Рут Уеър
Жената в каюта 10 (30)

29

Тя не дойде.

Момичето не дойде.

Часовете отминаваха, сливаха се един с друг, а аз знаех, че някъде от другата страна на металния ковчег хора говореха и се смееха, ядяха и пиеха, докато аз лежах тук, неспособна да правя нищо, освен да дишам и да броя секундите, минута след минута, час след час. Някъде навън слънцето изгряваше и залязваше, вълните се надигаха и люлееха корпуса и животът продължаваше, докато аз тънех в тъмнина.

Помислих отново за тялото на Ане, плаващо в дълбините на морето, и си казах с горчивина, че е имала късмет — поне беше станало бързо. Един миг на подозрение, един удар по главата — и това беше всичко. Започвах да се страхувам, че за мен няма да има такава милост.

Лежах на леглото, притиснала колене към гърдите си и се опитвах да не мисля за глада, за болките, които раздираха стомаха ми. Последното ми хранене беше закуската в четвъртък, а мислех, че е най-малко петък късно вечерта. Имах остро главоболие и стомашни спазми, а когато станах, за да използвам тоалетната, се почувствах слаба и ми се зави свят.

Гадното гласче в главата ми шепнеше дразнещо: Как ти се струва гладната смърт? Мислиш ли, че е добър начин да си отидеш в мир?

Затворих очи. Едно. Две. Три. Вдишай.

Отнема много време. Щеше да е по-бързо, ако ти се удадеше да не пиеш…

В съзнанието ми се появи образ — аз, слаба, бледа, студена, свита под протритото оранжево одеяло.

— Избирам да не мисля за тези образи — промърморих на себе си. — Избирам да мисля за… — замълчах.

За какво? За какво? В никой от уроците на Бари не се споменаваше какви щастливи картини да избереш, когато си държан като затворник от убиец. Трябваше ли да мисля за майка си? За Джуда? За всичко, което обичах, което ми беше скъпо и щях да загубя?

— Вмъкни щастлив образ тук, малка глупачке — прошепнах, но мястото, на което го вмъквах, вероятно не беше онова, което Бари беше имал предвид.

И тогава чух звук в коридора.

Изправих се рязко и кръвта се отля от главата ми, така че едва не паднах, само успях в последния момент да седна на койката, преди краката ми да се подгънат.

Тя ли беше? Или Балмър? По дяволите!

Осъзнах, че дишам прекалено бързо, усещах как сърцето ми се разтуптява и мускулите ми изтръпват, полезрението ми започва да се разпада на малки късчета в черно и червено…

А после всичко стана черно.

 

 

— По дяволите, по дяволите, по дяволите…

Едни и същи думи, отново и отново, прошепвани панически, плачливо и монотонно някъде наблизо.

— О, господи, просто се събуди, става ли?

— Ммм… — успях да произнеса.

Момичето издаде някаква сълзлива въздишка.

— По дяволите. Добре ли си? Толкова ме изплаши!

Отворих очи и видях разтревоженото й лице, надвесено над моето. Замириса ми на храна и стомахът ми изстена болезнено.

— Съжалявам — каза тя бързо, докато ми помагаше да седна на ръба на стоманената койка и подлагаше възглавницата зад гърба ми.

Надушвах мирис на алкохол в дъха й — на шнапс или водка.

— Не исках да те оставям толкова дълго, просто…

— … ден е? — изграчих.

— Какво?

— Кой… кой ден е?

— Събота. Събота, двайсет и шести. Късно е, почти полунощ. Донесох ти вечеря.

Подаде ми парче плод и аз го сграбчих, почувствала се почти болна от глад, и го захапах, без да забелязвам, че беше круша, докато вкусът не избухна в устата ми с почти непоносима интензивност.

Събота — почти неделя. Нищо чудно, че се чувствах толкова ужасно. Нищо чудно, че часовете сякаш продължаваха вечно. Нищо чудно, че стомахът ми се свиваше и се гърчеше дори сега, докато поглъщах крушата на големи, вълчи хапки. Бях останала заключена тук без храна или контакт за… Опитах се да пресметна. От четвъртък сутринта до събота вечерта. Четиридесет и осем… шейсет… шейсет и няколко часа? Толкова ли бяха наистина? Мозъкът ми не работеше. Стомахът ме болеше. Всичко ме болеше.

Стомахът ми отново се сви и се сгърчи.

— О, господи… — опитах се да стана, но краката ми бяха слаби и несигурни. — Мисля, че ми прилошава.

Залитнах към малката баня, следвана притеснено от момичето, което ме подкрепи с ръка, докато се вмъквах странично през тесния вход, паднах на колене и повърнах нещо кисело в оцветената в синьо тоалетна чиния. Момичето сякаш усещаше отчаянието ми, защото каза съвсем плахо:

— Мога да ти донеса още една, ако искаш. Но има и нещо от картофи. Може би стомахът ти ще го понесе по-добре. Готвачът го нарече „пити-пана“^[1], или нещо подобно. Не мога да си спомня.

Не отговорих, просто стоях на колене над тоалетната чиния и се готвех за следващия пристъп. Но гаденето сякаш изчезна и най-накрая избърсах устата си и се изправих бавно, като се държах за перилото и пробвах силата на краката си. После тръгнах неуверено обратно към койката и подноса с храна. Кубчетата картофи изглеждаха и миришеха божествено. Взех вилицата и започнах да ям, по-бавно този път, като се опитвах да не се давя с храната.

Момичето ме гледаше, докато ядях.

— Съжалявам — каза отново. — Не трябваше да те наказвам така.

Преглътнах хапка от хладните, солени картофени късчета, усещайки как карамелизираната им кожица хрупа между задните ми зъби.

— Как се казваш? — попитах най-сетне.

