Рут Уеър
Жената в каюта 10 (20)

19

Вратата на каютата ми беше заключена, но до нея на масичка за сервиране имаше поднос със сандвич и бутилка минерална вода. Бяха стояли там известно време, ако се съдеше по струйките конденз по бутилката.

Не бях гладна, но не бях хапвала нищо от закуска, а и бях повърнала повечето от нея, затова седнах и се насилих да ям. Сандвичът беше със скариди и твърдо сварено яйце върху ръжен хляб. Докато дъвчех, наблюдавах как морето се надига и спуска зад прозореца, а постоянното му движение сякаш откликваше на неспирното препускане на мислите в главата ми.

Коул, Александър и Арчър се бяха намирали в едно и също помещение с това момиче — бях почти сигурна. Лицето й беше извърнато встрани от обектива и ми бе трудно да си припомня чертите й, които бях зърнала за миг през отворената врата на каютата вчера, но проблясъкът на разпознаване, който усетих, когато видях снимката, беше като електрошок — трябваше да се придържам към тази увереност.

Да, Арчър имаше алиби, но започвах да осъзнавам, че то се основаваше изцяло на казаното от Бен, а той си имаше свои причини да крие, че е излизал от стаята. А и както и да го погледнеш, ме бе лъгал умишлено. Ако не беше случайната забележка на Коул, никога нямаше да разбера, че самият Бен е напускал каютата.

Но Бен?… Със сигурност не беше той. Ако можех да вярвам на някого на борда на този кораб, това трябваше да е той, нали?

Вече не бях сигурна.

Преглътнах последната коричка хляб, избърсах пръста със салфетката и се изправих, усещайки люлеенето и повдигането на кораба под мен. Докато се хранех, изглежда морската мъгла се бе сгъстила и в стаята беше станали по-тъмно, затова включих осветлението, преди да проверя телефона си. Нямаше нищо ново. Презаредих с напразна надежда за имейл от някого, от когото и да е. Не смеех да мисля за Джуда — за това какво означаваше мълчанието му.

Когато се появи съобщението „Неуспешно свързване“ стомахът ми се сви. Усещах смесица от страх и облекчение. Облекчение, защото това означаваше, че може би, само може би, Джуда прави опити да се свърже с мен. Че мълчанието му не означава онова, от което се страхувах.

Но и страх, защото колкото по-дълго нямаше връзка, толкова повече започвах да си мисля, че някой се опитва умишлено да ми попречи да вляза в мрежата. И това започваше да ме притеснява твърде много.

 

 

Вратата на каюта 1, „Нобел“, беше от същото анонимно бяло дърво като останалите врати на каюти, но по факта, че беше единствена на носа на лодката в края на празен коридор, можеше да се разбере, че навярно беше нещо, доста специално.

Почуках предпазливо. Не бях сигурна какво да очаквам — Ричард Балмър или може би дори камериерка, и двете нямаше да ме изненадат. Но бях поразена, когато вратата се отвори и пред мен се оказа Ане Балмър.

Явно беше плакала. Тъмните й очи бяха зачервени и обкръжени от дълбоки сенки, по хлътналите й бузи имаше засъхнали следи от сълзи.

Примигнах, напълно изгубила нишката на внимателно подготвената молба, която бях репетирала мислено. В главата ми се запремятаха изречения, кое от кое по-неподходящо и по-недопустимо от предишното: Добре ли сте? Какво не е наред? Мога ли да помогна с нещо?

Не произнесох никое от тях, само преглътнах.

— Да? — каза тя леко предизвикателно.

Избърса очите си с едно ъгълче на копринения си халат, после вирна брадичка.

— Мога ли да ви помогна?

Преглътнах отново и казах:

— Аз… да, надявам се. Съжалявам, че се натрапвам, сигурно сте уморена след сутрешните процедури в спа центъра.

— Не особено — отвърна тя, може би малко рязко.

Прехапах устни. Може би напомнянето за нейното заболяване не беше много тактично.

— Всъщност се надявах да говоря със съпруга ви.

— Ричард? Боя се, че е зает. Мога ли аз да помогна с нещо?

