Рут Уеър
Жената в каюта 10 (8)

7

Бяло. Бяло. Всичко беше бяло. Светлият дървен под. Кадифените дивани. Дългите завеси от сурова коприна. Безупречните стени. Беше невероятно непрактично за пътнически кораб — и абсолютно преднамерено, както би трябвало да предположа.

Друг полилей „Сваровски“ висеше от тавана и нямаше как да не спра на вратата, не просто леко замаяна. Не беше само заради светлината и начина, по който се отразяваше и се пречупваше от кристалите на тавана, беше и заради мащаба. Помещението беше съвършено копие на зала за приеми в петзвезден хотел или салон на „Куин Елизабет 2“, но беше малко. Не побираше повече от дванайсет или петнайсет души, при това те изпълваха пространството, а дори и полилеят беше умален, за да се побере. Сякаш надничах през вратата на кукленска къщичка, където всичко е миниатюрно и леко несъразмерно, възглавничките са твърде големи и твърди за малките столчета, чашите за вино са големи колкото фалшивата бутилка шампанско.

Още оглеждах стаята, търсейки момичето в тениска на „Пинк Флойд“, когато в коридора зад мен прозвуча нисък, развеселен глас.

— Ослепително, нали?

Обърнах се и видях загадъчния господин Ледерер да стои там.

— Има нужния ефект — казах.

Той протегна ръка.

— Коул Ледерер.

Името ми беше бегло познато, но не бих могла да кажа откъде.

— Лора Блеклок.

Стиснахме си ръцете и го поведох навътре. Дори когато се изкачваше по трапа в дънки и тениска, той беше онова, което Лиси би нарекла „радост за окото“. Сега носеше смокинг по начин, който ме накара да си припомня правилото на Лиси: смокингът добавя 33 процента към привлекателността на мъжа.

— И така — каза той, като взе чаша от подноса, предложен от още една усмихната скандинавска стюардеса, — какво ви води на „Аурора“, госпожице Блеклок?

— О, наричайте ме Ло. Аз съм журналистка, работя за „Велосити“.

— Е, много съм щастлив да се срещна с вас, Ло. Мога ли да ви предложа едно питие?

Взе втора чаша и я вдигна с усмивка. Спомних си за, празните бутилчици в каютата и потръпнах за миг, осъзнала, че съм на ръба да прекаля с пиенето рано вечерта, но не исках да изглеждам груба. Стомахът ми беше много, много празен, а действието на джина не беше преминало, но още една чашка едва ли щеше да ми навреди.

— Благодаря — казах най-сетне.

Той ми я подаде, пръстите му докоснаха моите по начин, който едва ли би могъл да се нарече случаен, и аз отпих, опитвайки се да удавя нервността си.

— А вие? Каква е ролята ви тук?

— Аз съм фотограф — каза той и изведнъж осъзнах къде съм чувала името преди.

— Коул Ледерер! — възкликнах.

Идеше ми да се ритна. Роуън щеше да се лепне веднага за него, още на трапа.

— Разбира се, вие направихте онзи невероятен репортаж: в „Гардиън“ за топенето на полярните ледени шапки.

— Така е.

Усмихна се, нескрито поласкан, че е разпознат, макар да се очакваше, че тази тръпка би трябвало да е попреминала — та той беше само на крачка от славата на Дейвид Бейли.

— Бях поканен да отразя това пътуване — нали знаете, импресии от фиордите и други подобни неща.

— Обикновено вашите теми не са такива, нали? — попитах неочаквано.

— Не — съгласи се той. — Напоследък се занимавам повече със застрашени видове или изложена на риск среда, а не мисля, че за тези тук съществува някаква опасност от изчезване. Всички изглеждат много добре хранени.

Огледахме заедно помещението. Трябваше да се съглася с него, особено що се отнасяше до мъжете. В далечния ъгъл имаше една групичка, която сякаш би могла да оцелее в продължение на седмици благодарение на запасите си от мазнини при евентуално корабокрушение. С жените обаче беше различно. Всички имаха онази стройна, сякаш полирана фигура, която говореше за Бикрам йога и макробиотична диета, и не ми се вярваше, че ще оцелеят дълго, ако корабът потъне. Навярно биха могли да изядат някого от мъжете.

Разпознах няколко лица от други издания — Тина Уест, тънка като сламка и с бижута, тежащи повече от нея, редактор на „Вернеан Таймс“ (девиз: 80 дни са само началото); журналистът пътешественик Александър Белом, който пишеше репортажи и статии за храна за много европейски издания и списания на самолетни компании и който беше охранен и закръглен като морж, както и Арчър Фенлан, известен експерт по „екстремните пътешествия“.

