Рут Уеър
Жената в каюта 10 (37)

36

Не казахме нищо много дълго време. Просто стояхме насред летището като двама глупаци, вкопчени един в друг. Джуда милваше лицето ми, косата ми, синините по бузата ми, сякаш наистина не можеше да повярва, че съм аз. Предполагам, че правех същото с него, не мога да си спомня.

Единственото, за което можех да мисля, беше, че съм у дома. Аз съм у дома. Аз съм у дома.

— Не мога да повярвам — продължаваше да повтаря Джуда, — ти си добре.

И тогава рукнаха сълзите и заплаках с лице в твърдата, драскаща вълна на сакото му, а той не каза нищо, просто ме прегръщаше, сякаш никога няма да ме пусне.

Отначало не исках семейство Хорст да се обаждат на полицията, но не можех да ги накарам да го разберат, и след като разговарях с Джуда и той обеща да се свърже със Скотланд Ярд и да им разкаже моята история — история толкова невероятна, че дори аз трудно вярвах на самата себе си, — започнах да приемам, че този път дори и Ричард Балмър не би могъл да се измъкне.

Когато полицаите пристигнаха, ме отведоха в здравен център, за да получа помощ за нарязаните си крака, изкълчения глезен и рецепта за лекарството ми. Струваше ми се, че продължи цяла вечност, но накрая все пак лекарите прецениха, че състоянието ми е достатъчно добро, за да ме пуснат. Следващото нещо, което научих, беше, че ще ме отведат в полицейско управление в долината, където чакаше представител на британското посолство в Осло.

Налагаше се отново и отново да разказвам историята на Ане, Ричард и Кари и всеки път тя звучеше все по-невероятно в собствените ми уши.

— Трябва да й помогнете — продължавах да настоявам. — На Кари… трябва да настигнете кораба.

Британският служител и полицаят размениха погледи и полицаят каза нещо на норвежки. Веднага разбрах, че каквото и да беше, новините не бяха добри.

— Какво? — попитах. — Какво има? Какво не е наред?

— Полицията е открила два трупа — отговори най-сетне служителят на посолството с безизразен официален тон.

— Първия — в ранните часове на понеделник, изваден от риболовен кораб, втория — по-късно в понеделник, открит от водолази при полицейска акция.

Обхванах главата си с ръце, разтърках очите си с пръсти и видях как от натиска от вътрешната страна на клепачите ми избухват пламъци и искри. Поех си дълбоко дъх.

— Кажете ми — втренчих се в него. — Трябва да знам.

— Тялото, намерено от водолазите, е на мъж — каза бавно служителят от посолството. — Бил е прострелян в слепоочието, от полицията смятат, че може да е самонараняване. Не е имал никакви документи у себе си, но те предполагат, че е тялото на Ричард Балмър. Екипажът на „Аурора“ е съобщил за изчезването му.

Преглътнах.

— А другото?

— Другото е на жена, много слаба, с остригана коса. Полицията ще трябва да извърши аутопсия, но предварителният оглед сочи, че се е удавила. Госпожице Блеклок? — Огледа се нервно, сякаш се колебаеше как да постъпи. — Добре ли сте, госпожице Блеклок? Може ли някой да й подаде салфетка, ако обичате? Моля, не плачете, госпожице Блеклок, вече сте добре.

Но не можех да отговоря. А най-лошото беше, че той бе прав — аз бях добре, но Кари не беше.

Трябваше да е някаква утеха, че Балмър се бе самоубил, но не можех да го почувствам така. Просто седях, плачех в салфетката, която ми дадоха, и си мислех за Кари и за всичко, което бе направила с мен и за мен. Правилно или погрешно, тя беше платила с живота си. Не бях се оказала достатъчно бърза, за да я спася.