— Аз… не мисля — казах неловко и се поколебах дали да се извиня и да си тръгна, или да остана и да обясня.

Не ми бе приятно да я притеснявам, но ми се струваше не по-малко нередно да почукам, а после да си тръгна внезапно. Донякъде дискомфортът ми се дължеше на сълзите — трябваше ли да я оставя насаме с мъката й, или да остана и да й предложа утеха? А и видът на изпитото й восъчно лице ми действаше обезпокояващо. Иначе изглеждаше така непристъпна. Да гледаш човек като Ане Балмър, толкова привилегирован, с всички предимства, които можеха да се купят с пари — най-новото лекарство, най-добрите лекари и лечение, — да гледаш как се бори за живота си, буквално пред очите ти, беше почти непоносимо.

Искаше ми се да избягам, но това разбиране ме накара да остана на мястото си.

— Е, съжалявам — каза тя. — Не може ли да го оставим за по-късно? Мога ли да му предам за какво става въпрос?

— Аз…

Закърших пръсти. Какво можех да кажа? Беше невъзможно да натоваря с подозренията си тази крехка, сякаш преследвана от духове жена.

— Аз… той ми ми обеща интервю — казах, като си спомних какво бе подхвърлил след вечеря. Това беше истина в крайна сметка. — Каза ми да дойда в каютата този следобед.

— О — лицето й се проясни. — Съжалявам. Сигурно е забравил. Мисля, че отиде на гореща вана с Ларс и още някого. Надявам се да го хванете на вечеря.

Нямах намерение да чакам толкова дълго, но не го казаха, а просто кимнах.

— Дали… Ще се видим ли на вечеря? — попитах аз, като се проклех заради запъването си.

За бога. Тя е болна, а не прокажена.

Тя кимна.

— Надявам се. Днес се чувствам малко по-добре. Уморявам се много, но ми се струва истинска капитулация да позволявам на тялото си да надделява твърде често.

— Провеждате курс на лечение ли? — попитах аз.

Тя поклати глава и мекият копринен шарф около черепа й прошумоля.

— В момента не. Завърших последния курс химиотерапия, поне засега. Ще се подложа на радиотерапия, когато се върнем, а после ще видим.

— Е, пожелавам ви късмет — казах и потръпнах, осъзнала как невинната забележка сякаш превръщаше оцеляването й в нещо като хазартна игра. — И, хмм, благодаря.

— Няма за какво.

Тя затвори вратата, а аз се обърнах, за да поема обратно към стълбите за горната палуба. Лицето ми гореше от срам.

 

 

Никога не бях ходила в горещата вана, но знаех къде се намира — на горната палуба, над салона „Линдгрен“, точно пред спа центъра. Тръгнах по застланите с дебел мокет стълби към палубата със залите, очаквайки онова усещане за светлина и пространство, което бях изпитала преди, — но бях забравила мъглата. Когато стигнах до вратата към палубата, зад стъклото ме посрещна сива пелена, която бе обвила кораба в гънките си, така че едва се виждаше от единия край на палубата до другия, и създаваше някакви странно, потискащо усещане.

Мъглата беше донесла хлад във въздуха и покри косъмчетата на ръцете ми с капчици. Стоях зъзнеща и неуверена на вратата и се опитвах да се ориентирам, когато чух протяжния, печален рев на сирена.

В белотата всичко изглеждаше непознато и ми трябваха няколко мига, за да се досетя къде бяха стълбите към горната палуба. Накрая съобразих, че трябва да са отдясно и малко по-напред към носа на кораба. Не можех да си представя кой би се наслаждавал на джакузи в това време и за момент се зачудих дали Ане Балмър не беше сгрешила. Но докато заобикалях витрината на ресторанта, чух смях, погледнах нагоре и видях светлини да блещукат в мъглата над главата ми, идващи от горната палуба. Изглежда, имаше достатъчно луди хора, готови да се съблекат дори и в този студ.

Съжалих, че не бях взела яке, но нямаше как да се връщам само заради него, така че се обгърнах с ръце и се заизкачвах по хлъзгавите стръмни стъпала към горната палуба, като следвах звука от гласове и смях.