Арчър, който беше може би на четирийсет години, но изглеждаше по-възрастен с потъмнялото си обветрено лице, пристъпваше от крак на крак и явно се чувстваше неудобно със смокинг и папийонка. Не можех да си представя какво правеше тук — обикновено ядеше личинки някъде по Амазонка, но може би си беше взел малко почивка.

Не откривах никъде момичето от съседната каюта.

— Бау! — произнесе глас зад мен.

Извърнах се рязко.

Бен Хауърд. Какво, по дяволите, правеше тук? Хилеше ми се през гъста, хипстърска брада, която беше нещо ново, откакто го бях видяла за последен път.

— Бен — казах тихо, опитвайки се да овладея шока. — Как си? Познаваш ли Коул Ледерер? С Бен бяхме заедно във „Велосити“. Сега той пише за… за кого в момента? „Инди“? „Таймс“?

— С Коул се познаваме — подхвърли Бен. — Отразявахме заедно оная история с Грийнпийс. Как върви, човече?

— Добре — каза Коул.

Демонстрираха онази мъжествена полупрегръдка, както когато сте прекалено метросексуални за ръкостискане, но не достатъчно хип-хоп, за да ударите юмруци.

— Изглеждаш добре, Блеклок — каза Бен, като се обърна към мен и ме огледа от глава до пети така, че ми се прииска да го изритам в топките, само дето роклята ми беше прекалено тясна. — Макар че… да не си участвала пак в бой в клетка?

За миг не схванах какво имаше предвид. После осъзнах: синината на бузата ми. Очевидно моят експеримент с фон дьо тен не беше толкова сполучлив, колкото си мислех.

Проблесналият спомен за вратата, която ме удря по бузата, за човека в апартамента ми — висок колкото Бен, със същите блестящи тъмни очи — беше толкова ярък, че сърцето ми се разтуптя, гърдите ми се стегнаха и за един дълъг миг не можах да намеря думи, за да отговоря. Просто се втренчих в него, без да се опитам да смекча ледения си израз.

— Съжалявам, съжалявам — вдигна ръка. — Не е моя работа, знам. Боже, тази яка ме стяга. — Той подръпна папийонката си. — А как се докопа до този круиз? Напредваш в кариерата?

— Роуън е болна — казах сухо.

— Коул! — гласът нахлу в неловката пауза и всички се обърнахме да погледнем.

Беше Тина, която се плъзгаше гладко по девствения под от бял дъб, а сребристата й рокля шумолеше като змийска кожа. Тя целуна силно Ледерер по двете бузи, без да обърне внимание на мен и на Бен.

— Скъпи, толкова много време мина — гласът й беше дрезгав от вълнение. — А кога ще направиш онова, което обеща, за „Вернеан“?

— Здравей, Тина — каза Коул с нотка на умора в гласа.

— Позволи ми да те представя на Ричард и Ларс — прошепна тя и като го хвана под ръка, го затегли към групичката, която бях забелязала в началото.

Той позволи да бъде отведен и изрази съжалението си с лека усмивка през рамо, докато вървеше. Бен го изгледа как се отдалечава и се извърна към мен, вдигайки вежди с такъв комичен синхрон, че прихнах.

— Мисля, че знаем коя е кралицата на бала, нали? — каза той сухо и аз трябваше да кимна. — Е, а ти как си? — продължи той. — Още ли си с американчето?

Какво можех да кажа? Че не знам? Че има голяма вероятност да съм провалила нещата толкова, че да го загубя?

— Все още много недостъпна — казах най-сетне кисело.

— Жалко. Но нали знаеш, каквото се случи във фиордите, си остава във фиордите…

— О, стига, Хауърд — изръмжах.

Той вдигна ръце.

— Не можеш да упрекнеш един мъж, че е опитал.

О, мога, помислих си, но не го казах. Вместо това грабнах друга чаша от минаващата сервитьорка и се огледах за нещо, с което да сменя темата.

— А кои са другите? — попитах. — Дотук сме ти, аз, Коул, Тина и Арчър. А, и Александър Белом. Ами онази тълпа там? Кимнах към групичката, с която разговаряше Тина. Бяха трима мъже и две жени, едната на моята възраст, но с около 50 000 лири по-добре облечена, а другата… е, другата си беше изненада.

— Това са лорд Балмър и неговите приятелчета. Нали знаеш, той е собственикът на кораба и… Предполагам, че ще го наречеш лице на компанията?

