Рут Уеър
Жената в каюта 10 (18)

17

За секунда не можех да помръдна. Само стоях, загледана в разкривените букви, и сърцето ми биеше така силно, че щях да припадна. В ушите ми нахлу странно бучене, чувах ридания на подплашено животно — ужасяващ звук, предизвикан от страх и болка, и само някаква странно обособена част от мен разбираше, че човекът, който издава звуците, съм самата аз.

После стаята сякаш се разлюля, стените се наведоха и осъзнах, че получавам пристъп на паника и ще припадна, ако не се добера до безопасно място. Почти с пълзене стигнах до леглото, където останах да лежа свита като ембрион, опитвайки се да забавя дишането си. Спомних си какво ми казваше моят консултант по когнитивна поведенческа терапия:_ Спокойно, съзнателно дишане, Ло, и постепенна релаксация — мускул след мускул. Спокойно дишане… съзнателно отпускане. Спокойно… и съзнателно. Съзнателно… и… спокойно…_

Тогава дори го мразех. Пристъпът на паника се потискаше едва забележимо дори по онова време, да не говорим за сега, когато наистина имаше нещо, заради което да изпадам в паника.

Спокойно… и съзнателно… Чувах неговия приятен, самодоволен тенор в главата си и по някакъв начин добре познатата ярост ме закотви, даде ми достатъчно сили, за да забавя плитките си панически вдишвания и най-накрая да седна, да прекарам пръсти през влажната си коса и да се огледам за телефон.

Със сигурност имаше на плота до празния пакет от кал. Ръцете ми трепереха и бяха покрити с изсъхнала кал, така че едва успях да вдигна слушалката и да набера нулата, но когато го направих, чух глас със скандинавски акцент: „Здравейте, мога ли да ви помогна?“. Не казах нищо, просто седях, вдигнала пръст над бутоните.

После оставих слушалката с изщракване.

Съобщението беше изчезнало. Виждах огледалото в банята от мястото, където седях на леглото, а сега душът беше спрян, вентилаторът на аспиратора работеше и парата беше изчезнала. Виждаха се само няколко струйки вода там, където беше Ш от РОВИШ, и това беше всичко.

Нилсон никога нямаше да ми повярва.

Когато се изкъпах и облякох, аз се върнах по коридора. Вратите на другите две стаи бяха отворени и надникнах вътре, докато минавах, но те бяха съвсем празни, с наскоро почистени кушетки, готови за следващия клиент. Колко дълго бях спала?

Качих се по стълбите към спа центъра. Заварих го празен, само Ева седеше на бюрото и пишеше нещо на лаптопа. Погледна ме, когато излязох от скритата врата, и се усмихна.

— А! Госпожице Блеклок. Хареса ли ви терапията? Ула влезе преди малко, за да отстрани кърпите, но вие спяхте дълбоко. Смяташе да се върне след четвърт час. Надявам се, че не сте се притеснили, когато сте се събудили сама.

— Всичко е наред — казах твърдо. — Кога си тръгнаха Хлое и Тина?

— Преди около двайсет минути, струва ми се.

Кимнах към вратата зад мен, която отново бе станала невидима за всички непосветени в тайната на огледалото.

— Това ли е единственият вход към стаите за спа процедури?

— Зависи какво имате предвид под вход — каза тя бавно, очевидно озадачена от въпроса. — Това е единственият вход. Но не е единственият изход. Има пожарен изход долу, който води към служебните помещения, но той е… каква беше думата? Еднопосочен. Отваря се само навън. Също така е свързан с аларма, така че не ви препоръчвам да го използвате, защото ще предизвикате евакуация. Защо питате?

— Без причина.

Бях направила грешката да се изпусна пред Нилсон тази сутрин. Нямаше да я повторя.

— Сервираха обяда в салона „Линдгрен“ — каза Ева, — но не се притеснявайте, нищо не сте пропуснали — това е обяд тип бюфет, за да могат хората да идват и да си отиват. О, замалко да забравя — продължи тя, когато се обърнах да си тръгна, — намери ли ви господин Хауърд?

— Не — заковах се с ръка на вратата. — Защо?

— Дойде тук да ви търси. Обясних му, че сте на терапия, така че не може да говори с вас лично, но той слезе долу, за да ви предаде съобщение по Ула. Искате ли да се опитам да го намеря?

— Не — казах бързо. — Ще го намеря сама. Някой друг слиза ли долу?

Тя поклати глава.

— Не. Бях тук през цялото време. Госпожице Блеклок, сигурна ли сте, че всичко е наред?

Не отговорих. Просто се обърнах и напуснах спа центъра, усещайки студената влага по кожата си под дрехите и смразяващия ужас, който беше проникнал много по-дълбоко.

