Рут Уеър
Жената в каюта 10 (5)

4

Спах с дълбок, тежък сън, сякаш бях упоена, до момента, в който алармата ме върна в съзнание няколко часа по-късно.

Не знаех колко дълго беше звънила, но подозирах, че доста. Главата ме болеше и останах да лежа, опитвайки се да се ориентирам, докато успея да се протегна и да спра алармата, преди да е събудила и Джуда.

Изтрих съня от очите си и се протегнах в опит да прогоня схващането на врата и раменете си, после се надигнах с мъка от леглото и се добрах до кухнята на Джуда. Докато кафето се процеждаше, взех хапчетата си, а след това се заех да претърся банята за болкоуспокояващи. Открих ибупрофен и парацетамол, както и нещо в кафява пластмасова бутилка, за което смътно си спомнях, че бе предписано на Джуда, когато си усука коляното на футболен мач. Отворих обезопасената капачка и огледах хапчетата вътре. Бяха огромни, наполовина червени, наполовина бели, и изглеждаха впечатляващо.

В края на краищата не се престраших да ги взема, вместо това изтръсках в дланта си два ибупрофена и бързо действащ парацетамол от разнообразните блистерни опаковки на рафта на банята. Глътнах ги с чаша кафе — черно, нямаше мляко в празния хладилник, — а след това започнах да отпивам по-бавно от остатъка в чашата, като си мислех за снощи, за глупавите си действия, за казаното от Джуда…

Бях изненадана. Не, повече от изненадана — бях шокирана. Никога не бяхме обсъждали дългосрочните му планове, но знаех, че му липсват приятелите в САЩ, майка му и по-малкият му брат — не бях се срещала с никого от тях. Онова, което беше направил… дали го бе направил заради себе си? Или заради нас?

В каничката беше останало малко кафе, налях го в друга чаша и я отнесох внимателно в спалнята.

Джуда лежеше проснат на матрака, сякаш бе рухнал там. Хората във филмите винаги изглеждат спокойни в съня си, но с Джуда не беше така. Ударената му уста беше скрита под вдигнатата ръка, но с ъгловатия си нос и изпъкнало чело изглеждаше като сърдит ястреб, свален от дресьора си по средата на полет.

Оставих много грижливо чашата с кафе на нощното шкафче, отпуснах глава на възглавницата до него и го целунах в основата на врата. Беше топъл и изненадващо мек.

Той се размърда в съня си, протегна дълга, загоряла ръка, за да ме прегърне през раменете, а очите му се отвориха, с три оттенъка по-тъмни от обичайното лешниково.

— Хей — казах тихо.

— Здравей.

Той се смръщи, прозя се, после ме придърпа към себе си. За момент се съпротивлявах, мислейки за кораба и влака, за колата, която ме чакаше в Хъл. Краката ми омекнаха и се отпуснах, сгуших се до него, в топлината му. Лежахме така за миг, впили очи един в друг, след това протегнах ръка и докоснах стерилната лепенка на устната му.

— Мислиш ли, че ще се възстанови?

— Не знам — каза той. — Надявам се, защото трябва да пътувам за Москва в понеделник, а не искам да се занимавам със зъболекари, докато съм там.

Не отговорих нищо. Той затвори очи, протегна се и чух как ставите му изпукаха. После се претърколи на една страна и обхвана нежно с шепа голата ми гърда.

— Джуда… — казах аз.

Долових смесицата от раздразнение и копнеж в гласа си.

— Какво?

— Не мога. Трябва да тръгвам.

— Тръгвай тогава.

— Недей. Престани.

— Недей, спри? Или недей да спираш?

Устните му се разтегнаха в крива усмивка.

— И двете. Знаеш кое имам предвид.

Надигнах се и поклатих глава. Заболя ме и незабавно съжалих за движението си.

— Добре ли е бузата ти? — попита Джуда.

— Май да — поставих ръка върху нея.

Беше подута, но не толкова, колкото преди. На лицето му се изписа безпокойство и той посегна с пръст, за да докосне синината, но аз инстинктивно отдръпнах глава.

— Трябваше да съм там — каза той.

— Е, не беше — казах по-рязко, отколкото исках. — Никога не си.

Той примигна и се надигна на лакти, за да ме погледне с лице, още отпуснато от съня, с отбелязани гънки от възглавницата.

— Какво по дя…

— Чу ме — разбирах, че е неразумно, но думите се лееха сами. — Какво е бъдещето, Джуд? Дори да се нанеса при теб — какъв е планът? Да седя тук и да тъка саван като Пенелопа, да поддържам огъня в домашното огнище, докато ти си пиеш уискито в някой бар в Русия с другите чуждестранни кореспонденти?

— Откъде ти хрумна?

Поклатих глава и спуснах крака от леглото. Започнах да ровя в дрехите, които бях захвърлила на пода след посещението в Спешното отделение.

— Просто съм уморена, Джуд.

Уморена беше слабо казано. Не бях спала повече от два часа през последните три нощи.

— И не виждам къде ще ни отведе това. Трудно е и сега, когато сме само двамата. Не искам да бъда съпругата, заседнала у дома с дете и тежък случай на следродилна депресия, докато стрелят по теб на всяко гадно място от тази страна на Екватора.

— Последните събития подсказват, че съм в по-голяма опасност в собствения си апартамент — каза Джуда, но се сепна, когато видя израза ми. — Извинявай, изтърсих голяма глупост. Беше инцидент, знам.

Наметнах все още влажното палто на раменете си и взех чантата си.

— Чао, Джуда.

— Чао? Какво значи чао?

— Каквото искаш.

— Искам да престанеш да се държиш като проклета кралица на драмата и да се преместиш в апартамента ми. Обичам те, Ло!

Думите ме зашлевиха като шамар. Спрях на прага, усещайки умората си като физическа тежест около врата, която ме дърпаше надолу.

Ръце, обвити в светъл латекс, звук от смях…

— Ло? — попита неуверено Джуда.

— Не мога да го направя — казах с лице, обърнато към коридора.

Не бях сигурна за какво говоря. Не можех да си тръгна, не можех да остана, не можех да водя този разговор, не исках този живот, всичко това.

— Просто… трябва да тръгвам.

— Значи, работата… — Усещах как гневът се надига в него. — … онази работа, която отказах… да не би да казваш, че съм сгрешил?

— Никога не съм те молила да го правиш. — Гласът ми трепереше. — Никога не съм го искала. Така че не ме намесвай.

Вдигнах чантата на рамо и се обърнах към вратата.

Той не каза нищо. Не се опита да ме спре. Излязох от апартамента, олюлявайки се като пияна. Едва когато се спуснах в метрото, реалността на това, което се бе случило току-що, ме блъсна.