Вгледах се в групата, опитвайки се да разпозная лорд Балмър, какъвто го бях зърнала в „Уикипедия“. Отначало не можах да разбера кой от тях е, но после един от мъжете избухна в смях, отметнал глава, и веднага разбрах, че това е той. Беше висок, слаб и жилав, облечен в толкова добре ушит костюм, че със сигурност беше ръчна изработка, и силно загорял, с вида на човек, който прекарва много време на открито. Светлосините му очи се стесниха до процепи, когато се разсмя, слепоочията му бяха посивели, но това беше посребряването, което върви с изключително черната коса, а не със старостта.

— Толкова е млад. Струва ми се странно някой на нашата възраст да бъде пер, не мислиш ли?

— Мисля, че е и виконт някой си. Парите са предимно на жена му, разбира се. Тя е наследница на Лингстад, семейството й е производител на автомобили. Знаеш ли за кого говоря?

Кимнах. Бизнес познанията ми бяха откъслечни, а семейството беше изключително дискретно, но дори и аз бях чувала за фондация „Лингстад“. Всеки път, когато показваха кадри от зона на бедствия, тяхното лого личеше на камионите и контейнерите с помощи. Внезапно си спомних; една снимка, която бях виждала навсякъде във вестниците; миналата година — може би беше дело на Коул — сирийска майка, застанала пред камион с надпис „Лингстад“ с бебе в ръце, повдигнала детето като талисман към шофьора, за да спре колата.

— Това тя ли е?

Кимнах към стройната като фиданка ослепително руса блондинка с гръб към мен, която се смееше на нещо, казано от някого от мъжете. Беше облечена в поразително проста рокля от розова естествена коприна, която ме накара да се почувствам така, сякаш бях извадила моята от сандъка с детските си дрешки. Бен поклати глава.

— Не, това е Хлое Йенсен. Бивш модел, омъжена за онзи тип с русата коса, Ларс Йенсен. Той е важна клечка във финансите, шеф на голяма шведска инвестиционна група. Предполагам, че Балмър го е поканил като потенциален инвеститор. Не, съпругата на Балмър е онази до него, с тюрбана.

О… Тя беше изненадата. За разлика от останалите в групата, жената с тюрбана изглеждаше… ами, изглеждаше болна. Беше облечена в някакво безформено сиво копринено кимоно, с цвета на очите й, нещо средно между вечерна рокля и халат, но дори и оттук виждах, че е с копринен шарф, увит около скалпа й, а кожата й беше восъчно бледа. Бледността й контрастираше рязко с останалата част от групата, която изглеждаше почти неприлично здрава в сравнение с нея. Осъзнах, че съм вперила поглед в нея, и наведох очи.

— Тя е болна — поясни Бен, без да е необходимо. — Рак на гърдата. Мисля, че е доста сериозно.

— На колко години е?

— Едва на трийсет, мисля. По-млада е от него във всеки случай.

Когато Бен довърши питието си и се извърна, за да потърси сервитьор, усетих, че отново обръщам поглед към нея. Никога, дори и след милион години, не бих я разпознала по снимката, която бях виждала онлайн. Може би заради сивеещата кожа или безформената коприна, но тя изглеждаше с години по-стара, а без разкошната грива от златиста коса беше съвсем различна жена.

Защо беше тук, а не у дома, полегнала на дивана? Но, от друга страна, защо да не е тук? Може би не й оставаше да живее дълго. Може би се опитваше да се възползва максимално от времето си. А може би, както изведнъж си помислих, може би тя желаеше онази жена в сивата рокля да престане да я гледа със съжаление и да я остави на мира.

Отново отклоних поглед и потърсих някого не толкова уязвим, когото да можем да обсъдим. В групата беше останал само един човек, когото не бяхме споменали, висок възрастен мъж с добре поддържана прошарена брада и коремче, което можеше да бъде само продукт на множество разточителни обяди.

— Кой е онзи, който прилича на Доналд Съдърланд? — попитах Бен.

Той се обърна пак към мен.

— Кой? О, това е Оуен Уайт. Британски инвеститор. От типа на Ричард Брансън, но в по-малък мащаб.

— Господи, Бен. Откъде знаеш всичко това? Да не би да имаш енциклопедични познания за висшето общество?

— Е, не. — Бен ме погледна с леко недоумение. — Поисках от пресслужбата списъка на гостите и се поразрових в „Гугъл“. Няма нужда да си Шерлок Холмс, за да разбереш.

Гадост. Гадост. Защо аз не бях го направила? Така би постъпил всеки добър репортер, а аз дори не бях си го помислила. Но пък Бен вероятно не беше прекарал последните няколко дни в мъгла от безсъние и посттравматичен синдром.

