Рут Уеър
Жената в каюта 10 (15)

14

Не исках да позволя на паниката да ме завладее.

Някой беше влизал в стаята ми.

Някой, който знаеше.

Някой, който знаеше какво бях видяла, какво бях чула и какво бях казала.

Минибарът беше зареден отново и ме прониза внезапен копнеж за едно питие, но отхвърлих тази мисъл и започнах да обикалям каютата, която вчера ми се струваше толкова просторна, а сега сякаш се свиваше около мен.

Някой беше идвал тук. Но кой?

Обзе ме неудържимо желание да закрещя, да побягна, да се скрия под леглото и никога да не изляза, но нямаше измъкване — не и докато не стигнем Тронхайм.

Осъзнаването на този факт спря лудешкото препускане на мислите ми. Застанах, опряла ръце на тоалетката, с отпуснати рамене, и се вгледах в пребледнялото си изопнато лице в огледалото. Не беше само заради липсата на сън. Под очите ми се очертаваха тъмни кръгове от изтощение, но нещо в погледа ми ме накара да се вцепеня: беше изпълнен със страх, като на животно, притиснало се до земята.

От коридора се чу стряскащо бучене и си припомних, че чистачките обикалят помещенията. Поех дълбоко дъх, изправих се и отметнах косата си назад. После отворих вратата и подадох глава в коридора, където още се носеше бръмченето на прахосмукачката. Ивона, полякинята, с която се бях запознала на долното равнище, почистваше каютата на Бен нагоре по коридора, оставила вратата широко отворена.

— Извинете! — повиках я, но тя не чу.

Опитах от по-близо.

— Извинете!

Тя подскочи и се обърна с ръка на сърцето.

— Извинете! — каза тя, останала без дъх, и изключи с крак прахосмукачката.

Беше облечена в тъмносиня униформа, каквато носеха всички чистачки, грубоватото й лице беше порозовяло от усилието.

— Аз стреснала.

— Съжалявам — промълвих. — Не мислех, че ще ви изплаша. Исках да попитам — чистихте ли стаята ми?

— Да, вече направих. Нещо не чисто?

— Не, много е чисто — дори прекрасно. Само се питах — видяхте ли спирала за мигли?

— Спир… — Тя поклати глава с неразбиращ вид. — Какво това?

— Спирала. За очите — ето такава. — Показах с жест как се слага и лицето й се проясни.

— А! Да, знам — каза тя и добави нещо, което звучеше като „туш до ржес“. Нямах представа дали значеше „спирала за очи“, или „хвърлих я в кошчето“ на полски, но закимах енергично.

— Да, да, в розово-зелена тубичка. Такава…

Извадих телефона си с намерение да потърся в „Гугъл“ „Мейбълин“, но все още нямаше безжичен интернет.

— По дяволите, няма значение. Но е в розово и зелено. Видяхте ли я?

— Да, виждам снощи, когато чистя.

Гадост.

— Но не тази сутрин?

— Не — тя поклати глава смутено. — Не е в банята?

— Не.

— Съжалявам. Не видях. Мога питам Карла, стюардеса, ако е възможно, да… как да кажа… да купи нов…?

Обърканите й думи и тревожният израз внезапно ми дадоха да разбера как изглеждаше всичко отстрани — луда жена, която едва ли не обвинява чистачката в кражба на използвана спирала. Поклатих глава и сложих длан на ръката й.

— Съжалявам. Няма значение. Моля, не се притеснявайте.

— Не, има значение!

— Не, наистина. Сигурно съм я прибрала в джоба.

Но знаех истината. Спиралата беше изчезнала.

 

 

Върнах се в каютата, заключих два пъти вратата, сложих веригата, после вдигнах телефона, набрах нула и поисках да ме свържат с Нилсон. Оставиха ме доста дълго да слушам музика, после се обади жена, която звучеше като Камила Лидман.

— Госпожице Блеклок? Благодаря ви, че изчакахте. Свързвам ви.

Чу се прещракване и изпукване, после прозвуча дълбок мъжки глас.

— Ало. Йохан Нилсон е. С какво мога да ви помогна?

— Спиралата е изчезнала — казах без предисловие.

Настъпи пауза. Чувствах как преравя мислената си папка с бележки.

— Тубичката туш за мигли — казах нетърпеливо. — Онази, за която ви казах снощи — която ми даде жената от каюта 10. Това доказва всичко, не виждате ли?

