Рут Уеър
Жената в каюта 10 (32)

31

— Той… се връща? — устата ми пресъхна. — Какво означава това?

— Какво мислиш, че означава? Трябва да те измъкнем от кораба. Те ще отидат да вземат Ричард след трийсетина минути. И тогава…

Нямаше нужда да казва нищо повече. Преглътнах, езикът ми залепваше за небцето.

— Аз… как…

Извади нещо от джоба си и го вдигна, но не разбрах веднага какво е. Беше паспорт, но не моят — нейният.

— Това е единственият начин.

Тя свали шарфа, откривайки бръснатата си глава с вече прорастваща коса под него, а после започна да се съблича.

— Какво правиш?

— Ще слезеш от кораба като Ане и ще вземеш самолет като мен. Разбираш ли?

— Какво? Ти си луда. Ела с мен!

— Не мога. Как, по дяволите, ще обясня на екипажа? Това е моята приятелка, която се криеше в трюма?

— Кажи им! Кажи им истината!

Тя поклати глава. Вече бе останала по бельо и зъзнеше въпреки топлия и застоял въздух в каютата.

— И какво да кажа? Здравейте, аз съм напълно непозната, а жената, която смятате, че съм, беше хвърлена от кораба? Не. Нямам представа дали мога да се доверя на някого от тях. В най-добрия случай той е техен работодател. В най-лошия случай…

— И какво тогава? — вече звучах истерично. — Ще останеш тук и ще се оставиш да убие и теб?

— Не. Имам план. Просто недей да спориш и вземи моите дрехи.

Тя ми ги подаде, купчинка копринени дрехи, които ми се сториха леки като перце, когато ги поех. Беше шокиращо слаба, костите й буквално щяха да пробият кожата й, но не можех да отклоня поглед.

— Сега ми дай твоите.

— Какво? — Огледах своите оцапани потни дънки, тениската и блузата с качулка, които носех почти цяла седмица. — Тези?

— Да. Побързай! — Гласът й беше нервен. — Какъв размер обувки носиш?

— Шести — казах и гласът ми заглъхна, докато събличах тениската си.

— Добре. Моят е същият.

Тя избута еспадрилите си към мен, а аз изритах ботите си и започнах да смъквам дънките. И двете останахме по бельо, аз се опитвах да се прикрия, а тя се бе съсредоточила изцяло да раздели захвърлените ми дрехи. Нахлузих копринената туника през главата си и усетих по кожата си хладния полъх на скъпата тъкан. Тя свали една еластична лента от китката си и ми я подаде мълчаливо.

— За какво ми е това?

— За да си опънеш косата. Не е идеално. Трябва да внимаваш много с шарфа, но това е най-доброто, което мога да направя. Нямаме време да ти обръснем главата, а и ако искаш да излезеш от страната с моя паспорт, вероятно ще бъде по-добре да имаш истинска коса на паспортния контрол. Не трябва да им даваме причина да погледнат два пъти снимката.

— Не разбирам. Защо да не мога просто да си тръгна като себе си? Полицията сигурно ме търси, нали?

— За начало, твоят паспорт е у Ричард. А той има тук много приятели — не само в бизнеса, познава хора на високи постове в норвежката полиция. Трябва да те отведем далеч от него, преди да събере две и две. Слез. Отдалечи се от крайбрежието. Прекоси границата с Швеция. А когато вземаш самолет, не лети до Лондон. Той ще го очаква. Пътувай от другаде — например през Париж.

— Това е абсурдно — казах, но тревогата й ме бе заразила.

Пъхнах краката си в еспадрилите, а паспорта — в джоба на кимоното. Кари дръпна циповете на кожените ми боти. Почувствах леко съжаление — тези боти бяха най-скъпата част от облекло, която притежавах. Беше ми отнело седмици и доста насърчение от Джуда, за да събера смелост да се изръся за тях. Но ботите ми се струваха малка жертва в замяна — потенциално — на моя живот.

Накрая бяхме почти напълно облечени — само шарфът лежеше на койката между нас.

— Седни — каза Кари рязко и аз приседнах на ръба на койката, а тя застана до мен и уви красивия принтиран шарф около главата ми. Беше в зелено и златно, с мотив от преплетени въжета и котви, и внезапно пред очите ми изникна Ане — истинската Ане — как плаваше в синьо-зелените дълбини, а белите й крайници се заплитаха в останките от хиляди потънали кораби, пленени завинаги.