— Какво ще кажеш за…

Но каквото и да се канеше да каже Бен, то бе прекъснато от металното „дзън, дзън, дзън“ и лорд Балмър пристъпи в центъра на залата. Камила Лидман остави чашата и лъжичката, които държеше, и понечи да излезе напред, за да го представи, но той махна с ръка и тя потъна сред гостите с неловка усмивка.

Залата притихна в почтително очакване и лорд Балмър заговори.

— Благодаря на всички ви, че се присъединихте към нас тук, на „Аурора“, в нейното първо пътуване — започна той.

Гласът му звучеше топло и сърдечно, без да загатва за социална и класова принадлежност, нещо, което училите в държавни училища напразно се стремяха да постигнат, а сините му очи бяха така магнетични, че бе трудно да отклониш поглед от тях.

— Казвам се Ричард Балмър, а съпругата ми — Ане. Бихме искали да ви посрещнем с добре дошли на борда на „Аурора“. Това, което се опитвахме да постигнем с този кораб, е да го превърнем в дом далеч от дома и нищо по-малко.

— Дом далеч от дома? — прошепна Бен. — Може би и дома му има балкон с изглед към морето и безплатен минибар. В моя със сигурност няма.

— Ние не смятаме, че пътуването трябва да означава компромис — продължи Балмър. — На „Аурора“ всичко трябва да бъде такова, каквото го желаете, а ако не е, моят персонал и аз искаме да го чуем.

Той замълча и намигна леко на Камила в знак, че ще трябва да поеме първия удар от оплакванията.

— Онези от вас, които ме познават, знаят и за страстта ми към Скандинавия, най-вече заради сърдечността на хората… — Отправи бърза усмивка към Ларс и Ане. — … заради превъзходната храна… — Той кимна към подносите, отрупани с хапки със скариди и копър. — … и величествената слава на самия регион, от хълмистите гори на Финландия до разпръснатите острови на Шведския архипелаг и величието на фиордите в Норвегия, родината на моята съпруга. Но мисля, че за мен определящото в скандинавския пейзаж — може би парадоксално — е не земята, а небето — безгранично и почти свръхестествено ясно. Именно тези небеса осигуряват онова, което за мнозина е короната на скандинавските зимни преживявания — Северното сияние, Aurora Borealis. С природата нищо не е сигурно, но много се надявам да споделя с вас величествената гледка на Северното сияние при това пътуване. Сиянието е нещо, което всеки трябва да види, преди да умре. А сега, моля, вдигнете чаши, госпожи и господа, за първото пътешествие на „Аурора Бореалис“ и нека красотата на съименника й никога да не избледнее.

— За „Аурора Бореалис“ — изрекохме в хор послушно и пресушихме чашите си. Почувствах как алкохолът прониква в мен и успокоява всичко, дори измъчващата ме все още болка в бузата.

— Хайде, Блеклок — каза Бен и остави празната си чаша. — Време е да посъберем някоя клюка.

Изпитвах нежелание да се приближа към групата заедно с него. Смущаваше ме мисълта, че ще ни вземат за двойка, предвид нашето минало, но не можех да оставя Бен да създава контакти, докато аз блуждая някъде на втори план. Когато тръгнахме през залата, видях, че Ане Балмър докосва ръката на съпруга си и прошепва нещо в ухото му. Той кимна, а тя се загърна в наметката си и двамата тръгнаха към вратата. Ричард внимателно водеше Ане под ръка. Разминахме се в средата на помещението и когато тя ми отправи мила усмивка, озарила издълженото й лице с фини черти, все още носещо отблясък от някогашната й красота, видях, че въобще няма вежди. Липсата им, заедно с изпъкналите скули, придаваше на лицето й странния вид на череп.

— Сигурна съм, че ще ме извините — каза тя.

Английският й звучеше чисто, като на говорител от Би Би Си, не можех да доловя в него и следа от акцент.

— Много съм уморена. Боя се, че ще пропусна вечерята. Но с нетърпение очаквам да ви видя утре.

— Разбира се — казах неловко и се опитах да се усмихна. — Аз… аз също нямам търпение.

— Само ще придружа жена си до каютата — каза Ричард Балмър. — Ще се върна, преди да сервират вечерята.

Гледах след тях, докато те се отдалечаваха бавно, а после казах на Бен:

— Английският й е невероятен. Никой не би допуснал, че е норвежка.

— Не мисля, че е живяла там дълго като малка. Прекарала е по-голямата част от детството си в интернати в Швейцария, доколкото ми е известно. Добре, прикривай ме, Блеклок, влизам в играта.

Той прекоси стаята, взе си пътьом няколко хапки, и се вмъкна в малката група с отработената лекота на роден журналист.

