрук около мен.

Исках да изпищя. Паниката се надигаше в мен като вулкан, напираше през преградите на свитото ми гърло и стиснатите зъби. И тогава си помислих, изпаднала в някакъв делириум — ако изпищя, кое беше най-лошото, което можеше да се случи? Някой можеше да чуе? Нека да чуят. Нека да чуят, а тогава може би щяха да дойдат и да ме измъкнат.

Затова пуснах навън писъка, който се зараждаше вътре в мен, нарастваше, издуваше се и напираше да излезе.

И пищях, и пищях, и пищях.

Не знаех колко дълго бях лежала там, трепереща, стиснала тънката, корава възглавница, забила нокти в голия матрак под нея.

Знаех само, че в малката каюта най-сетне беше тихо, като се изключи ниското бучене на двигателя и моето собствено дишане, стържещо дрезгаво в пресъхналото ми гърло.

Никой не беше дошъл.

Никой не беше потропал по вратата, за да попита какво става или да заплаши да ме убие, ако не млъкна. Никой не беше направил нищо. Със същия успех можех да бъда в космоса и да пищя в беззвучния вакуум.

Ръцете ми трепереха и не можех да прогоня момичето от съня от главата си, гледката на оголената и безформена плът, която пълзеше към мен, вкопчваща се, нуждаеща се.

Какво бях направила? О, господи, защо го бях направила, защо бях продължила да търся, да отказвам да млъкна. Бях превърнала себе си в мишена, като отказвах да замълча за случилото се в тази каюта. И все пак… и все пак какво се беше случило?

Лежах там, притиснала с ръце очите си в задушаващата тъмнина, и се опитвах да разбера. Момичето беше живо — каквото и да бях чула, каквото и да си мислех, че съм видяла, това не беше убийство.

Навярно е била на кораба през цялото време. Не бяхме спирали.

Не бяхме приближавали суша достатъчно, за да я зърнем. Но коя беше тя и защо се криеше на кораба? И чия кръв бях видяла на стъклото?

Опитвах се да пренебрегна главоболието, да мисля логично. Възможно ли бе да е от екипажа? Все пак имаше достъп до вратата за персонала. Но после си спомних как Нилсон набираше кода, а аз стоях зад него. Не се бе опитал да закрие клавиатурата. Ако бях пожелала, щеше да бъде детска игра да видя цифрите, докато ги въвеждаше. А след това, щом веднъж се окажеш на долните равнища, там вече нямаше много други заключени врати.

Тя обаче имаше достъп до празната каюта, а това изискваше ключ карта за гост, специално програмирана за тази врата, или за персонала, която отваряше всички врати на каюти. Спомних си чистачките, които бях видяла в малките им стаички под палубите, как уплашените им лица гледаха към мен, преди вратата да се затвори. За колко някоя от тях би продала ключ карта? За сто крони? За хиляда? Те дори нямаха нужда да я продават — бях сигурна, че имаше места, където бихте могли да се сдобиете с копие. Те просто трябваше да я заемат за час-два, без да задават въпроси. Помислих си за Карла — на практика тя ми беше казала, че е възможно някой да е пуснал в каютата приятел.

Но може би не беше така. Ключ картата можеше и да е открадната или да е купена през интернет — нямах представа как действаха тези електронни брави. Може да не беше замесен никой друг.

Възможно ли бе през цялото време да съм търсила извършителя сред екипажа или пътниците — а те да са били невинни? Помислих си за обвиненията, които отправих към Бен, за подозренията си към Коул, за Нилсон, за всички, и ми прилоша.

Но фактът, че това момиче съществуваше и беше живо, не изключваше автоматично участието на някой друг. Колкото повече мислех за това, толкова повече бях сигурна, че някой й беше помагал на горните палуби — някой, беше написал онова послание на огледалото в спа центъра, беше хвърлил фотоапарата на Коул в горещата вана, беше откраднал телефона ми. Не беше възможно тя да е извършила всичко това. Някой би видял и познал момичето, за което бях вдигала шум два дни, ако се мотаеше из кораба.

Уф, главата ми щеше да се пръсне. Защо? На този въпрос не можех да си отговоря. Защо бяха всички тези усилия да се крие на борда на кораба, защо трябваше да спра да задавам въпроси? Ако момичето беше умряло, прикриването имаше смисъл. Но тя беше жива и здрава. И коя беше тя — може би това бе важното. Нечия съпруга? Нечия дъщеря? Любовница? Или се опитваше да се измъкне тайно от страната?

Помислих си за Коул и бившата му съпруга, за Арчър и неговата загадъчна Джес. Спомних си как снимката изчезна от фотоапарата.

Нищо не разбирах.

Претърколих се, усещайки тежестта на околния мрак. Където и да бях, беше много дълбоко в кораба, вече бях сигурна в това. Двигателят се чуваше много по-силно, отколкото на палубата за пътниците, дори по-силно, отколкото си спомнях, че се чуваше на палубата за персонала. Бях някъде другаде, може би при машинното отделение, далеч под ватерлинията, дълбоко в корпуса.

