Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Woman in Cabin 10, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
art54 (2021)
Разпознаване, корекция и форматиране
sqnka (2021)

Издание:

Автор: Рут Уеър

Заглавие: Жената в каюта 10

Преводач: Гриша Атанасов

Година на превод: 2018

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2018

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД

Излязла от печат: 27.02.2018

Отговорен редактор: Ивелина Балтова

Коректор: Йорданка Траянова

ISBN: 978-954-26-1773-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10056

История

  1. — Добавяне

5

Обичам пристанищата. Обичам мириса на катран и морски въздух, крясъците на чайките. Може би заради годините, когато вземахме ферибота за лятната ваканция във Франция, но пристанът ми носи усещане за свобода, каквото никога не съм изпитвала на летището. Летищата говорят за работа, проверки на сигурността и закъснения. Пристанищата говорят за… Не знам. За нещо напълно различно. За бягство може би.

Докато пътувах с влака, избягвах да мисля за Джуда и правех опити да ангажирам вниманието си с проучвания за предстоящото пътуване. Ричард Балмър беше само с няколко години по-възрастен от мен, но биографията му беше достатъчна, за да ме накара да се чувствам безнадеждно неадекватна — списък от бизнес компании и директорски постове, от които очите ми се насълзиха, всеки от тях — стъпало към още по-високо равнище на богатство и влияние.

Когато отворих „Уикипедия“ на телефона си, видях загорял, миловиден мъж с много черна коса, ръка за ръка със зашеметяващо красива блондинка в края на двадесетте. „Ричард Балмър със съпругата си, богатата наследница Ане Лингстад, на сватбата им в Ставангер“ — гласеше текстът под снимката.

Предвид титлата му, предполагах, че богатството му е било поднесено на поднос, но ако се съдеше по написаното в „Уикипедия“, изглежда, не бях справедлива. Ранният му период изглеждаше доста безоблачен — частно училище, колежите Итън и Бейлиъл. Но през първата му година в университета баща му беше починал — майката сякаш вече липсваше от картинката, не ставаше съвсем ясно — и семейното състояние беше погълнато от данъци върху наследството и дългове, оставяйки го на деветнайсет години бездомен и сам.

При тези обстоятелства, фактът, че беше завършил Оксфорд със степен, би бил достатъчно значимо постижение, но през третата си година той беше създал и стартъп в интернет. Излизането му на фондовата борса през 2003 година беше първият от поредицата му успехи, кулминираща с този бутиков круизен кораб с десет каюти, замислен като суперлуксозно убежище за обхождане на скандинавската брегова линия. „На разположение за сватбата на вашите мечти, за ослепително корпоративно събитие, което ще смае клиентите ви, или просто за ексклузивна ваканция, която вие и вашето семейство никога няма да забравите.“ Прочетох материалите за медиите, докато влакът се носеше на север, преди да се захвана със схемата на палубата с каютите.

Четири големи апартамента се разполагаха на носа на кораба, а шестте по-малки каюти, обособени в отделна секция, бяха разположени в задната част във формата на подкова. Всяка каюта беше номерирана, четни и нечетни от двете страни на централния коридор, каюта 1 беше в края на редицата, а каюти 9 и 10 бяха една до друга на извивката на кърмата на кораба. Предполагах, че ще бъда в една от по-малките каюти — вероятно апартаментите бяха запазени за ВИП гости. Липсваха размерите на палубата и аз се намръщих, като си спомних някои от фериботите през Ламанша, с които бях пътувала, и клаустрофобичните им стаички без прозорци. Мисълта да прекарам пет дни в подобно помещение не ме привличаше, но със сигурност на такъв кораб ставаше дума за нещо значително по-просторно.

Прелистих страницата с надежда да открия снимка на някоя от каютите, за да се уверя, но вместо това се натъкнах на смайващ набор от скандинавски деликатеси, подредени върху бяла покривка. Главният готвач на „Аурора“, изглежда, се бе обучавал в „Нома“[1] и „Ел Були“[2]. Прозях се и разтърках очи, усетила как хватката на умората и тежестта на случилото се снощи ме притискат отново.