— Готово — каза най-сетне Кари.

Постави няколко фиби, за да държат ръба на шарфа на място, и после ме огледа критично от горе до долу.

— Не е съвършено, не си достатъчно слаба — но ще мине на лоша светлина. Слава богу, че не съм се срещала с повечето моряци от екипажа — погледна часовника си и продължи. — Добре. Последното нещо. Удари ме.

— Какво?

Не откривах смисъл в думите й. С какво да я ударя?

— Удари ме. Удари главата ми в койката.

— Какво? — Започвах да звуча като ехо, но нямаше какво да направя. — Полудя ли? Няма да те удрям!

— Удари ме — каза гневно тя. — Не разбираш ли? Трябва да бъде убедително. Това е единственият ми шанс Ричард да повярва, че не съм замесена. Трябва да изглежда, сякаш си ме нападнала и си ме надвила. Удари ме.

Поех си дълбоко дъх и я зашлевих по бузата. Главата й се отметна назад, но не беше достатъчно силно, разбрах, че не беше, когато тя ме изгледа огорчено и потърка бузата си.

— О, за бога. Трябва ли аз да правя всичко?

Пое си дълбоко въздух и после, преди да разбера какво точно ще направи, блъсна главата си в ъгъла на койката.

Изпищях. Не можах да се спра. Кръвта потече от драскотината, направена от металния ръб, закапа по нейната — моята — бяла тениска и по пода. Тя се отдръпна назад, стенеща от болка, обхванала главата си с ръце.

— Боже — прошепна. — По дяволите, това боли. О, господи…

Падна на колене, като дишаше плитко и накъсано, и за миг си помислих, че ще припадне.

— Кари! — казах в паника и се отпуснах на колене до нея.

— Кари, добре ли си…

— Не коленичи, глупава кучко! — изпищя тя и ме дръпна. — Искаш да съсипеш всичко ли? Не може да имаш кръв по дрехите! Какво, по дяволите, ще си каже екипажът? О, господи, боже, няма ли да спре кървенето?

Изправих се неловко на крака, като едва не настъпих влачещото се кимоно и застанах там разтреперана. После дойдох на себе си и се втурнах към банята, за да взема дебел сноп тоалетна хартия.

— Ето — гласът ми пресекваше.

Тя ме погледна мрачно, взе хартията и я притисна към раната. После се отпусна на койката с посивяло лице.

— К-какво да направя? — попитах. — Мога ли да ти помогна?

— Не. Единственото, което може да ми помогне, е Ричард да повярва, че си ме пребила толкова зле, че не съм успяла да те спра. Надявам се това да свърши работа. Сега тръгвай — каза тя дрезгаво. — Преди да се върне и всичко да пропадне.

— Кари, аз… какво мога да направя?

— Две неща — отвърна тя, стиснала зъби от болка. — Първо, дай ми двайсет и четири часа, преди да отидеш в полицията, става ли?

Кимнах. Не го очаквах, но чувствах, че не можех да й откажа поне това.

— Второ, махай се оттук — изстена тя.

Лицето й вече беше толкова бяло, че се уплаших, но в изражението й имаше ожесточена решителност.

— Опита се да ми помогнеш, нали? Така се набута в тази бъркотия. Сега мога да направя само това, за да ти помогна. Така че не ми губи времето. Махай се!

— Благодаря ти — казах прегракнало.

Тя не отвърна нищо, само махна с ръка към коридора. Когато стигнах до вратата, заговори:

— Картата ключ за каютата е в джоба ти. Ще намериш около пет хиляди крони в чантата на тоалетката. Смесени са — норвежки, датски и шведски, но мисля, че общо правят около петстотин лири. Вземи всичко. Има кредитни карти и лична карта. Не знам пинкодовете на картите — не са мои, а на Ане, — но може би ще намериш някое място, където е възможно да се плаща с подпис. Ще трябва да помолиш някого да спусне трапа, за да слезеш от кораба — освен ако вече не са го направили за Ричард. Кажи им, че току-що ти се е обадил и ще се срещнете по пътя.

— Добре — прошепнах.

— Смени си дрехите и напусни пристанището възможно най-скоро. Това е.