По средата на палубата имаше стъклена преграда и когато я заобиколих, те бяха там — Ларс, Хлое, Ричард Балмър и Коул, — седнали в най-огромното джакузи, което бях виждала някога. Трябва да беше около три-четири метра дълго, а те се бяха облегнали на стените, показваха се само раменете и главите им, а парата се издигаше толкова гъста над кипящата от мехурчета вода, че на моменти беше трудно да се види кой, кой е.

— Госпожице Блеклок! — извика сърдечно Ричард Балмър и гласът му надделя с лекота над рева на струите. — Възстановихте ли се от снощи?

Той извади от водата загоряла, мускулеста ръка, настръхнала и вдигаща пара на студения въздух, здрависах се с него и пак се обгърнах с ръце, усещайки стопяващата се топлината на допира му и смразяващия вятър по вече влажните ми ръце.

— Ела да се топнеш! — покани ме Хлое със смях и махна подканящо към кипящия от мехурчета водовъртеж.

— Благодаря — поклатих глава, опитвайки се да не потреперя, — но е малко студено.

— Тук е по-топло, уверявам ви! — кимна Балмър. — Горещо джакузи, студен душ… — Той посочи открития душ край джакузито с голям резервоар за дъждовна вода и без кранове за контрол на температурата, само със стоманен бутон със синя точка в средата, чийто вид ме накара да потръпна неволно. — А после направо в сауната… — Посочи с пръст дървена будка, скрита зад стъклената преграда.

Наклоних глава и видях стъклена врата, покрита с конденз, и червеникави отблясъци на жарава, които се различаваха през стичащите се капчици.

— После се изплакваш и повтаряш колкото пъти може да издържи сърцето ти.

— Всъщност не си падам много по това — казах смутено.

— Не отказвай, преди да си опитал — каза Коул и се ухили, показвайки острите си резци. — Трябва да призная, скачането от сауната под студения душ беше невероятно преживяване! Това, което не те убива, те прави по-силен, нали?

Потреперих.

— Благодаря, но мисля да пропусна.

— Както желаеш — усмихна се Хлое.

Протегна изящно ръка, като покапа вода по фотоапарата на Коул, който лежеше на пода, и взе изстудена чаша шампанско от масата край ваната.

— Вижте… — Поех си дълбоко дъх и се обърнах само към лорд Балмър, като се стремях да пренебрегна следящите ме, заинтересовани лица на другите. — Лорд Балмър…

— Наричайте ме Ричард — прекъсна ме той.

Прехапах устни и кимнах, опитвайки се да поддържам мислите си в ред.

— Ричард, надявах се да поговоря с вас за нещо, но не съм сигурна дали сега моментът е подходящ. Мога ли да дойда и да ви видя по-късно в каютата ви?

— Защо да чакаме? — Балмър сви рамене. — Едно нещо научих в бизнеса, че почти винаги моментът е подходящ. Това, което ни се струва предпазливост, почти неизменно се оказва страхливост. И някой друг ви изпреварва.

— Ами… — казах, а после замълчах, колебаейки се как да постъпя.

Наистина не исках да говоря пред другите. Но това „някой кой друг ви изпреварва“ определено не беше успокояващо.

— Вземете си питие — каза Балмър.

Натисна някакъв бутон на джакузито и едно момиче се появи мълчаливо от нищото. Беше Ула.

— Да, сър? — попита учтиво тя.

— Шампанско за госпожица Блеклок.

— Разбира се, сър.

И тя изчезна.

Поех си дълбоко дъх. Нямаше алтернатива. Никой не можеше да отклони кораба, освен Балмър, и ако не го направех сега, никога нямаше да имам шанс. По-добре да говоря сега, пред аудитория, отколкото да рискувам… Забих нокти в дланите си, отказвайки да мисля за тази възможност.

Отворих уста. Престани да ровиш — изсъска гласчето в главата ми, но се насилих да говоря.

— Лорд Балмър…

— Ричард.

— Ричард… не знам дали разговаряхте с началника по сигурността, Йохан Нилсон. Виждали ли сте го днес?