При тази мисъл отново усетих ужасът да надвисва над мен, тонове и тонове вода, тежащи над главата и раменете ми, притискащи корпуса, въздуха в каютата, циркулиращ и циркулиращ, и аз тук, задушаваща се от собствената си паника…

С разтреперани крака слязох предпазливо от койката и запристъпвах бавно, протегнала ръце пред себе си, изпълнена с опасения от онова, което можеше да ме причаква в пълната тъмнина. Въображението ми извика ужасите от детските ми кошмари — огромни паяжини по лицето ми, мъже с грабливи ръце, яви се и самото момиче, без клепачи, без устни, без език. Но дълбоко в себе си знаех, че тук нямаше никого, освен мен — че бих могла да чуя, да помириша, да усетя друго човешко същество в такова затворено пространство.

След няколко мига предпазливо пристъпване пръстите ми се натъкнаха на вратата и започнах да търся начин да я отворя. Първото, което опитах, беше бравата, но все още беше заключена — не очаквах нищо друго. Опипах за шпионка, но нямаше или поне не можех да я открия на гладката пластмаса. А и не си спомнях да съм забелязала по-рано. Онова, което си спомнях и което потърсих после, беше плоският ключ за осветлението вляво от вратата. Пръстите ми го намериха в тъмнината и го натиснах с разтуптяно сърце.

Не се случи нищо.

Прещраках го пак, този път без надежда, защото разбирах какво бяха направили. Сигурно отвън в коридора имаше някакъв главен прекъсвач или предпазител. Вратата вече беше затворена, когато светлината изгасна, а и във всяка каюта, в която бях влизала преди, имаше някаква аварийна светлина — човек никога не оставаше в пълна тъмнина, дори когато осветлението беше изключено. Тук имаше нещо друго — всеобхватна, тотална тъмнина, която можеше да дойде само от цялостното прекъсване на електричеството. Пропълзях обратно до койката, пъхнах се под завивката, мускулите ми трепереха от паника и от треска като при грип. В главата ми се бе разпростряла някаква празнота, сякаш мракът на каютата беше проникнал в черепа ми и се просмукваше в синапсите ми, затъмняваше и заглушаваше всичко, освен паниката, зараждаща се във вътрешностите ми.

О, господи… Недей. Не й давай път, не сега.

Не биваше. Нямаше да го направя. Нямаше да позволя да ме надвие.

Гневът, който внезапно ме заля, беше нещо, за което можех да се хвана, нещо конкретно в мълчаливата чернота на тази малка кутия. Тази кучка. Какво предателство. Толкова за шибаната женска солидарност. Бях се борила за нея, бях рискувала да ме помислят за луда, бях понесла съмненията на Нилсон и тормоза на Бен — и за какво бе всичко? За да може да ме предаде, да блъсне главата ми в стоманената врата и да ме заключи в този шибан ковчег.

Какъвто и да беше заговорът — тя участваше в него.

Определено тя беше човекът, който ме бе причакал в коридора. И колкото повече мислех за това, толкова повече бях сигурна, че ръката, която се бе появила, за да грабне поднос ми, беше нейната слаба, жилава, силна ръка. Ръка, която можеше да одраска и да удари главата на човек в стената.

Трябваше да има някаква причина за всичко това — никой няма да забърка тези сложни комбинации за нищо. Дали тя фалшифицираше собствената си смърт? Беше ли предвидено аз да видя какво се бе случило? Но ако беше така, защо бяха нужни такива усилия да се докаже, че никога не е била там? Защо да се почиства каютата, да се бърше кръвта, да се унищожава спиралата и умишлено да се дискредитира всичко, което твърдях за онази нощ? Не. Тя не беше искала да я видят. Нещо се бе случило в тази каюта и каквото и да бе то, не е трябвало да го виждам.

Лежах и се опитвах да накарам изтощения си мозък да работи, но колкото повече се мъчех да сглобя късчетата информация, толкова повече ми се струваше, че мозайката има твърде много парчета, за да се поберат в рамката.

Опитах се да премисля възможностите, които биха могли да се съчетаят с писъка, кръвта и прикриването им. Сбиване? Удар по носа, вик на болка, пръски кръв, когато човекът се затичва към верандата, за да капе кръвта в морето, и оставя това петно върху стъклото… без смърт. А ако момичето е било някакъв пътник без билет, това можеше да обясни защо я бяха прикрили — преместват я на друго място, почистват кръвта.

Но други части от картината не съвпадаха. Ако сбиването е било непреднамерено и неподготвено, как бяха изчистили каютата толкова бързо? Бях видяла там момичето по-рано през деня, в стаята зад нея бяха натрупани дрехи и вещи. Ако сбиването не беше планирано, нямаше как да разтребят и да почистят този апартамент в рамките на няколкото минути, докато позвъних на Нилсон.

Не, всичко, което се беше случило там, беше планирано. Бяха го опразнили преди това, бяха го изчистили грижливо. И започвах да подозирам, че каюта 10 не беше останала празна случайно. Не, една каюта бе оставена празна нарочно и това е трябвало да бъде 10. „Палмгрен“ беше последната каюта на кораба, след нея нямаше други каюти, от които би могло да се види нещо да отплува назад, да изчезва в пенестата следа на кораба.

Някой беше умрял. Бях сигурна в това. Просто не беше това момиче. Но тогава кой?

Надигнах се и се обърнах в тъмнината, заслушана за някакъв звук, освен бученето на двигателя, опитваща се да отговоря на въпросите, които ме раздираха отвътре. Главата ми сякаш се изпълваше с гъста мъгла, но продължавах да се връщам към този въпрос. Кой? Кой беше мъртъв?