Рут Уеър
Жената в каюта 10 (2)

1

Петък, 18 септември

Събудих се в тъмното и заварих котката да ме побутва с лапа по лицето. Това бе първият признак, че нещо не е наред. Сигурно бях забравила да затворя вратата на кухнята снощи. Наказание, че се прибрах у дома пияна.

— Махай се — изстенах аз.

Дилайла измяука и ме побутна с глава. Опитах се да заровя лице във възглавницата, но тя продължаваше да подръпва ухото ми, затова накрая се претърколих и безмилостно я избутах от леглото.

Тя тупна на пода с възмутено тихо „мяу“, а аз се завих презглава. Но дори и през завивките чувах как драска по долния ръб на вратата, потракваща леко в рамката си.

Вратата беше затворена.

Седнах с внезапно разтуптяно сърце, а Дилайла скочи в леглото ми с доволно кратко измъркване. Притиснах я към гърдите си, усмирих я и се заслушах.

Може би бях забравила да затворя вратата на кухнята или само я бях притворила. Но вратата на спалнята ми се отваряше навън — особеност на странното устройство на апартамента ми. Нямаше как да се затвори навътре сама. Някой трябваше да я е затворил.

Седях вцепенена, притиснала топлото тяло на Дилайла към гърдите си, и се вслушвах.

Нищо.

После ми хрумна с облекчение, че тя вероятно се е криела под леглото и е останала при мен, след като се бях прибрала вкъщи. Не си спомнях да съм затваряла вратата на спалнята си, но може би неволно съм я затръшнала на влизане. Честно казано, от станцията на метрото дотук всичко плуваше в мъгла. Главоболието бе започнало още по време на пътуването към вкъщи, а сега, когато паниката ми се стопяваше, усещах как се надига отново в основата на черепа ми. Наистина трябва да спра да пия по средата на седмицата. Всичко е наред, когато си около двайсетте, но явно вече не бях в състояние да се справям с махмурлука както преди.

Дилайла започна да се върти неспокойно в прегръдката ми, да забива нокти в ръката ми, затова я пуснах, пресегнах се за халата си и се наметнах. После я взех отново с намерение да я изнеса в кухнята.

Когато отворих вратата на спалнята, там стоеше мъж.

Няма смисъл да питате как изглеждаше, защото, повярвайте ми, вече го направиха около двайсет и пет пъти в полицията. Не видяхте ли поне ивица кожа на китките му? — продължаваха да питат.

Не, не и не. Беше с качулка, с кърпа на носа и устата, а всичко останало беше в сянка. С изключение на ръцете му.

На ръцете му имаше латексови ръкавици. Именно тази подробност ме изплаши до смърт. Тези ръкавици казваха: знам какво правя. Казваха: дошъл съм подготвен. Казваха: може би искам нещо повече от парите ви.

Останахме така известно време: лице в лице, пронизващите му очи, приковани в моите.

Хиляди мисли препускаха през ума ми. Къде, по дяволите, беше телефонът ми? Защо пих толкова много снощи? Щях да го чуя да влиза, ако бях трезва. О, господи, иска ми се Джуда да беше тук.

И най-вече — тези ръкавици. Боже мой, тези ръкавици. Бяха толкова професионални. Клинични.

Не казвах нищо. Не помръдвах. Само стоях там с разтворения си вехт халат и треперех. Дилайла се измъкна от безволевите ми ръце и се стрелна по коридора към кухнята.

Моля те, мислех си. Моля те, не ме наранявай. О, господи, къде ми е телефонът?

Тогава видях нещо в ръцете на мъжа. Моята чанта — новата ми чанта „Бърбъри“, макар че тази подробност изглеждаше абсолютно незначителна. Тази чанта имаше значение само с едно. Мобилният ми телефон беше вътре.

Очите му се присвиха по начин, който ме накара да мисля, че може би се усмихва под кърпата, и усетих как кръвта ми се отдръпва от главата и пръстите ми и се събира в сърцевината на тялото ми, готово да се бие или да бяга, независимо кое се налага.

Той направи крачка напред.

— Не — казах.

Исках да прозвучи като заповед, но се получи молба, със слаб, писклив и жален глас, изпълнен със страх:

— Не…

Дори не успях да довърша. Мъжът тръшна вратата на спалнята в лицето ми и тя ме удари по бузата.

Останах вцепенена един дълъг миг, притиснала с ръка лицето си, безмълвна от шока и болката. Усещах пръстите си ледени, но по лицето ми се стичаше нещо топло и мокро и ми отне известно време, за да осъзная, че беше кръв, че ръбът на вратата бе наранил бузата ми.

Искаше ми се да избягам обратно в леглото, да си пъхна главата под възглавниците и да плача ли, плача. Но едно слабо, неприятно гласче в главата ми продължаваше да нашепва: Той още е там. Какво ще стане, ако се върне? Ами ако се върне за теб?

От коридора се чу някакъв звук, нещо падна и изпитах прилив на страх, който би трябвало да ме наелектризира, но вместо това ме парализира. Не се връщай. Не се връщай. Осъзнах, че задържам дъха си и се заставих да издишам, продължително и разтърсващо, после бавно, бавно протегнах ръка към вратата.

Отвън в коридора отекна нов трясък — на чупещо се стъкло — затова рязко сграбчих топката на вратата и се запънах, пръстите на босите ми крака се забиха в старите, разхлабени дъски на пода, подготвих се да удържам вратата затворена колкото може по-дълго. Свих се там, притиснала колене към гърдите си, като се опитвах да задуша риданията в хавлиения си халат, докато чувах как той претърсва апартамента, и се молех на бог Дилайла да е избягала в градината, далеч от пътя на злосторника.

Най-накрая, след дълго, дълго време, чух входната врата да се отваря и затваря. Останах да седя и да плача, заровила лице в коленете си, не можех да повярвам, че наистина си е отишъл. Че няма да се върне и да ме нарани. Ръцете ми бяха изтръпнали и болезнено сковани, но не смеех да пусна дръжката.

Виждах отново онези силни ръце в ръкавици от светъл латекс.

Не знам какво още щеше да се случи. Може би щях да остана там цяла нощ, неспособна да се помръдна. Но чух Дилайла да мяучи и драска от другата страна на вратата.

— Дилайла — казах дрезгаво. Гласът ми трепереше така, че едва го разпознавах. — О, Дилайла.

Чух през вратата мъркането й, нейното познато, дълбоко ръмжене, подобно на моторна резачка, и това сякаш развали заклинанието.

Успях да разхлабя скованите си пръсти и да пусна топката на вратата, разгънах ги болезнено, после се изправих, като се опитвах да се задържа на треперещите си крака, и натиснах дръжката.

Тя поддаде. Всъщност поддаде прекалено лесно, без съпротива под ръката ми, без да премести езичето нито на сантиметър. Беше свалил шпиндела от другата страна.

Гадост.

Гадост, гадост, гадост. Бях в капан.