Рут Уеър
Жената в каюта 10 (1)

В съня ми момичето се носеше дълбоко, дълбоко под бушуващите вълни и крясъците на чайките в студените, сумрачни дълбини на Северно море. Смеещите се очи бяха побелели и подпухнали от солената вода, бледата й кожа беше набръчкана, дрехите й бяха разкъсани от назъбените скали и се разпадаха на парцали.

Само дългите й черни коси се рееха във водата като лиани от тъмни водорасли, закачаха се в черупки и рибарски мрежи, плискаха се като оплетени, изпокъсани въжета край брега, където оставаха да се вият, а ревът на вълните, разбиващи се в скалите, изпълваше ушите ми.

Събудих се, скована от страх. Отне ми известно време да си спомня къде съм, а след това да разбера, че ревът в ушите ми не беше част от съня, а истински.

Стаята беше тъмна, изпълнена със същата влажна мъгла, която бях усетила в съня си, а когато се надигнах и седнах, почувствах хладен бриз по бузите си. Стори ми се, че шумът идва от банята.

Спуснах крака от кушетката, леко зъзнеща. Вратата беше затворена, но когато се приближих до нея, чух как ревът се усилва, а с него и туптенето на сърцето ми. Събрах цялата си смелост и отворих вратата. Шумът от душа изпълваше малкото помещение, докато посягах към превключвателя. Светлината заля банята и тогава ги видях.

Думите бяха написани върху замъгленото огледало с едри букви:

ПРЕСТАНИ ДА РОВИШ.