Рут Уеър
Жената в каюта 10 (7)

6

Дори душовете на богатите хора бяха по-добри.

Струите изригваха и масажираха под всякакви ъгли, зашеметяващо свирепи, така че след известно време вече ми беше трудно да кажа къде започва водата и къде свършва тялото ми.

Измих косата си, после си избръснах краката, а накрая останах да стоя под струите и да гледам морето, небето и кръжащите чайки. Бях оставила вратата на банята отворена, за да виждам верандата и морето отвъд нея. И ефектът беше просто… добре, няма да лъжа, беше прекрасно. Предполагам, че би трябвало да получиш нещо за осемте хилядарки или каквото и там искаха да се плаща за това място.

Сумата беше леко неприлична в сравнение с моята заплата — и дори със заплатата на Роуън. Бях прекарала години в точене на лиги над кореспонденциите, които тя изпращаше от вила на Бахамите или от яхта на Малдивите, в очакване на деня, когато и аз щях да бъда достатъчно заслужила, за да получавам такива бонуси. Но сега, когато започвах да им се наслаждавам, се чудех как се е справяла тя с тези редовни потапяния в живот, който обикновеният човек никога не би могъл да си позволи?

Още се опитвах да пресметна колко месеца би трябвало да работя, за да мога да платя една седмица престой на „Аурора“ като пътник, когато чух нещо — някакъв неясен тих шум през шуртенето на водата, който не можех да различа, но определено звучеше така, сякаш идваше от стаята ми. Пулсът ми се ускори леко, но продължавах да дишам спокойно и равномерно, докато отварях очи, за да спра водата.

Вместо това видях вратата на банята да се люшва към мен, сякаш някой я бе бутнал с бърза, сигурна ръка.

Тя се затръшна със звучното, отчетливо изщракване на тежка врата, изработена от най-качествен материал, и аз останах в горещия мокър мрак със струята, биеща по темето ми, и сърце, което блъскаше толкова силно, че би го регистрирал сонарът на кораба.

Не можех да чуя нищо от пулсирането на кръвта в ушите ми и шума на душа. И не можех да видя нищо, освен червената светлинка на цифровото табло на душа. Гадост. Гадост. Защо не бях заключила два пъти вратата на каютата?

Стори ми се, че стените на банята настъпват към мен, че мракът ме поглъща цялата.

Не се паникьосвай — казах си. — Никой няма да те нарани. Никой не е нахлул. Вероятно просто е дошла камериерка да оправи леглото или вратата се е затворила сама. Престани. Без паника.

Заставих се да посегна към бутоните за управление. Водата стана ледена, после агонизиращо гореща, след което изкрещях и се дръпнах назад, ударих коляното си в стената, но най-накрая намерих правилния бутон, струята спря и аз се хвърлих към ключа за осветлението.

То блесна и заля малкото помещение с безпощадна светлина, а аз се втренчих в огледалото — смъртно бледа, с мокра коса, прилепнала към черепа като на момичето от „Предизвестена смърт“.

Гадост.

Така ли щеше да е от сега нататък? Превръщах се в човек, който получава пристъпи на паника, ако трябва да се прибере у дома с метрото или да пренощува сам у дома?

Не, по дяволите. Няма да стане.

На вратата висеше хавлия и аз бързо се увих в нея и разтреперана си поех дълбоко дъх.

Няма да се превърна в такъв човек.

Отворих вратата на банята, сърцето ми биеше толкова силно и бързо, че виждах звезди пред очите.

Без паника — казах си твърдо.

Стаята беше празна. Съвсем празна. И вратата беше заключена два пъти, дори веригата беше поставена. Нямаше как да се влезе. Може би просто бях чула някого в коридора. Явно движението на кораба бе причинило затварянето на вратата, повлечена от собственото си тегло. Проверих отново веригата, усетих нейната здравина и успокояващо солидна тежест в дланта си, а после се отправих към леглото с омекнали крака, излегнах се с все още разтуптяно от изригналия адреналин сърце и зачаках пулсът ми да влезе в нормални граници.

Представих си, че заравям лице в рамото на Джуда и за миг едва не избухнах в сълзи, но стиснах зъби и ги преглътнах. Джуда не беше отговорът на всичко това. Проблемът беше в мен и моите панически пристъпи.

Нищо не е станало. Нищо не е станало. Повтарях си го успоредно с бързите вдишвания, докато не почувствах, че започвам да се успокоявам.

Нищо не се случи. Нито сега, нито тогава. Никой не ме нарани.

Окей.

Господи, имах нужда от питие.

В минибара имаше тоник, лед и половин дузина шишенца джин, уиски и водка. Сложих лед в чаша, излях отгоре няколко миниатюрни бутилки и я разклатих с все още леко трепереща ръка. Допълних я с тоник и я изгълтах.