Лицето на Джуда, когато го оставих, с шева след удара от предната вечер, изникна в ума ми и аз потръпнах. Дори не бях сигурна какво се бе случило. Дали скъсахме с Джуда? Зарязах ли го? Всеки път, когато се опитвах да възстановя разговора, моят изтощен мозък надвиваше и добавяше неща, които не бях казала, отговори, които бих искала да съм дала, представяше Джуда като по-безотговорен и агресивен, за да оправдае собствената ми позиция и по-безкористна любов, за да се опитам да убедя сама себе си, че всичко ще е наред. Не бях го молила да откаже работата. Защо изведнъж се очакваше да съм благодарна за това?

 

 

Задрямах за трийсетина мъчителни минути в колата от гарата до пристанището, а когато веселото съобщение на шофьора прекъсна съня ми, то ми се стори като плисване на студена вода в лицето. Излязох от колата с размътена глава, сякаш замаяна под яркото слънце и соления щипещ вятър.

Шофьорът ме остави почти пред трапа на „Аурора“, но докато гледах над стоманената конструкция към кораба, не можех да повярвам, че сме на правилното място. Това, което виждах, ми беше познато от брошурата — огромни стъклени прозорци, отразяващи слънцето, без никакви петна или пръски солена вода, блестяща бяла боя, толкова свежа, сякаш е била положена тази сутрин. Но онова, което липсваше, беше усещането за мащаб. „Аурора“ беше толкова малък — по-скоро голяма яхта, отколкото круизен лайнер. Сега разбирах какво наричат „бутиков“, бях виждала по-големи лодки да сноват между гръцките острови. Струваше ми се, че е невъзможно всичко, споменато в брошурата — библиотека, зала за слънчеви бани, спа, сауна, салон за коктейли и останалите неща, очевидно необходими за глезените пътници на „Аурора“ — да се вмести в този миниатюрен съд. Размерите, заедно със съвършеното покритие, му придаваше по любопитен начин вид на играчка и когато пристъпих на тесния стоманен трап, „Аурора“ ми заприлича внезапно и смущаващо на макет, затворен в бутилка — мъничък, съвършен, изолиран и нереален, — и ми се стори, че се смалявам с всяка следваща крачка към кораба. Беше странно чувство, сякаш гледах през телескоп от погрешната страна и усещах замайване като при световъртеж.

Трапът играеше под краката ми, мазните, мастилени води на пристанището се въртяха и плискаха отдолу, и за миг ми се стори, че падам, а стоманата под краката ми поддава. Стиснах очи и сграбчих студената метална релса.

После чух женски глас някъде отпред.

— Прекрасна миризма, нали?

Примигнах. На входа на съда стоеше стюардеса. Беше платиненоруса, загоряла до тъмнокафяво, и сияеше, сякаш бях нейната богата, отдавна изгубена роднина от Австралия. Поех си дъх, опитах се да се овладея, след което изминах останалата част от пътя до „Аурора Бореалис“.

— Добре дошли, госпожице Блеклок — каза стюардесата, когато влязох.

Акцентът й бе неуловим, а думите й успяваха по някакъв начин да внушат впечатлението, че срещата й с мен е житейско преживяване, равностойно на печалба от лотарията.

— Много ми е приятно да ви приветствам на борда. Може ли някой от нашите носачи да вземе багажа ви?

Огледах се наоколо, опитвайки се да разбера как бе узнала коя съм. Чантата ми беше изчезнала, преди да успея да протестирам.

— Мога ли да ви предложа чаша шампанско?

— Ммм… — Отличих се с остроумен отговор.

Стюардесата го прие за да и се оказах с розова чаша в ръка.

— Хм, благодаря.