— Белом — чух го да казва, с тон, пропит от фалшивата доброжелателност на възпитаник на Итън, което, както знаех, нямаше нищо общо с миналото му на човек, пораснал в общинско жилище в Есекс. — Страхотно е да те видя отново. А вие трябва да сте Ларс Йенсен, сър, четох за вас във „Файненшъл Таймс“. Много се възхищавам на позицията ви по отношение на околната среда — съчетаването на принципите с бизнеса съвсем не е толкова лесно, колкото го правите да изглежда.

Уф, вижте го как завързва връзки, копелето. Нищо чудно, че работеше в „Таймс“ и правеше собствени разследвания, докато аз бях затънала в сянката на Роуън във „Велосити“. Трябваше да отида там. Трябваше да се включа в разговора им, както го бе направил Бен. Това беше моят шанс и аз го знаех. Защо стоях тук, стиснала чашата със студени пръсти, неспособна да помръдна?

Сервитьорката мина с бутилка шампанско и макар да знаех, че не бива, я оставих да напълни чашата ми. Докато се отдалечаваше, отпих безразсъдно голяма глътка.

— Пени? — попита тих глас в ухото ми и когато се обърнах, видях Коул Ледерер да стои зад мен.

— Съжалявам, коя Пени? — успях да изрека, макар че дланите ми се изпотиха. Трябваше да се овладея.

Той се усмихна и осъзнах грешката си.

— О, разбира се, давате пени, за да разберете какво мисля — казах, сърдита на себе си, а и на него, че бях толкова загубена.

— Съжалявам — каза той, все още усмихнат. — Глупаво клише. Не знам защо го казах. Просто изглеждахте толкова замислена, застанала тук, хапейки устни.

Хапела съм устните си? Е, по дяволите, защо не зачовъркам пода с върховете на обувките си, а може и да запърхам с мигли?

Опитах се да си спомня за какво мислех, освен за Бен и за това, че ми липсват умения за общуване. Единственото, което ми дойде наум, беше копелето, нахлуло в апартамента ми, но проклета да съм, ако го спомена тук. Исках Коул Ледерер да ме уважава като журналист, а не да ме съжалява.

— О… ммм… за политика? — отроних най-сетне.

Шампанското и умората започваха да ми действат. Мозъкът ми сякаш не работеше както трябва и главата започваше да ме боли. Осъзнах, че съм на път да се напия, при това не в някоя от по-приемливите форми.

Коул ме изгледа скептично.

— Е, за какво мислите вие тогава? — казах напрегнато.

Имаше си причина, поради която в повечето случаи държим мислите в главите си — не е безопасно да се пускат навън.

— Освен че гледах устните ви, така ли?

Овладях желанието да завъртя очи и се опитах да включа моята вътрешна Роуън, която би флиртувала с него, докато не получеше визитката му.

— Ако трябва да знаете — продължи Коул, като се подпря на стената, когато корабът се надигна от една вълна, а ледът в кофичките за шампанско изтрака, — мислех си за моята съпруга, която скоро ще стане бивша.

— О, съжалявам — казах.

Видях, че също беше пиян, просто го прикриваше добре.

— Чука се с кума от нашата сватба. Мислех си колко ми се иска да й върна жеста.

— Да преспите с шаферката?

— Или просто… с която и да е всъщност.

Хмм. Предложението със сигурност беше доста директно. Той се усмихна отново и успя някак да придаде очарование на думите си, сякаш просто си пробваше късмета, а не се държеше като безочлив сваляч.

— Е, не мисля, че ще ви бъде много трудно — подхвърлих небрежно. — Сигурна съм, че Тина с удоволствие ще откликне.

Коул се разсмя и изпитах внезапно усещане за вина, мислейки си как бих се почувствала, ако Бен и Тина пускаха подобни шеги по мой адрес, как се нахвърлям на Коул заради кариерата си. Тина бе включила чара си. Голяма работа. Едва ли беше престъплението на века.

— Съжалявам — казах аз с искреното желание да си взема назад забележката. — Беше доста евтино заяждане.

— Но точно — каза сухо Коул. — Тина би одрала собствената си баба в името на някоя история. Единственото ми притеснение е… — Той отпи още веднъж от шампанско и се ухили. — … дали ще си тръгна жив от срещата.

— Госпожи и господа — гласът на стюарда прекъсна разговорите ни. — Ако желаете, бихте могли да преминете в зала „Янсон“, вечерята ще бъде поднесена скоро.

Когато тръгнахме, усетих нечий поглед върху гърба си и се обърнах, за да видя кой е. Зад мен стоеше Тина и ме гледаше изпитателно.