— Не виждам…

— Някой е влязъл в каютата ми и я е взел.

Говорех бавно, опитвайки се да се владея. Имах странното усещане, че ако не говоря спокойно и ясно, мога да започна да крещя по телефона.

— Защо ще го правят, ако нямат какво да крият?

Последва дълга пауза.

— Нилсон?

— Ще дойда да ви видя — каза най-сетне той. — В каютата ли сте?

— Да.

— Идвам след десетина минути. С капитана съм, трябва да свърша тук, но ще дойда възможно най-скоро.

— Довиждане — казах аз и затворих слушалката. Бях повече ядосана, отколкото уплашена, макар че не бях сигурна дали се сърдя на себе си или на Нилсон.

Обиколих отново малката каюта, припомняйки си събитията от снощи, картините, звуците, страховете, изпълващи главата ми. Усещането, което не можех да преодолея, беше за насилие — някой беше влизал в моята стая. Някой се бе възползвал от факта, че съм заета с Нилсон, за да дойде, да рови из вещите ми и да отмъкне единственото доказателство, което подкрепяше моята история.

Но кой имаше достъп до ключ? Ивона? Карла? Джоузеф!

На вратата се почука, аз се обърнах рязко и отидох да отключа. Отвън стоеше Нилсон с тревожния си вид на уморен мечок. Тъмните кръгове под очите му не бяха толкова големи, колкото моите, но бяха достатъчно внушителни.

— Някой е взел спиралата — повторих.

Той кимна.

— Може ли да вляза?

Отстъпих назад и той мина покрай мен в стаята.

— Мога ли да седна?

— Моля.

Той седна, диванът леко протестира, а аз се настаних срещу него на стола до тоалетката. Никой от нас не заговори. Чаках го да започне, той също, или просто се опитваше да намери подходящи думи. Стисна с два пръста основата на носа си, деликатен жест, който изглеждаше странно комичен за такъв едър мъж.

— Госпожице Блеклок…

— Ло — казах твърдо.

Той въздъхна и започна отново.

— Добре, Ло. Говорих с капитана. Никой от персонала не липсва, вече сме съвсем сигурни. Говорихме с целия персонал, но никой не е видял нищо подозрително в тази каюта, което ни води до заключението…

— Хей — прекъснах го рязко, сякаш ако му попречех да изрече думите, това щеше да се отрази на заключението, до което той и капитанът бяха стигнали.

— Госпожице Блеклок…

— Не. Не, не можете да го правите.

— Какво да не правя?

— Наричате ме „госпожица Блеклок“ в един момент, казвате ми, че цените моята загриженост, че аз съм уважаван пътник, дрън-дрън-дрън, а в следващия момент ме отхвърляте като истерична жена, която не е видяла, каквото е видяла.

— Не съм… — започна той, но аз го прекъснах. Бях твърде ядосана, за да го изслушам.

— Защото не можете да се държите и по единия начин, и по другия. Или ми вярвате, или… о, не, почакайте! — Спрях се, неспособна да повярвам, че не съм се сетила за това преди. — Какво ще кажете за видеонаблюдението? Нямате ли някаква система за сигурност?

— Госпожице Блеклок…

— Можете да проверите записите от коридора. Момичето ще го има там — трябва да го има!

— Госпожице Блеклок! — повтори той по-високо. — Говорих с господин Хауърд.

— Какво?

— Говорих с господин Хауърд — каза той по-уморено. — Бен Хауърд.

— Е, и? — попитах, но сърцето ми се разтуптя. — Какво може да знае Бен за това?

— Каютата му е от другата страна на празната. Исках да разбера дали е възможно да е чул нещо, дали би могъл да потвърди разказа ви за плясъка.

— Той не е бил там — казах. — Играл е покер.

— Знам. Но той ми каза… — Нилсон замлъкна.

О, Бен, помислих си, а стомахът ми се сви. Бен, предателю. Какво си направил?

Знаех какво е казал. Разбрах го по лицето на Нилсон, но нямаше да го пусна лесно от кукичката.

— Да? — попитах през зъби.

Щях да го принудя да направи това правилно. Трябваше той да го изрече, сричка по сричка, колкото и да беше изнервящо.

— Той ми разказа за човека в апартамента ви. Крадецът.

— Това няма нищо общо.

