Рут Уеър
Жената в каюта 10 (12)

11

Втренчих се смаяна в него.

— Какво искате да кажете? — най-сетне успях да произнеса. — Какво искате да кажете, че няма гост?

— Каютата е празна — продължи той. — Беше запазена за друг гост, инвеститор на име Ернст Солберг. Но той се отказа в последната минута — по лични причини, доколкото разбрах.

— Значи момичето, което видях, не би трябвало да е там?

— Може би е била член на персонала или чистачка.

— Не беше. Тя се обличаше. Беше настанена там.

Той не каза нищо. Не му се налагаше — въпросът беше очевиден. Ако е била настанена там, къде са всичките й неща?

— Някой може да ги е изнесъл — казах тихо. — Докато бяхме в моята каюта.

— Наистина ли? — Тонът на Нилсон беше спокоен, въпросът му не беше скептичен, нито подигравателен, просто… неразбиращ.

Той седна на дивана, пружините изскърцаха под тежестта му, а аз се отпуснах на леглото и закрих лицето си с ръце.

Беше прав. Нямаше начин някой да е изчистил стаята. Не знаех колко време е минало от момента, в който се бях обадила на Карла до появата на Нилсон пред вратата ми, но едва ли бе повече от няколко минути. Пет, най-много седем. Вероятно по-малко.

Който е бил там, навярно бе имал време да избърше кръвта от стъклото, но това беше всичко. Нямаше начин да опразнят цялата каюта. Какво биха могли да направят с вещите? Щях да ги чуя, ако ги бяха изхвърлили през борда. А просто нямаше време да ги опаковат и да ги изнесат по коридора.

— Гадост — казах най-сетне, в дланите си. — Гадост.

— Госпожице Блеклок — произнесе бавно Нилсон и изпитах внезапно предчувствие, че следващият му въпрос няма да ми хареса. — Госпожице Блеклок, колко пихте снощи?

Вдигнах глава, така че да види размазания ми грим и яростта в замъглените ми от съня очи.

— Какво имате предвид?

— Просто попитах…

Нямаше смисъл да отричам. Толкова много хора ме бяха видели снощи да се наливам с шампанско, после с вино, а накрая да гаврътвам шотове след вечеря, че можеха да пробият дупка с диаметър една миля в твърдението ми, че съм трезва.

— Да, пих — казах отчаяно. — Но ако смятате, че половин чаша вино ме превръща в пияна истеричка, която не може да отличи реалността от фантазията, трябва да си помислите още веднъж.

Той не каза нищо, но погледът му се насочи към кошчето до минибара, в което бяха струпани множество шишенца от уиски и джин и значително по-малко кутийки от тоник.

Настъпи тишина. Нилсон не сподели наблюдението си, но и нямаше нужда. Проклети чистачки.

— Може да съм пила — казах със стиснати зъби, — но не бях пияна. Не чак толкова. Знам какво видях. Защо да си измислям?

Той сякаш се съгласи и кимна уморено.

— Много добре, госпожице Блеклок — прекара ръка през лицето си и чух как русата му четина стърже дланта му.

Беше уморен и изведнъж забелязах с неудобство, че униформената му куртка е закопчана накриво, а долу остава празен илик.

— Вижте, късно е, вие сте уморена.

— Вие сте уморен — изстрелях в отговор с повече от нотка злост, но той само кимна без укор.

— Да, уморен съм. Мисля, че не можем да направим нищо до сутринта.

— Една жена е била изхвърлена…

— Няма доказателства! — каза той по-високо, като ме прекъсна и за първи път в гласа му прозвуча раздразнение.

— Съжалявам, госпожице Блеклок — продължи по-тихо. — Не биваше да ви противореча. Но не смятам, че на този етап има достатъчно доказателства, за да събудим другите пътници. Нека и двамата да поспим… — „А вие да изтрезнеете“ — беше неизреченият превод. — … и ще се опитаме да решим това сутринта. Може би ако ви заведа да се срещнете с персонала на кораба, ще успеем да открием момичето, което сте видели в каютата. Очевидно не е от пътниците, нали?

