Рут Уеър
Жената в каюта 10 (27)

26

Бях прекалено поразена, за да кажа нещо. Просто седях там смаяна, със зяпнала уста.

Момичето отмести поглед от мен към отражението си в огледалото и разбра какво беше направила. По лицето й за миг пробяга раздразнение, но после сякаш се примири със свиване на рамене, излезе от стаята и остави вратата да се затръшне след нея. Чух ключът да стърже в ключалката, а после да се хлопва още една врата по-далеч.

Ане Балмър.

Ане Балмър?

Изглеждаше невъзможно това да е същата измършавяла, посивяла, преждевременно състарена жена, с която се бях виждала и разговаряла. И все пак — лицето й не можеше да се сбърка. Същите тъмни очи. Същите високи, изпъкнали скули. Единственото нещо, което не можех да разбера, беше как не бях го забелязала преди.

Ако не бях я видяла в процес на превъплъщение, никога не бих повярвала, че косата и деликатно изписаните с молив вежди можеха да променят лицето й до такава степен. Без тях то изглеждаше странно лишено от черти и равно, беше невъзможно да не помислиш за смърт и болест, когато гледаш бялата като кост кожа, а шарфът, увит стегнато около черепа й, само усилваше усещането за крехкост, като подчертаваше болезнено линията на шията и формата: на костите отдолу.

Но лъскавите черни вежди и трептящата маса тъмна коса променяха всичко това до неузнаваемост. С тях тя ставаше млада, здрава, жива.

Осъзнах, че когато бях разговаряла с Ане Балмър преди, бях толкова хипнотизирана от белезите на болестта й, че така и не бях видяла жената отвъд тях. Всъщност бях се опитала да не гледам. Бях видяла само характерните торбести дрехи, липсващите вежди, смущаващо опънатата кожа под деликатните шалове…

Косата трябва да беше перука — нямах никакви съмнения за това. Под тънките копринени шалове нямаше място за гъста, тъмна коса.

Но беше ли болна? Добре ли беше? Умираше ли? Преструваше ли се? Нищо не разбирах. Спомних си какво ми бе казал Бен — четири години на химиотерапия и радиотерапия. Възможно ли беше човек да имитира това, дори и с частни лекари, на които плаща, и с начин на живот, който позволява да прескачаш от една здравна система в друга на всеки няколко месеца? Може би…

Това поне обясняваше едно нещо — как се бе качила на борда и какво се бе случило с нея след онзи плясък през нощта. Просто беше свалила перуката, беше сложила шарфа си и възобновила живота си като Ане Балмър. Това също така обясняваше как получаваше достъп до всяка част от кораба — от картите ключ и зоните за персонала до това тайно заключено помещение в утробата на кораба. Когато съпругът ти е собственик, нищо не е недостижимо.

Но онова, което ме озадачаваше най-много, беше защо? Защо да слагаш перука и тениска на „Пинк Флойд“ и да прекарваш следобеда в празната каюта? Какво правеше тя там? И ако беше толкова тайно, защо ми беше отворила вратата?

Когато последният въпрос пробяга през главата ми, внезапно отново видях себе си тогава, как потропах на вратата — едно, две, три, пауза и още един удар — и как вратата се бе отворила, сякаш някой бе очаквал това последно почукване. Беше особено почукване, характерно. Каквото можете да използвате, ако сте си уговорили код. Възможно ли беше, съвсем случайно, да съм налучкала уговорения сигнал за жената в каютата — Ане Балмър — да отвори вратата?

Ако бях почукала два пъти като нормален човек или дори веднъж… никога не бих разбрала, че е там и никога не бих попаднала в това положение. Нямаше да се налага да стоя заключена, да бъда принуждавана да мълча…

Принудена да мълча. Беше неприятна мисъл, а изразът заседна в главата ми, отеквайки там като ехо.

Трябваше да бъда принудена да мълча. Но да мълча колко време? Да остана заключена тук… докога? Докато премине някакъв краен срок?

Или да бъда принудена да мълча… завинаги?

Вечерята беше бяла риба в някакъв сметанов сос и варени картофи. Беше студена, замръзнала по краищата, но бях гладна. Преди да почна да ям, погледнах хапчето в ръката си, замислена какво да направя. Беше половината от нормалната ми доза. Можех да взема цялото хапче сега, а можех да го разделя и да започна да трупам резерв за случай… за случай на какво? Едва ли бих успяла да избягам, а ако Ане решеше да спре да ми отпуска хапчета, щях да го свърша много преди да ме съжали.

В края на краищата го глътнах цялото, след като прецених, че усещам дефицит, който трябва да наваксам. Бих могла да започна да ги деля наполовина от утре, ако ми се стори важно. Почувствах се по-добре почти веднага, макар да разбирах, логично, че не можеше да е от хапчетата. Те не се абсорбираха толкова бързо и отнемаше известно време, докато подействат. Каквото и облекчение да изпитвах, то се дължеше изцяло на плацебо ефекта. На този етап обаче не ми пукаше. Щях да се задоволя с това, което можех да получа.

