Рут Уеър
Жената в каюта 10 (34)

33

Не помня какво почувствах, когато потънах — само смазващия костите удар, когато се сблъсках с морската повърхност, и парализиращия студ на водата.

Но си спомням паниката, която сякаш разкъсваше вътрешностите ми, когато течението ме повлече, дълбоко, дълбоко надолу.

Ритайте — казах на краката си, усетила дъха си да засяда в гърлото. И заритах. Ритах в чернотата и студа, първо, защото не исках да умра, а после, когато черният студ започна да ме стяга, защото не можех да направя нищо друго, защото дробовете ми крещяха и знаех, че ако не изскоча скоро на повърхността, щях да съм мъртва.

Течението дърпаше и теглеше краката ми с хлъзгави пръсти, опитваше се да ме завлече дълбоко в тъмнината на фиорда, а аз ритах ли, ритах все по-отчаяно. В чернотата, със завихрящите се течения наоколо, беше почти невъзможно да се каже къде е нагоре. А ако сама се насочвах надолу, в дълбините? И все пак не смеех да спра. Инстинктът за оцеляване беше твърде силен. Ти умираш! — крещеше гласът в главата ми. Краката ми нямаше как иначе да реагират, освен да ритат, да ритат и да ритат.

Стиснах очи, парещи от солта, и зад затворените ми клепачи заиграха искри и отблясъци, ужасяващо подобни на ивиците светлина и тъмнина, които разсичаха полезрението ми, когато получавах пристъп на паника. Но невероятно, смайващо, когато отново отворих очи, видях нещо — бледото луминесцентно сияние на лунната светлина през водата.

За миг не можех да повярвам, но тя се приближаваше все повече и повече, хватката на течението около тялото ми отслабваше, а после изскочих на повърхността и поех дъх така, че прозвуча като вик, със струяща по лицето ми вода, кашляща, ридаеща и кашляща отново и отново.

Бях много близо до корпуса на кораба, достатъчно близо, за да чувствам бумтенето на двигателите като подводни тласъци, и разбрах, че трябва да започна да плувам. Не само защото беше напълно възможно да умреш от хипотермия и в не много студено море, а по-неотложно, защото ако корабът започнеше да се движи, докато бях толкова близо, нямаше да ме спаси нищо друго, освен божествена намеса. А в последните няколко дни бях имала достатъчно лош късмет, за да мисля, че ако там горе имаше бог, той едва ли ме харесваше особено.

Зъзнеща, изплюх вода и се опитах да си събера мислите. Бях изплувала при носа на кораба и виждах низ от светлини по кея и нещо, което ми приличаше на тъмен силует на стълба, макар че очите ми сълзяха и не бях сигурна.

Не беше лесно да накарам тялото си да се подчинява. Толкова треперех, че едва успявах да контролирам крайниците си, но принудих ръцете и краката си да се раздвижат и постепенно заплувах към светлините, давейки се във вълните, които се плискаха в лицето ми. Студът ме пронизваше до кости и ме принуждаваше да дишам бавно и дълбоко, въпреки че всяка частица от тялото ми копнееше да се нагълта с въздух заради едва ли не физическия натиск на студа. Нещо меко, но тежко се блъсна в лицето ми, докато плувах, и потръпнах, но повече от студ, отколкото от: отвращение. Щях да се притеснявам от мъртви плъхове й гниеща риба, когато стигна брега. Точно сега единственото нещо, от което се интересувах, беше оцеляването.

Не бях паднала на повече от двайсет-трийсет метра от кея, но сега той ми се струваше много по-далеч. Плувах ли, плувах, а понякога можех да се закълна, че светлините на брега се отдалечаваха, а друг път изглеждаха толкова близо, че можех да ги докосна — но най-накрая почувствах ръждивото желязо на стълбата под вцепенените си пръсти и започнах да се катеря и да се подхлъзвам, да се подхлъзвам и пак да се катеря, стискайки стълбата с все сила, за да не се изпусна, докато изтеглях мокрите си и треперещи кости по стъпалата.

Рухнах върху бетона на ръба на кея, задъхана, кашляща и зъзнеща. След малко се надигнах на длани и колене и се огледах, най-напред към „Аурора“, а после към малкото градче пред мен.

Не беше Берген. Нямах представа къде съм, но беше малък град, почти село, и толкова късно през нощта нямаше жива душа. Кафенетата и баровете, които се редяха край кея, бяха затворени. Виждаха се светлини зад някои от витрините, но единственото заведение, което изглеждаше така, сякаш някой може да отвори вратата, беше един хотел с изглед към кея.

Изправих се разтреперана, прекрачих ниската верига, която ограждаше стръмния бряг от морето, и закуцуках към хотела. Двигателят на „Аурора“ беше увеличил оборотите и в рева му се долавяше нетърпение. Докато прекосявах сякаш безкрайната бетонна настилка на кея, той изрева отново, чу се плискане на вода и когато се озърнах плахо назад, видях, че корабът се движи и носът му сочи изхода на фиорда. Двигателите ръмжаха и тракаха, докато се отдалечаваше бавно от брега.

Бързо отместих поглед, обзета от някакво суеверие, сякаш ако гледах към кораба, можех да привлека вниманието на хората на борда.

Когато изкачих стъпалата пред вратата на хотела, звукът на двигателя отново се усили и усетих как краката ми се подгъваха, докато удрях, удрях и удрях по вратата. Чух някакъв глас да казва: Моля, моля, о, моля, някой да дойде… И тогава вратата се отвори, заля ме светлина и топлина и почувствах как някой ми помага да се изправя и ме въвежда през прага в безопасност.