— Не беше на вечерята снощи — признах. — Ами ако е от персонала? Ако някой е изчезнал, а ние губим време, вместо да вдигнем тревога?

— Сега ще говоря с капитана и с комисаря и ще ги запозная със ситуацията. Но доколкото знам, няма изчезнал служител, ако имаше, някой би забелязал. Това е много малък кораб с малоброен екипаж, би било трудно някой да изчезне незабелязано дори за няколко часа.

— Просто си мисля… — започнах, но той ме прекъсна, учтиво и твърдо този път.

— Госпожице Блеклок, няма да събудя спящите пътници и персонала без основателна причина, съжалявам. Ще информирам капитана и комисаря и те ще предприемат каквито действия смятат за уместни. Междувременно, може би ще е добре да ми дадете описание на момичето, което сте видели, за да мога да проверя отново списъка на пътниците и да уредя всички членове на екипажа, които са в почивка и отговарят на описанието, да бъдат в столовата на персонала, за да се срещнете утре след закуска.

— Добре — казах унило.

Бях победена. Знаех какво съм видяла и какво съм чула, но беше ясно, че Нилсон няма да отстъпи. А и какво можех да направя, тук, сред океана?

— И така — подсети ме той, — на каква възраст беше, колко беше висока? Бяла, азиатка, чернокожа…?

— В края на двайсетте — казах. — С моя ръст. Бяла — с много бледа кожа всъщност. Говореше английски.

— С акцент? — опита Нилсон.

Поклатих глава.

— Не, беше англичанка или е изцяло двуезична. Имаше дълги, тъмни коси… Не мога да си спомня цвета на очите. Тъмнокафяви, мисля. Не съм сигурна. Слаба фигура… беше просто… хубава. Това е всичко, което си спомням.

— Хубава?

— Да, хубава. Знаете какво имам предвид. Правилни черти. Чиста кожа. Носеше грим. Много грим около очите. О, и беше облечена в тениска на „Пинк Флойд“.

Нилсон записа всичко старателно и се изправи, а пружините изскърцаха в знак на протест или може би облекчение.

— Благодаря ви, госпожице Блеклок. А сега, мисля, и двамата трябва да поспим. — Разтри лицето си с вид на голяма бяла мечка, събудена от зимен сън.

— В колко часа да ви очаквам утре?

— По кое време ще ви е удобно? Десет? Десет и половина?

— По-рано — казах. — Няма да спя, не и сега. — Цялата треперих отвътре и знаех, че въобще няма да мога да заспя.

— Е, моята смяна започва в осем. Рано ли ви е?

— Идеално е — казах твърдо.

Той излезе през вратата, като сподави прозявката си, а аз го изгледах как се отправя тромаво по коридора към стълбите. После заключих здраво вратата, отпуснах се на леглото и се загледах към морето. Вълните бяха тъмни и хлъзгави на лунната светлина, надигаха се като гърбове на китове, после спадаха, а аз лежах и чувствах как корабът се издига и пропада заедно с вълните.

Никога нямаше да заспя. Знаех си. Не и докато кръвта пулсираше в ушите ми, а сърцето ми биеше с гневно стакато в гърдите ми. Никога нямаше да се отпусна.

Бях бясна — но не бях сигурна защо. Защото женското тяло навярно сега се носеше в черния мрак на Северно море и вероятно никога нямаше да бъде намерено? Или отчасти заради нещо по-дребно, по-незначително — заради факта че Нилсон не ми вярваше? Може би е прав — прошепна гласчето в главата ми.

Пред вътрешния ми поглед започнаха да изникват картини — как се свивам под душа, защото вратата се е отворила от вятъра. Как се защитавам от несъществуващ натрапник, като нападам Джуда. Напълно сигурна ли си? Едва ли си най-надеждният свидетел. И какво всъщност видя в края на деня?

Видях кръвта, казах си твърдо. А едно момиче липсва. Как ще го обясните?

Изключих светлината и се завих, но не можах да заспя. Вместо това останах излегната настрана, загледана как морето се издува и спада в странно, хипнотично мълчание отвъд дебелите, издържащи на буря стъкла. И си мислех, че на този кораб има убиец. А никой, освен мен не знаеше това.