— Това, ъъъ… — Той се прокашля и първо кръстоса ръце, после и краката си. Гледката на мъж с неговите размери, кацнал неудобно на дивана, опитващ се да стане незабележим, беше безумно смешна. Не казах нищо. Усещането, докато наблюдавах смущението му, беше изключително. Ти знаеш — помислих си злорадо, — знаеш какъв боклук си.

— Господин Хауърд ми каза, че вие, ъъъ, не спите добре, откакто е станало, ъъъ, нападението — измънка той.

Нищо не казах. Мълчах студено и твърдо, изпълнена с гняв срещу Нилсон, но най-вече срещу Бен Хауърд. Това щеше да е последният път, когато му се доверявах. Никога ли нямаше да се науча?

— А после и алкохолът — продължи той с нещастно изражение на светлото си набръчкано лице. — Той, хмм… не се съчетава добре с…

Замълча и извърна глава към вратата на банята, към жалката купчинка лични вещи.

— С какво? — попитах с тих и твърд глас, който ми се стори съвсем различен от моя.

Нилсон вдигна очи към тавана, притеснението му изпълваше стаята.

— С… антидепресанти — каза почти шепнешком и погледът му отново се насочи към смачкания, полупразен блистер с хапчета до мивката, а след това обратно към мен, натежал от извинения.

Но думите бяха изречени. Не биха могли да останат неизказани, и двамата го знаехме.

Седях, без да казвам нищо, но бузите ми горяха, сякаш ми бяха ударили плесница. Значи така. Бен Хауърд наистина му беше казал всичко, малкото лайно. За няколкото минути, в които бе разговарял с Нилсон. Само един разговор, а през това време той не само не бе подкрепил моята история, той беше изпял всяка подробност от моята биография, с която разполагаше, и бе направил така, че да изглеждам като ненадеждна, лабилна невротичка.

Да. Да, вземах антидепресанти. И какво от това?

Нямаше значение, че вземам тези хапчета — и пия алкохол — от години. Нямаше значение, че получавам пристъпи на тревожност, а не халюцинации.

Но дори и да имах остра психоза, това не отменяше факта, че с хапчета или без хапчета, видях това, което видях.

— Значи така — казах най-сетне, отсечено и равно. — Заради шепа хапчета решихте, че съм параноидна откачалка, която не може да отличи факт от измислица? Знаете ли, че има стотици хиляди хора на същото лекарство, което приемам?

— Съвсем не се опитвах да кажа това — отвърна неловко Нилсон. — Но е факт, че нямаме доказателства, които да подкрепят разказа ви, и с цялото ми уважение, госпожице Блеклок, онова, което смятате, че се е случило, е много близко до вашето прежив…

— Не! — изкрещях аз, изправих се и се извисих над свитото му от неудобство тяло, въпреки че всъщност беше една глава по висок от мен. — Казах ви, не можете да постъпвате така. Не можете да разговаряте сервилно с мен, а после да пренебрегвате онова, което ви казвам. Да, не бях спала. Да, бях пила. Да, някой нахълта в апартамента ми. Но няма нищо общо с онова, което видях.

— Тъкмо в това е проблемът, нали? — Той също се изправи, жегнат, руменина заля широките му бузи. — Не сте видели нищо. Видели сте едно момиче, каквито има много на този кораб, а след това, много по-късно, сте чули плясък. От това сте стигнали до заключения, които са много близки до преживяното от вас преди няколко дни травмиращо събитие — случай, в който две и две е равно на пет. Това не е основание за разследване на убийство, госпожице Блеклок.

— Махайте се — казах.

Ледът около сърцето ми сякаш се стопи. Усещах, че ще направя нещо много глупаво.

— Госпожице…

— Вън. Махайте се!

Отидох до вратата и я отворих със замах. Ръцете ми трепереха.

— Махайте се! — повторих. — Веднага. Освен ако не искате да се обадя на капитана и да му кажа, че съм ви помолила многократно да напуснете каютата ми, а вие сте отказали. МАХАЙТЕ СЕ ОТ МОЯТА КАЮТА!

Нилсон наведе глава и се запъти към вратата. Спря за миг, сякаш се канеше да каже нещо, но може би заради изражението или погледа ми, той като че ли се отказа и са обърна.

— Довиждане — каза, — госпожице…

Но аз не дочаках да чуя останалото. Затръшнах вратата в лицето му, после се хвърлих на леглото, за да си изплача очите.