Джинът беше толкова силен, че се задавих, но усетих топлината на алкохола да се разлива в клетките и кръвоносните ми съдове и моментално се почувствах по-добре.

Когато чашата се изпразни, се надигнах, като усещах лекота в главата и крайниците си, и извадих телефона от чантата си. Нямаше сигнал, явно бяхме извън обхват, но имаше безжичен интернет.

Кликнах върху „Поща“ и загледах, дъвчейки ноктите си, докато имейлите се появяваха един по един във входящата кутия. Не беше толкова зле, колкото се бях опасявала — в края на краищата беше неделя, — но докато преглеждах списъка, осъзнах, че съм напрегната като ластик, който всеки момент ще се скъса, и в същия миг разбрах какво търсех и защо. Нямаше нищо от Джуда. Усетих раменете ми да се смъкват.

Отговорих на малкото спешни писма, отбелязах останалите като непрочетени, а после натиснах „Ново писмо“.

„Скъпи Джуда“ — написах, но останалите думи не идваха. Замислих се какво ли прави в момента. Дали си приготвя багажа? За някой евтин полет? Или лежи в анонимна хотелска стая, пише коментари в Туитър, съобщения, мисли за мен…

Изживях отново момента, в който стоварих тежката метална лампа в лицето му. За какво си мислех?

Не мислеше, казах си. Беше полузаспала. Вината не е твоя. Беше инцидент.

Фройд казва, че няма инциденти — прошепна гласчето в главата ми. — Може би ти си…

Поклатих глава, отказвайки да слушам.

Скъпи Джуда, обичам те.

Липсваш ми.

Съжалявам.

Изтрих имейла и започнах нов.

До: Памела Крю

От: Лора Блеклок

Изпратен: неделя, 20 септември

Относно: Жива и здрава

 

Здрасти, мамо, в безопасност на борда на кораба, който е много готин. Би ти харесало! Само едно бързо напомняне да вземеш Дилайла тази вечер. Оставих панера й на масата, а храната е под мивката. Наложи се да сменя бравата — новият ключ е у г-жа Джонсън на горния етаж.

Обичам те и БЛАГОДАРЯ!

Ло хх

Натиснах „Изпрати“, после отворих „Фейсбук“ и написах съобщение на най-добрата ми приятелка Лиси.

Това място е безумно хубаво. Има НЕОГРАНИЧЕНИ безплатни напитки в минибара в каютата ми — извинявай, искам да кажа, шибания огромен АПАРТАМЕНТ, — което не се отразява добре на моя професионализъм и на черния ми дроб. Ще се видим от другата страна, ако оцелея.

Ло хх

Налях си още джин и се върнах към имейла до Джуда. Трябваше да напиша нещо. Не можех да оставя нещата така, както бяха, когато си тръгнах. Замислих се за момент, след това написах: „Скъпи Дж. Съжалявам, че бях такава кучка, преди да тръгна. Това, което казах, беше невероятно несправедливо. Обичам те много“. Наложи се да спра, защото сълзите ми замъгляваха екрана. Направих пауза и трескаво си поех въздух няколко пъти. После разтрих очи и завърших: „Пиши ми, когато стигнеш. Безопасно пътуване. Ло ххх“.

Презаредих пощата си, този път с по-малко надежди, но нямаше нищо ново. Въздъхнах и пресуших втория си джин. Часовникът до леглото показваше 6:30, което означаваше, че е време за бална рокля номер едно.

Когато ми съобщи, че дрескодът за вечеря е „официален“ (превод: безумен), Роуън ми бе препоръчала да наема поне седем вечерни рокли, така че да не се налага да нося един и същ тоалет два пъти. Но тъй като тя не предложи да поеме разходите, бях наела три, което беше с три повече, отколкото ако разчитах само на собствените си ресурси.

Любимият ми тоалет беше върховен — дълга, сребристобяла рокля по тялото, покрита с кристали, за която асистентката в магазина заяви без капчица сарказъм, че в нея приличам на Лив Тайлър от „Властелинът на пръстените“. Не съм сигурна, че успях да запазя лицето си достатъчно безизразно, защото тя продължи да ме поглежда подозрително, докато аз пробвах другите.

Но не се чувствах достатъчно смела, за да започна с кристали, тъй като можеше да се окаже, че има хора по дънки, доколкото знаех, така че се спрях на най-скромния избор — дълга и тясна рокля от тъмносив сатен. На дясното рамо имаше апликация от блестящи листа, но човек не можеше да се отърве без нищо. Изглежда, повечето бални тоалети сякаш бяха проектирани от петгодишни момиченца, въоръжени с пистолети за конфети, но поне този не изглеждаше съвсем като след експлозия в завод за барбита.