Тя затвори очи и се отпусна назад. Снопчето хартия, притиснато към слепоочието й, вече беше цялото червено.

— О, и ме заключи, когато тръгваш.

— Да те заключа? Сигурна ли си?

— Да, сигурна съм. Трябва да бъде убедително.

— Ами ако не дойде да те намери?

— Ще дойде. — Гласът й беше равен. — Това е първото нещо, което ще направи, щом открие, че съм изчезнала. Ще дойде да те провери.

— Добре — казах неохотно. — Какъв е кодът за вратата?

— Вратата? — Тя отвори уморени очи. — Каква врата?

— Каза, че има втора заключена врата след тази. С панел с код.

— Излъгах — каза тя слабо. — Няма врата. Казах го сама за да не ме нападнеш. Просто продължавай да се изкачваш!

— Аз… благодаря, Кари.

— Не ми благодари. — Отново затвори очи. — Просто го направи — заради двете. И не поглеждай назад.

— Добре.

Пристъпих към нея, не знам защо, може би за да я прегърна. Но гърдите й бяха опръскани с прясна кръв, а от раната в слепоочието й се стичаше още. А и тя беше права — кървави петна по роклята ми нямаше да помогнат на никого, най-малко на нея.

Това беше най-трудното нещо, което бях правила някога — да обърна гръб на жена, която изглеждаше така, сякаш кърви до смърт, и то заради мен. Но вече знаех какво трябваше да направя — заради двете ни.

— Сбогом, Кари — казах.

Тя не отговори. Тръгнах си.

 

 

Коридорът отвън беше тесен и горещ като в ада, много по-горещ от задушната малка каюта, която бях напуснала. На вратата имаше здрава скоба, забита грубо в пластмасата, и тежък катинар, от който стърчеше ключ. Заключих го, преглъщайки вината, заседнала в гърлото ми, а след това се поколебах с пръсти на ключа. Трябваше ли да го взема? Оставих го. Не исках Кари да прекара там даже миг повече, отколкото се налагаше. Вратата на каютата беше в дъното на мрачния бежов коридор. В другия край имаше врата с надпис „Не е вход — само за персонала“, а след нея — стълбище. Хвърлих последен поглед назад, към заключената врата на каютата, зад която Кари лежеше кървяща, а после се затичах към стълбите и започнах да се изкачвам.

Колкото по-нагоре се качвах, толкова по-силно биеше сърцето ми. Краката ми започнаха да отмаляват и се разтрепериха след дългото обездвижване. Сервизното стълбище беше покрито с евтин мокет, с метални ръбове на стъпалата. Потната ми ръка се хлъзна по пластмасовите перила и си представих ослепителния блясък на парадното стълбище, искренето на кристала, усещането на полирания махагонов парапет под пръстите ми, гладък като коприна. Усетих вътре в мен да се надига смях, същия ирационален смях, както някога на погребението на баба ми, когато страхът и уплахата ми преминаха в истерия.

Поклатих глава и продължих по следващото стълбище, покрай врати с надписи „Поддръжка“ и „Само за персонала“.

Продължих да се изкачвам, докато стигнах до огромна стоманена врата с напречен лост, като авариен изход. Застанах за миг, задъхана от дългото изкачване, усещайки как студената пот се събира в основата на гръбнака ми. Какво имаше от другата страна?

Зад мен лежеше Кари, свита на койката в онази лишена от въздух стая, подобна на ковчег. Стомахът ми се преобърна и се насилих да прогоня тази картина от ума си и да се съсредоточа, хладнокръвно и целенасочено, върху стъпките, които ми предстояха. Трябваше да се измъкна — и веднага щом се озова в безопасност, да… какво всъщност? Да се обадя на полицията, въпреки молбата на Кари?

Докато стоях с ръка на вратата, отново се видях онази нощ в апартамента ми — сгърчена в собствената ми спалня, прекалено уплашена, за да отворя вратата и да се изправя срещу онова — каквото и да беше, — което ме очакваше от другата страна. Може би щеше да е по-добре, ако бях блъснала заключената врата, бях изскочила и се бях изправила срещу него, дори ако това означаваше да бъда пребита. Сега можеше да съм в болницата и да се възстановявам с Джуда до мен, а не да съм в капана на този кошмар наяве.

Е, сега вратата не беше заключена.

Поставих ръка на лоста, натиснах и я отворих.