После зачоплих изстиналата вечеря. Докато седях на койката и дъвчех бавно студения лепкав картоф, за да го направя по-малко безвкусен, се опитах да пренаредя парчетата от пъзела, който бях сглобила с толкова усилия в главата си.

Вече знаех какво означаваше онова насмешливо изсумтяване.

Горкият Бен. Връхлетя ме пристъп на вина, че бях го обвинила толкова прибързано, последван от още един пристъп, този път на гняв. Бях се вторачила в случайното споменаване на Ане за мъж съучастник и въобще не ми беше хрумнало, че самата Ане би могла да слезе бързо по стълбите в спа центъра, докато лакът й уж съхнеше, и да напише онези думи. Глупава, глупава Ло.

Но и глупав Бен. Ако не беше омаловажавал чувствата ми толкова години и ако не беше прибързал да изпее всичко на Нилсон, вместо да подкрепи моята история, може би и аз нямаше да прибързам със заключенията.

Вече знаех кой беше „той“. Трябва да беше Ричард Балмър. Той притежаваше кораба. А и от всички мъже на кораба не можех да си представя друг, който да планира и извърши убийство. Със сигурност не и дебелия, предвзет Александър или грубоватия като мечок Нилсон.

Само че в действителност нямаше убийство. Защо трябваше непрекъснато да си напомням този факт? Защо беше толкова трудно да го схвана? Защото си тук — помислих си. Защото каквото и да си видяла — каквото и да се е случило в тази каюта, е било достатъчно важно, за да те заключат тук и да ти попречат да отидеш в полицията в Тронхайм. Какво се беше случило? Трябва да беше нещо с толкова висок залог, че просто не можеха, да си позволят да ме оставят да говоря за това. Дали не беше контрабанда? Дали не бяха хвърлили зад борда нещо на някой съучастник?

Ти ще си следващата, тъпа кучко — каза гласът в главата ми и видението как потъвам в дълбоки води прониза като мълния черепа ми.

Потръпнах и стиснах зъби, като се насилих да погълна още една лепкава хапка картоф. Корабът пропадна и стомахът ми се сгърчи в пристъп на гадене.

Какво щеше да стане с мен? Имаше само две възможности. Може би щяха да ме пуснат в някакъв момент. Или да ме убият. Но първото вече не ми изглеждаше много вероятно. Знаех толкова много. Знаех за Ане. Знаех, че не е толкова зле, колкото се преструваше. Не можеха да ми позволят да изляза и да разкажа историята си — история за отвличане, лишаване от свобода и физическо насилие. Но дали някой щеше да ми повярва?

Докоснах спечената кръв на бузата си, там, където се бях блъснала в рамката на вратата. Внезапно се почувствах мръсна — некъпана, потна и смърдяща на кръв. Ане — ако се съдеше по предишните й идвания — нямаше да се върне няколко часа.

Нямаше какво особено да направя, за да подобря участта си, затворена в този двуметров ковчег. Но поне можех да се измия.

Душът не беше като онзи в моя апартамент горе. Дори отворен докрай, пускаше само възтопла струйка, но стоях под него толкова дълго, че пръстите ми се набръчкаха като гъба. Съсирената кръв по ръката ми се разми във водата, затворих очи и оставих топлината да проникне в мен, да отпусне мускулите ми.

Когато излязох, се чувствах по-добре, възвърнала своето аз, отмила страха и насилието, белязали последните няколко дни. Докато си обличах отново дрехите, осъзна колко бях изпаднала. Те миришеха — да не кажа нещо по силно — и бяха оцапани с кръв и пот.

Лежах на койката, затворила очи, заслушана в равномерния шум на двигателя, и се питах къде ли бяхме. Беше сряда вечерта — или може би дори четвъртък сутринта. Доколкото можех да си спомня, оставаха ни само малко повече от двайсет и четири часа от това пътуване. А после какво? Когато корабът влезеше в Берген в петък сутринта, останалите пътници щяха да напуснат, а с тях щеше да си отиде и последната надежда някой да разбере какво се бе случило.

За двайсет и четири часа вероятно бях в безопасност. А после… О, господи. Не можех да мисля за това.

Притиснах очите си с ръце и се заслушах в бученето на кръвта в главата си. Какво трябваше да направя? Какво можех да направя?

Ако Ане казваше истината, нямаше да постигна нищо, като я нараня. След тази имаше друга заключена врата и най-вероятно друг код на изхода. За миг се зачудих: ако успея да се измъкна в коридора, можех ли да намеря и да разбия пожарната аларма, преди тя да ме настигне? Но ми се стори прекалено нереалистичен план. Със силата и бързината, които тя бе демонстрирала, едва ли щях да стигна далеч.