— Нилсон? Не. — Балмър се намръщи. — Той докладва на капитана, не на мен. Защо питате?

— Ами… — започнах аз, но ме прекъсна Ула, която се появи до мен с поднос с чаша шампанско и бутилка в кофа за лед.

— Хмм, благодаря — казах колебливо.

Не бях сигурна дали исках да пия точно сега — не и след хапливите коментари на Нилсон и с махмурлука от снощи — и ми се струваше неподходящ съпровод за онова, което се канех да кажа. Но отново почувствах в каква невъзможна позиция бях — аз бях гостенка на Балмър, представителка на „Велосити“, и трябваше да впечатля всички тези хора с професионализма си и да ги заслепя с чара си, а вместо това щях да отправя най-лошото от всички възможни обвинения към неговия персонал и гости. Най-малкото, което можех да направя, беше да приема любезно шампанското, което ми се предлагаше.

Взех чашата и отпих бавно, като се опитвах да си подредя мислите. Беше кисело и потръпнах. Едва не се смръщих, преди да осъзная колко грубо щеше да се стори на Балмър.

— Аз… трудно е.

— Нилсон — подкани ме Балмър. — Питахте дали съм говорил с него.

— Да. Ами, снощи се наложи да му се обадя. Аз… чух шумове, идващи от съседната каюта. Номер десет — казах аз и замълчах.

Ричард ме слушаше, но също и другите трима, и особено внимателно Ларс. Е, тъй като нямах избор, може би трябваше да превърна това в предимство за мен. Огледах бързо кръга от лица, опитвайки се да преценя реакцията им, да различа някакви следи от чувство за вина или безпокойство. Влажните червени устни на Ларс бяха извити в израз на скептицизъм, а зелените очи на Хлое блестяха широко отворени с откровено любопитство. Само Коул изглеждаше притеснен.

— „Палмгрен“, да — отвърна Балмър и се намръщи, озадачен накъде бия. — Мислех, че е празна. Солберг се отказа, нали?

— Излязох на верандата — казах аз, набрала сили, и огледах отново слушателите. — Когато погледнах, там нямаше никого, но на стъклената предпазна преграда имаше кръв.

— Господи — каза Ларс, вече открито ухилен, без да се опитва да скрие неверието си. — Това е нещо като роман.

Дали се опитваше умишлено да омаловажи разказа ми, да ме извади от равновесие? Или това бе обичайното му поведение? Не можех да реша.

— Продължавай — каза Ларс саркастично. — Направо тръпна да разбера как продължава всичко.

— Вашият охранител ме пусна вътре — казах на Ричард. Гласът ми вече звучеше по-твърдо. — Но каютата беше празна. А кръвта на стъклото беше…

Чу се звънтене и плисък, затова замълчах.

Всички се обърнахме и погледнахме Коул, който държеше нещо над ръба на джакузито. Ръката му беше покрита с кръв, която се стичаше по пръстите му и капеше на светлата дървена настилка.

— Мисля, че съм добре — каза той колебливо. — Съжалявам, Ричард, не знам как, но блъснах шампанското си и…

Той показа шепа окървавени парчета стъкло.

Хлое преглътна и стисна очи.

— Ух! — Лицето й беше позеленяло. — О, боже, Ларс…

Ричард остави чашата си и се измъкна от джакузито, обгърнат в облак пара в студения въздух и грабна бял халат от купа на пейката. За миг не каза нищо, само огледа безстрастно ръката на Коул, от която капеше кръв по палубата, и хвърли поглед към Хлое, която беше на ръба на припадъка. После издаде поредица от заповеди като хирург, който се разпорежда в операционна.

— Коул, за бога, остави тези стъкла. Ще позвъня на Ула да почисти. Ларс, заведи Хлое да си легне, бяла е като тебешир. Дай й валиум, ако е необходимо. Ева има достъп до лекарствата. А госпожица Блеклок… — Обърна се към мен, после замълча, сякаш много внимателно претегляше думите си, докато си обличаше халата. — Госпожице Блеклок, моля ви, седнете в ресторанта, а когато се оправя с тази бъркотия, ще поговорим какво всъщност сте видели и чули.