Интериорът на „Аурора“ беше зашеметяващ. Съдът може да беше малък, но вътре бяха натъпкали неща колкото за десет пъти по-голям кораб. Вратите отвъд трапа се отваряха към площадка пред дълга извита стълба, където всеки сантиметър повърхност беше шлифован, облицован в мрамор или драпиран със сурова коприна. Цялото пространство беше осветено от кристален полилей, разсипващ пръски светлина, които наподобяваха слънчеви отблясъци по морската повърхност в летен ден. Беше леко отблъскващо — не в смисъл на социални угризения, макар че ако се замислиш по-сериозно, и това също, но най-вече заради дезориентацията, която предизвикваше. Кристалите действаха като призми върху всяка капка светлина, заслепяваха те, нарушаваха равновесието с усещането, че гледаш в детски калейдоскоп. Ефектът, съчетан с липсата на сън, не беше твърде приятен.

Стюардесата сигурно ме беше видяла да се взирам, защото се усмихна гордо.

— Главното стълбище наистина е впечатляващо, нали? — попита. — Само в този полилей има над две хиляди кристала „Сваровски“.

— Боже — казах слабо.

Главата ми пулсираше и аз се опитвах да си спомня дали бях взела ибупрофен. Беше трудно да не замижиш.

— Много се гордеем с „Аурора“ — продължи стюардесата сърдечно. — Казвам се Камила Лидман и отговарям за гостоприемството на кораба. Кабинетът ми е на долната палуба и ако има каквото и да е, което бих мога да направя, за да бъде престоят ви при нас по-приятен, моля, не се колебайте да го поискате. Моят колега, Джоузеф… — Тя посочи усмихнатия рус мъж вдясно от нея. — … ще ви покаже каютата и съоръженията. Вечерята е в осем, но ви каним да се присъедините към нас в седем часа в салон „Линдгрен“ за презентация на съоръженията на кораба и чудесата, на които можете да се насладите в този круиз. Ах! Господин Ледерер.

Висок, мургав мъж на четирийсетина години се приближи към нас, следван от носач, който се бореше с огромен куфар.

— Моля ви, бъдете внимателен — каза той, видимо подразнен, когато количката подскочи на съединението на града. — В този куфар има много деликатно оборудване.

— Господин Ледерер — каза Камила Лидман, със същия близък до делириум ентусиазъм, който бе вложила в моето посрещане.

Трябваше да й го призная — бях впечатлена от актьорските й умения, но в случая с господин Ледерер вероятно й отнемаше по-малко усилия, тъй като той изглеждаше доста приятно за окото.

— Позволете да ви приветствам на борда на „Аурора“. Мога ли да ви предложа чаша шампанско? А госпожа Ледерер?

— Госпожа Ледерер няма да дойде.

Господин Ледерер прокара ръка през косата си и хвърли леко развеселен поглед към полилея „Сваровски“.

— О, съжалявам. — Безупречното чело на Камила Лидман се намръщи. — Надявам се, че всичко е наред?

— Е, тя е в добро здраве — каза господин Ледерер. — Всъщност чука се с най-добрия ми приятел.

Той се усмихна и си взе шампанско. Камила премигна и след това каза меко:

— Джоузеф, моля, придружете госпожица Блеклок до каютата й.

Джоузеф се поклони леко и протегна ръка към стълбата, която водеше надолу.

— Насам, моля? — каза той.

Кимнах мълчаливо и се оставих да бъда отведена, все още стиснала чашата шампанско. Зад гърба си чух Камила да обяснява на господин Ледерер за офиса си на долната палуба.

— Вие сте в каюта 9, апартамент „Линей“ — каза Джоузеф, докато го следвах през бежовия полумрак в покрития с дебел мокет коридор без прозорци. — Всички каюти са кръстени на известни скандинавски учени.

— Кой получава „Нобел“? — изтърсих нервно.

Коридорът предизвикваше странно, задушаващо усещане, жестоката преса на клаустрофобията върху тила ми. Не беше само заради теснотата, но и заради слабите лампи и липсата на естествена светлина.