Половин час по-късно се бях сгушила в плетено кресло, завита със синтетично червено одеяло, на слабо осветената остъклена тераса с изглед към залива. Държах чаша кафе, но бях прекалено уморена, за да пия. Дочувах гласове в далечината, говорещи на… норвежки, предполагам. Бях изключително уморена. Струваше ми се, че не съм спала както трябва много дни — макар да не бяха толкова. Брадичката ми продължаваше да клюма към гърдите ми, а след това да се вдига рязко, когато си спомнях къде съм и от какво бях избягала. Реален ли беше този кошмар с красивия кораб, с подобна на ковчег килия дълбоко под вълните? Или всичко беше една продължителна халюцинация?

Бях полузадрямала, загледана към светлинките в неподвижната чернота на залива, към „Аурора“ — далечно петънце нататък във фиорда, движещо се на запад, когато чух глас над рамото си.

— Госпожице!

Вдигнах поглед. Беше мъж с леко изкривена табелка с името „Ерик Фосум — генерален мениджър“. Изглеждаше така, сякаш току-що го бяха измъкнали от леглото, с разрошена коса, разкопчани копчета на ризата, и прекара ръка по небръснатата си буза, докато сядаше в отсрещното кресло.

— Здравейте — казах отпаднало.

Бях разказала историята си на човека на рецепцията по-скоро част от нея, колкото ми се струваше безопасно и колкото позволяваше английският му. Той явно беше нощният портиер и приличаше повече на испанец или турчин, отколкото на норвежец, въпреки че неговият норвежки, изглежда, беше по-добър от английския му, който беше достатъчен, когато ставаше дума за стандартни изрази за регистриране и работно време, но не и за объркан разказ за сменена самоличност и убийство.

Бях го видяла да показва на мениджъра единствения документ за самоличност, който имах у мен — на Ане — и бях чула да повтаря тихо и предпазливо собственото ми име.

Сега мъжът, който седеше срещу мен, кършеше пръсти и се усмихваше нервно.

— Госпожица… Блеклок, нали?

Кимнах.

— Не разбирам напълно… моят нощен мениджър се опита да ми обясни, но как така у вас са кредитните карти на Ане Балмър? Познаваме добре Ане и Ричард, те отсядат тук понякога. Тяхна приятелка ли сте?

Закрих с ръце лицето си, сякаш за да отблъсна умората, която заплашваше да ме смаже.

— Аз… това е много дълга история. Моля ви, мога ли да използвам телефона ви? Трябва да се свържа с полицията.

Бях го решила, докато се облягах изтощена, а от мен капеше вода, на лъснатия плот на рецепцията. Въпреки обещанието ми към Кари, това беше единственият ми шанс да я спася. Нито за миг не бях вярвала, че Ричард ще я остави жива. Тя знаеше твърде много и беше провалила всичко. Без шерифа нямах никакъв шанс да се представя за Ане, без паспорта на Кари нямах шанс да мина за Кари, а и двете бяха изчезнали някъде в дълбините на залива. Само портмонето на Ане беше оцеляло, като по чудо все още беше в джоба на клина от ликра, когато се изкатерих по стълбата и излязох от водата.

— Разбира се — съгласи се Ерик съчувствено. — Искате ли да им се обадя? Възможно е да нямат дежурен, говорещ английски по това време на нощта. И трябва да ви предупредя, че нямаме полицейски участък в града. Най-близкият е на няколко часа път в следващия… как беше думата… следващата долина. Вероятно някой ще може да дойде чак утре.

— Моля ви, кажете им, че е спешно — казах изнемогваща. — Колкото по-скоро, толкова по-добре. Мога да платя за легло. Имам пари.

— Нека не се тревожим за това — отвърна той с усмивка. — Мога ли да ви донеса още едно питие?

— Не, не, благодаря. Просто им кажете да дойдат по-скоро. Нечий живот може да е в опасност.

Отпуснах тежко глава на ръката си, клепачите ми почти се затваряха, докато той се връщаше при рецепцията, после чух да се вдига телефонна слушалка и бипкането при набиране на номер. Стори ми се доста дълго. Може би норвежката версия на 999 беше различна. Или може би се обаждаше в местния участък.

Той набра. Някой на другия край вдигна и последва кратък разговор. През мъглата на изтощението чух Трик да казва нещо на норвежки, от което успях да разбера само думата „хотел“… последва пауза и после още изречения на норвежки. Тогава чух собственото си име, произнесено два пъти, а след това и името на Ане.

— Ja, din kone, Anne — каза Ерик, сякаш човекът от другата страна не беше чул правилно или не вярваше на това, което бе чул.

После още нещо на норвежки, смях, и накрая:

— Такк, farvel, Ричард.

Вдигнах глава и застинах, смразена.

Погледнах към корабите в залива, към „Аурора“, чиито светлини изчезваха в далечината. И… дали беше само моето въображение? Стори ми се, че корабът беше спрял.

Продължих да наблюдавам светлините му, опитвайки се да ги съпоставя с ориентирите в залива, и най-сетне се уверих. „Аурора“ вече не се отдалечаваше на запад през фиорда. Обръщаше. Връщаше се.

Ерик беше затворил и сега набра друг номер.

— Politiet, takk — каза, когато някой отговори.

За миг не успях да помръдна, вцепенена от осъзнаването на това, което бях направила. Не бях приела сериозно предупрежденията на Кари за мрежата на влияние на Ричард. Бях ги отхвърлила като параноя на една жена, която бе прекалено пречупена, за да повярва във възможността за бягство. Но сега… сега тези страхове ми се струваха твърде реални.

Оставих внимателно чашата за кафе на масата, пуснах червеното одеяло да падне на пода, отворих тихо вратата на терасата и се измъкнах навън в нощта.