Салон „Линдгрен“ беше празен, само Коул седеше на масата с фотоапарата си отпред, а Хлое беше срещу него, загледана през прозореца, и поднасяше салата към устата си с отсъстващ вид. Тя вдигна очи, когато влязох, и кимна към стола до нея.

— Хей! Не бяха ли страхотни процедурите?

— Предполагам — казах аз и придърпах един стол, но след това осъзнах колко странно и неблагодарно е прозвучало това и се поправих: — Да, действително. Моята терапия беше много добра. Аз просто… не си падам по затворените пространства. Имам лека клаустрофобия.

— О! — Лицето й се проясни. — Чудех се защо изглеждаше толкова напрегната долу. Мислех, че си махмурлия.

— Е — казах аз и се засмях пресилено, — вероятно и това го имаше.

Възможно ли е да е била тя, в спа центъра? Определено да. Но Бен беше толкова категоричен за снощи — въобще не е напускала стаята.

А Тина? Спомних си нейната жилава сила, яростната реакция на моя въпрос къде е била миналата нощ, и напълно можех да повярвам, че е способна да блъсне някого през борда.

Можеше ли да е Бен? Той беше слязъл в спа центъра, а в крайна сметка само собствените му думи потвърждаваха алибито му.

Идваше ми да изкрещя. Всичко това ме влудяваше.

— Вижте — казах небрежно на Хлое, — снощи играхте покер, нали?

— Аз не играх. Но бях там, да. Бедният Ларс беше обран до шушка, но пък той може да си го позволи.

Тя издаде кратък, безсърдечен смях, а Коул вдигна глава от другата маса и се ухили.

— Въпросът ми сигурно ще прозвучи странно… но някой от останалите излиза ли от каютата?

— Честно казано, не знам — каза Хлое. — По някое време си отидох в спалнята. Покерът е най-скучната игра за гледане. Коул остана там за малко, нали, Коул?

— Само около половин час — отвърна Коул. — Както казва Хлое, покерът всъщност не е спорт за зрители. Спомням си, че Хауърд излиза. Отиде да си вземе портфейла.

Устата ми изведнъж пресъхна.

— Защо искаш да знаеш?

— Няма значение. — Опитах да се усмихна и да сменя темата, преди да ме притисне за отговор. — Как са снимките?

— Хвърли едно око, ако искаш — каза той и бутна към мен фотоапарата толкова небрежно, че ахнах и едва не го изпуснах. — Натисни бутона за възпроизвеждане отзад и можеш да ги прегледаш. Ще ти пратя разпечатана всяка, която ти хареса.

Започнах да разглеждам снимките и се върнах назад във времето на пътешествието, прехвърлих мрачни пейзажи с облаци и кръжащи чайки, играта на покер снощи, снимки на Балмър, който се смееше и придърпваше чиповете на Бен към себе си, и на Ларс, който се мръщеше, свалил чифт двойки срещу три петици на Бен. Един кадър от снощи ме остави почти без дъх. Беше снимка на Хлое, направена от много близко. Очите й тъкмо бяха погледнали към обектива. Можеше да се видят фините косъмчета по бузата й, златисти в светлината на лампите, и усмивката, повдигнала ъгълчето на устата й. Имаше нещо толкова интимно и толкова нежно в снимката, че се почувствах като натрапница, докато я гледах. Погледът ми се отмести почти неволно към Хлое и се питах дали имаше нещо между нея и Коул, когато тя вдигна очи.

— Какво има? Намери ли някоя с мен?

Поклатих глава и преминах към следващата снимка, преди да успее да надникне през рамото ми към малкия екран. На нея бях аз, кадърът беше направен от Коул снощи, когато ме свари неподготвена и си разлях кафето. Беше ме хванал как извръщам глава разтревожена, а изразът в очите ми ме накара да потръпна.

Натиснах бутона, за да продължа.

Останалите също бяха от кораба… една с Тина на палубата, втренчена в обектива с поглед на граблива птица, една с Бен, понесъл голямата си раница по трапа. Напомни ми отново за огромния пътен сандък на Коул. Какво ли имаше в него? Фотографско оборудване, беше казал, но всичко, което бях видяла да използва досега, беше този фотоапарат.

После попаднах на още снимки от кораба и от някакъв прием. Бях на път да му върна фотоапарата, когато сърцето сякаш прескочи в гърдите ми и замръзнах. На екрана имаше снимка на човек, вземащ си хапка.

— Кой е този? — попита Хлое през рамото ми и продължи: — Чакай, не е ли в дъното Александър Белом, разговарящ с Арчър?

Беше той. Но аз не гледах Александър или Арчър.

А сервитьорката, която държеше подноса с хапки.

Лицето й беше полуизвърнато към обектива, а тъмната й коса се беше изплъзнала от фибата и падаше върху бузата й.

Но бях почти сигурна — почти напълно сигурна, — че беше жената от каюта 10.