Джоузеф отговори сериозно:

— Специално в това пътуване апартаментът „Нобел“ ще бъде зает от лорд и лейди Балмър. Лорд Балмър е директор на компанията „Северно сияние“, която притежава плавателния съд. Има десет каюти — каза ми той, докато слизахме по следващо стълбище, — четири отпред и шест отзад, всички на средната палуба. Всяка каюта включва студио с до три стаи, със самостоятелен санитарен възел, с вана в пълен размер и отделен душ, голямо двойно легло и самостоятелна веранда. Апартамент „Нобел“ разполага със собствена хидромасажна вана.

Веранда? Някак си идеята да имаш веранда на круизен кораб ми се стори напълно сбъркана, но като го обмислих, си казах, че не беше по-странно, отколкото да имаш каквато и да е друга открита палуба. Гореща вана? Е, по-добре беше да си мълча.

— За всяка каюта е определен стюард, който ще е на ваше разположение денонощно. Ваши стюарди ще бъдем самият аз и колежката ми Карла, с която ще се срещнете по-късно тази вечер. Ще се радваме да ви помагаме по всякакъв начин по време на престоя ви на „Аурора“.

— Значи това е средната палуба, нали? — попитах.

Джоузеф кимна.

— Да, на тази палуба има единствено апартаменти за пътници. На горния етаж ще откриете трапезария, спа, салон, библиотека, слънчева тераса и други обществени места. Всички са кръстени на скандинавски писатели — салон „Линдгрен“, трапезария „Янсон“ и така нататък.

— Янсон?

— Туве — допълни той.

— О, разбира се. Мумините — казах глупаво.

Боже, главата ми се пръскаше.

Бяхме стигнали до облицована с дърво врата с дискретна табелка 9: „Линей“. Джоузеф отвори вратата и се отдръпна, за да ми позволи да вляза вътре.

Мястото беше, без преувеличение, седем или осем пъти по-хубаво от моето жилище, а не и много по-малко. От дясната ми страна се простираха огледални гардероби, а в средата, обградено от диван от едната страна и тоалетка от другата, имаше огромно двойно легло с бяла ленена покривка, подканящо гладка и свежа.

Но онова, което ми направи най-голямо впечатление, не беше пространството — което беше внушително, — а светлината. Още с влизането от тесния, изкуствено осветен коридор леещата се от верандата светлина те заслепяваше. Ефирните бели завеси се вееха от бриза и видях, че плъзгащата се врата е отворена. Изпитах мигновено усещане за облекчение, сякаш от гърдите ми се бе вдигнала някаква тежест.

— Вратите могат да се залостят — обясни Джоузеф зад мен, — но резето ще се освободи автоматично в случай на неблагоприятни метеорологични условия.

— О, чудесно — казах небрежно, но си мислех само колко много ми се искаше Джоузеф да се махне, за да мога да се отпусна на леглото и да потъна в унес.

Вместо това стоях, потискайки едва-едва прозяванията си, докато Джоузеф ми разказа за функциите на банята (да, използвала съм такава и преди, благодаря), хладилника и минибара (всичко безплатно — за нещастие на черния ми дроб) и обясни, че ледът ще се подменя два пъти на ден, а аз мога да звъня на него или на Карла по всяко време.

Най-накрая неудържимите ми прозевки вече не можеха да бъдат пренебрегвани, той пак се поклони леко, извини се и ме остави да се разположа в каютата.

Нямаше смисъл да се преструвам, че не съм впечатлена. Бях. Предимно от леглото, което буквално крещеше да се хвърля в него и да спя трийсет-четирийсет часа. Гледах девствено бялата завивка и разпръснатите възглавници в златно и бяло и копнежът течеше по вените ми като материална субстанция, предизвикваше бодежи от тила до върховете на пръстите на ръцете и краката. Нуждаех се от сън. Започвах да го желая като наркоман, броящ часовете до следващата доза. Трийсетте минути дрямка в таксито само бяха влошили нещата.