Тя прехапа устни, отмести поглед, после въздъхна.

— Сигурно не трябва да ти казвам, но какво значение има. Кари.

— Кари. — Лапнах още една хапка и запремятах думата в устата си, докато дъвчех. — Здравей, Кари.

— Здравей — каза тя, но в гласа й нямаше топлина или жизненост. Погледа ме още малко, докато се хранех, после бавно прекоси каютата и се облегна на отсрещната стена.

Останахме мълчаливи известно време, аз се тъпчех методично, опитвах се да се заситя, а тя ме наблюдаваше. После възкликна, бръкна в джоба си и извади нещо.

— Замалко да забравя. Заповядай.

Беше хапче, увито в салфетка. Поех го и едва не се засмях с облекчение. Идеята, че това малко бяло топче може да ме накара да се чувствам по-добре в моето положение, ми се стори трогателно оптимистична. И все пак…

— Благодаря — казах аз.

Поставих го на езика си, отпих сок и го глътнах.

Най-накрая чинията се опразни и осъзнах, докато вземах последното картофче, че Кари все още ме наблюдава през стаята и за първи път ме беше изчакала да се нахраня. Тази мисъл ми даде достатъчно дързост да пробвам нещо, може би нещо глупаво, но думите излязоха, преди да успея да ги спра.

— Какво ще стане с мен?

Тя не каза нищо, само се изправи на крака, бавно поклати глава и изтупа кремавите си копринени панталони. Беше болезнено слаба и се зачудих за миг дали това беше част от представянето й за Ане, или си беше кльощава по природа.

— Дали той… — преглътнах. Изпитвах късмета си, но трябваше да знам. — Ще ме убие ли?

Тя отново не отговори, само вдигна подноса и се запъти към вратата, но когато се обърна, за да я затвори след себе си, видях в очите й да напират сълзи. Тя се спря, почти затворила вратата, и за миг си помислих, че ще каже нещо. Но вместо това само поклати глава, сълзите се стекоха по бузите й, тя ги избърса почти гневно и вратата се затръшна.

След като си отиде, се изправих, като се държах за койката, закрепих се и тогава видях на пода друга книга. Беше моят екземпляр на „Мечо Пух“.

 

 

„Пух“ беше винаги моето четиво за утеха, книгата, която отварях по време на стрес. Беше книга от времето, преди да започна да се страхувам, когато нямаше други заплахи, освен ужасния Муслон, а аз, като Кристофър Робин, можех да завладея света.

Замалко да не я взема. Но в последния момент, докато подреждах дрехи и обувки в куфара си, я видях да лежи на нощното ми шкафче и я сложих вътре като един вид защитен амулет срещу премеждията при пътуването.

През останалата част от нощта лежах на койката с отворената книга на възглавницата до мен, галейки с пръсти окъсаната обложка. Знаех думите наизуст, може би прекалено добре, и те някак си не успяха да упражнят познатата магия. Вместо това се улових да прехвърлям разговора с Кари отново и отново и да си мисля какво ли ме очаква.

Имаше само два начина да изляза оттук — или жива, или мъртва, а аз знаех кой от тях исках да бъде. В такъв случай моят избор беше прост: да се измъкна с помощта на Кари или без нея.

Преди няколко дни, преди няколко часа, бих казала без колебание, че единственият ми реален вариант е без нея — в края на краищата, тя ме беше ударила, затворила, дори оставила да гладувам. Но след тази вечер не бях толкова сигурна. Ръцете й, докато ми помагаше да седна, начинът, по който ме чакаше да се нахраня и следеше всяка хапка, лицето й, изпълнено с тъга, очите й, когато се обърна да си тръгне… Не мислех, че беше убийца, не и по своя воля. През последните няколко дни се бе случило нещо, което я бе накарало да осъзнае това. Спомних си за дългото кошмарно очакване да дойде, как часовете се нижеха бавно за мен, а гладът ми растеше и растеше неумолимо. Но сега за първи път си помислих, че може би часовете са били толкова бавни и мъчителни и за нея, че може би тя също се бе изправила лице в лице с нещо, за което не е била готова. Сигурно си е представяла как съм затворена тук долу, как ставам все по-слаба и по-слаба и дращя по вратата. Докато най-накрая решителността й се е пречупила и тя е изтичала надолу с открадната порция изстинала храна.

Какво ли беше си помислила, когато бе отворила вратата и ме бе намерила паднала на пода — че е дошла твърда късно? Че съм припаднала от глад или от пълно изтощение! И може би изведнъж беше осъзнала, че не би могла да понесе още една смърт, не тази, която тя бе причинила.

Тя не искаше да умра, бях напълно сигурна в това. И се съмнявах дали би могла да ме убие, не и ако продължавах да й напомням, че съм тук заради нея, защото се бях борила за нея и се бях опитала да й помогна.

Балмър, от друга страна… Балмър, който беше изживявал химиотерапиите на жена си, беше пресмятал парите й, планирал смъртта й, само за да се окаже с измамени очаквания в единайсетия час…

Да. Балмър, бих могла да си го представя съвсем ясно, би убил. И вероятно нямаше да загуби нито час сън заради това.

Къде беше той? Беше ли напуснал кораба, създавайки си алиби, докато Кари ме умъртви от глад? Не бях сигурна! Беше се погрижил да се изолира далеч при смъртта на Ане. Не можех да си представя, че би допуснал да се окаже замесен в моята.

Докато размишлявах върху това, чух протяжния, дрезгав звук на двигателя на кораба. Той буча известно време, а след това почувствах как целият съд се разтърсва и се задвижва и разбрах, че отново потегляме, че напускаме пристанището на Берген и тъмнината поглъща кораба, докато отплаваме навътре в Северно море.