Вмъкнах се в нея и вдигнах ципа отстрани, после извадих пълния комплект муниции от чантичката си за гримове. Щеше да ми трябва повече от едно мазване на блясък за устни, за да придобия поне донякъде вид на човешко същество тази вечер. Тъкмо нанасях фон дьо тен върху порязването на скулата си, когато осъзнах, че спиралата за мигли я няма в купчината.

Прерових чантата си с напразната надежда, че може да е там, опитвайки се да си спомня къде я бях видяла за последен път. После се досетих. Беше останала в откраднатата чанта — заедно с всичко останало. Невинаги си слагах, но без тъмни мигли опушеният ми очен грим изглеждаше странно и непропорционално — сякаш недовършен. За миг ми мина абсурдната мисъл да импровизирам с течна очна линия, но вместо това предприех последно неуспешно претърсване на чантата си — изтърсих всичко на леглото с надеждата, че не си спомням добре или имам резервна. Знаех си обаче, че не е там, и прибирах всичко в чантата, когато чух шум от съседната каюта — рев на пусната вода под налягане в тоалетната, разпознаваем дори през приглушеното бучене на двигателя.

Взех си електронната карта ключ и излязох боса в коридора.

На ясеновата врата вдясно имаше малка табела с надпис „10: Палмгрен“, което ме накара да мисля, че притокът от изтъкнати скандинавски учени трябва да беше поизтънял, докато завършат монтажа на този кораб. Почуках колебливо.

Нямаше отговор. Почаках. Може би обитателят беше в банята.

Отново почуках, три отсечени удара, а после финално силно издумкване, в случай че имаха проблеми със слуха.

Вратата се разтвори рязко, сякаш някой беше стоял от другата страна.

— Какво има? — попита тя, едва ли не преди вратата да се отвори. — Всичко наред ли е? — После изразът й се промени. — По дяволите. Коя сте вие?

— Аз съм съседката ви — казах.

Тя беше млада и красива, с дълга тъмна коса и носеше овехтяла прокъсана тениска на „Пинк Флойд“, което по някакъв начин ме накара да почувствам симпатия към нея.

— Лора Блеклок. Ло. Съжалявам, знам, че звучи наистина странно, но се чудех дали можете да ми заемете някаква спирала за мигли?

На тоалетката зад нея се виждаха разпръснати тубички и кремове, а самата тя беше с лек очен грим, което ми подсказа, че бях попаднала на точното място.

— О — изглеждаше разочарована. — Добре. Почакайте.

Тя изчезна, затвори вратата зад себе си, после се върна с тубичка „Мейбълин“ и я пъхна в ръката ми.

— Ей, благодаря — казах. — Ще я върна веднага.

— Задръжте я — отвърна тя.

Протестирах машинално, но тя махна с ръка.

— Сериозно, не искам да я връщате.

— Ще измия спиралата — предложих, но тя нетърпеливо поклати глава.

— Казах ви, не искам да я връщате.

— Добре — отговорих изненадана. — Благодаря.

— Моля. — Тя затвори вратата пред лицето ми.

Върнах се в моята каюта, замислена за странната кратка среща. Аз се чувствах не на място на това пътуване, докато тя изглеждаше съвсем като риба във вода. Нечия дъщеря може би? Питах се дали ще я видя на вечеря.

Тъкмо бях приключила с поставянето на взетата назаем спирала, когато на вратата се почука. Може би беше променила решението си.

— Хей — казах аз, докато отварях вратата и я задържах. Но отвън стоеше друго момиче, облечено в униформа. Веждите й бяха доста жестоко изскубани, което й придаваше израз на постоянно удивление.

— Здравейте — каза тя с пестелив скандинавски поклон. — Казвам се Карла и съм ваш придружител заедно с Джоузеф. Исках само да ви се представя и да ви напомня за презентацията в…

— Помня — казах по-рязко, отколкото имах намерение. — Седем вечерта в залата на Пипи Дългото чорапче, или както там се нарича.

— О, виждам, че познавате скандинавските писатели! — грейна тя.

— Не съм толкова добра с учените — признах. — Ще бъда там.

— Чудесно. Лорд Балмър очаква с нетърпение да ви посрещне на борда.

След като си отиде, потърсих в куфара си наметката, която вървеше с роклята — някакъв сив копринен шал, който ме накара да се чувствам като отдавна изгубената сестра Бронте, — и я увих около раменете си.

Заключих вратата след себе си, пъхнах картата ключ в сутиена си, после продължих по коридора и стигнах до салон „Линдгрен“.