Но сега не биваше да заспивам. Ако го направех, навярно нямаше да се събудя, а не можех да си позволя да пропусна вечерта. Сигурно щях да успея да си спестя някои от събитията по-късно през седмицата, но непременно трябваше да отида на вечерята и презентацията тази вечер. Това беше първата нощ на борда — всички щяха да установяват контакти и да се запознават усилено. Ако го пропуснех, това щеше да е огромна черна точка за мен и никога нямаше да наваксам.

Вместо това бутнах прозореца и излязох на балкона, като се надявах, че свежият въздух ще ми помогне да се отърся от пълзящата мъгла на изтощението, която сякаш ме обгръщаше всеки път, когато спирах да се движа или да говоря.

Верандата беше толкова възхитителна, колкото би могло да се очаква от частен балкон на луксозен круизен кораб. Преградата бе направена от стъкло, така че когато седнеш там, да си представяш, че между теб и океана няма нищо; имаше само два шезлонга и масичка човек да седне вечер и да се наслади на полунощното слънце или на Северното сияние, в зависимост от това кой круиз е резервирал.

Прекарах дълго време, наблюдавайки корабчетата, които сновяха напред-назад из залива, усещайки соления вятър в косата си, а после изведнъж нещо в усещането ми за кораба се промени. За миг не можах да се досетя какво беше, но после разбрах. Двигателят, който бе мъркал дискретно в продължение на около половин час, беше засилил оборотите и нещо в кораба се промени. С дрезгав рев започнахме да се завъртаме и да се отдръпваме от кея, за да се насочим към морето.

Стоях и гледах, докато корабът напускаше пристанището между зелените и червените светлини, маркиращи трасето. Почувствах промяната в движението му, когато напуснахме закрилата на пристанищната стена и навлязохме в Северно море, а меките, полюшващи вълни отстъпиха място на могъщите надигания и пропадания на океана.

Бреговата линия бавно се стопи в далечината, сградите на Хъл се снишиха до очертания на хоризонта, а после до тъмна линия, която можеше да бъде, където и да е. Докато я гледах да изчезва, мислех за Джуда и за всичко, което бях оставила недовършено. Телефонът тежеше в джоба ми и го извадих с надежда да видя нещо от него, преди да напуснем обхвата на предавателите в Обединеното кралство. Довиждане. Успех. Щастливо плаване.

Но нямаше нищо. Сигналът спадна с едно деление, после с още едно, а телефонът в ръката ми мълчеше. Докато крайбрежието на Англия изчезваше от поглед, единственият шум беше разбиването на вълните.

 

 

От: Джуда Люис

До: Лора Блеклок

Изпратено: вторник, 22 септември

Относно: Добре ли си?

 

Хей, скъпа, нямам вести от теб след имейла ти от неделя. Не съм сигурен дали получаваш съобщенията ми. Получи ли моя отговор или есемеса, който ти пратих вчера?

Започвам да се безпокоя и се надявам да не мислиш, че съм се скрил някъде като пълен задник да си ближа раните. Не съм. Обичам те, липсваш ми и мисля за теб.

Не се притеснявай за станалото вкъщи — и зъбът ми е наред. Мисля, че се вкоренява, както каза докторът. Самолекувам се с водка, за всеки случай.

Пиши ми как върви круизът — или ако си заета, просто ми драсни две думи, за да знам, че си добре.

Обичам те, Дж

От: Роуън Лонсдейл

До: Лора Блеклок

Копие: Дженифър Уест

Изпратено: сряда, 23 септември

Относно: Актуализация?

 

Ло, би ли отговорила, ако обичаш, на моя имейл, изпратен преди два дни, с искане за актуализация за круиза. Джен ми казва, че не си пратила нищо, а ние се надявахме на някакъв текст до утре — поне анонс за страничната колона.

Моля, осведоми Джен възможно най-бързо докъде си стигнала и включи копие до мен в отговора си.

Роуън

Бележки

[1] Известен ресторант в Копенхаген, Дания. — Б.р.

[2] Известен каталунски ресторант, сега лаборатория за авангардна „висока“ кухня на Феран Адрия. — Б.р.