Не. Най-добрият ми шанс беше да привлека Ане на моя страна.

Но как? Какво всъщност знаех за нея?

Опитах се да го обмисля: фантастично богата, расла самотна, прехвърляна от пансион в пансион из Европа. Не беше чудно, че ми бе отнело толкова време, за да направя връзката. Слабата като вейка жена с тъжни очи, с нейните сиви копринени одеяния и дизайнерски шарфове за глава — да, видът й по някакъв начин съвпадаше с онова, което ми бяха разказвали. Но не можех да свържа нито дума от казаното от Бен с момичето в тениска на „Пинк Флойд“, с подигравателни тъмни очи и евтин туш за мигли. Сякаш имаше две Ане. Един и същ ръст, еднакво тегло, но сходството приключваше дотук.

И тогава… нещо прещрака. Две Ане.

Две жени.

Сивата копринена роба, която отиваше на очите й…

Отворих очи, спуснах крака от койката и простенах, прозряла собствената си глупост. Разбира се — разбира се. Ако не бях полумъртва от страх, ако не беше паниката и болката в главата, щях да го видя. Как можах да не помисля за това?

Разбира се, имаше две Ане.

Ане Балмър беше мъртва — от нощта, когато напуснахме Англия.

Момичето в тениска на „Пинк Флойд“ беше съвсем живо и оттогава се представяше за нея.

Същия ръст, същото тегло, същите изпъкнали скули — само очите не съвпадаха, но те бяха поели пресметнатия риск, че никой няма да си спомня чертите на жена, която почти не е срещал. Никой на борда не познаваше Ане отпреди пътуването. Ричард дори бе казал на Коул да не я снима, за бога! Сега разбирах защо. Не го беше направил за да защити жена си, притеснена за външния си вид. Действията му целяха да няма компрометиращи снимки, които по-късно да озадачат приятелите и семейството на съпругата му.

Затворих очи, пръстите ми се вкопчиха толкова силно в косата ми, че ме заболя, задърпах болезнено скалпа си, опитвайки се да си представя какво трябва да се е случило!

Ричард Балмър — би трябвало да е той — някак си беше вмъкнал на борда жената от каюта 10. Била е в тази каюта, преди останалите да дойдат на кораба.

В деня, в който потеглихме, тя е чакала сигнал, инструкции от Ричард, за да почисти каютата си и да се приготви. Припомних си какво бях видяла над рамото й: копринена рокля, просната на леглото, гримове, комплект за епилиране в банята — кола маска. Господи, как съм могла да бъда толкова глупава? Тя е бръснела и отстранявала окосмяването по тялото си, готвела се е да се представи за жена, болна от рак. Но вместо Ричард с предварително уговореното почукване, се бях появила аз, неволно налучквайки сигнала, и вместо него, тя бе видяла мен на вратата.

Какво, по дяволите, си бе помислила? Припомних си отново уплахата и раздразнението на лицето й, когато се опита да затвори вратата, а аз я спрях. Искала е отчаяно да се отърве от мен, но се е опитвала да действа така, че да не събуди никакви подозрения. По-добре да запомня някаква странна жена, която ми е заела спирала, но да не започна да разказвам истории за друга гостенка, която ми е затръшнала вратата в лицето.

И почти беше успяла. Не й беше достигнало съвсем малко.

Беше ли казала на Ричард, че съм идвала? Не можех да съм сигурна, но смятах, че не беше. Той изглеждаше толкова естествен на онази първа вечеря — съвършеният домакин. Освен това грешката е била нейна, а той не приличаше на човек, пред когото лесно можеш да признаеш, че си сгрешил. Най-вероятно тя само беше кръстосала пръсти с надежда всичко да се размине.

После е опаковала нещата си, изчистила е стаята и е чакала.

След питиетата през онази първа нощ, истинската Ане е била отведена по някакъв начин в каюта 10. Дали е била жива, примамена под някакъв измислен предлог? Или вече е била мъртва?

Така или иначе, нямаше никакво значение, защото крайният резултат беше същият. Докато Ричард се беше върнал в каютата на Ларс, за да си създаде алиби с играта на покер без прекъсвания, жената в каюта 10 беше прекатурила Ане през борда с надеждата, че тялото никога няма да бъде намерено.

И те щяха да успеят, ако аз — уплашена и травматизирана от обира — не бях чула плясъка и не бях стигнала до заключение, което беше толкова погрешно, че беше се оказало почти напълно вярно.

Тогава коя беше тя? Кое беше това момиче, което ме беше ударило, хранеше ме и ме беше заключило тук като животно?

Нямах представа. Но знаех едно — тя беше единствената ми надежда да се измъкна оттук жива.