Рут Уеър
Жената в каюта 10 (25)

24

Следващия път се събудих от същото метално щракване, което бях чула и преди; лампите проблеснаха. Забръмчаха за миг, звукът от загряването на нискоенергийните крушки се чу през бученето на двигателя и се смеси с пищенето в ушите ми. Подскочих с разтуптяно сърце и ритнах нещо на пода до леглото, докато се оглеждах диво наоколо.

Бях пропуснала шанса си.

По дяволите, отново бях пропуснала шанса си.

Трябваше да разбера какво става тук, какво възнамеряваха да правят с мен, защо ме държаха затворена. От колко време бях тук? Денем ли беше вече? Или просто бе настъпил часът, удобен за момичето — или който и да беше моят похитител — да включи отново електричеството?

Опитах се да пресметна. Бяха ме зашеметили в ранните часове на вторник сутринта. Сега беше поне сряда сутринта, а може би и по-късно. Имах чувството, че съм била тук повече от двайсет и четири часа — много по-дълго.

Отидох в банята, за да наплискам с вода лицето си. Докато се бършех, ме връхлетя пристъп на световъртеж, главата ми се завъртя и цялата стая се отмести и разклати. Внезапно ми се стори, че пропадам, хванах се за рамката на вратата и затворих очи с усещането, че потъвам много дълбоко и много бързо в черна вода.

Най-накрая усещането отстъпи и успях да се върна на койката, където седнах и отпуснах глава между коленете, треперейки ту от жега, ту от студ. Корабът ли се бе разтърсил? Тук, толкова дълбоко под палубата, беше трудно да се разбере кое се дължи на световъртежа и кое на вълнението. Движението на кораба се възприемаше коренно различно — не толкова като ритмично издигане и пропадане, а като бавно плъзгане, което в съпровод с постоянното бучене на двигателя, пораждаше странно, хипнотично усещане.

До леглото имаше поднос с датски сладкиши и купа с мюсли. Сигурно бях ритнала него, когато се събудих и скочих. Вдигнах го и се насилих да хапна една супена лъжица. Не бях гладна, но от понеделник вечерта не бях яла нищо друго, освен няколко кюфтета. Ако исках да се махна оттук, трябваше да се бия, а за да се бия, трябваше да ям.

Онова, което действително исках обаче, не беше храна. Бяха моите хапчета. Исках ги с неудържимия физически копнеж, който си спомнях от последния път, когато се бях опитала да ги спра. Но този път разбирах, че нещата няма да се подобрят без тях, както си повтарях миналия път. Щяха да се влошат.

Ако си тук, за да се увериш — каза неприятното гласче в главата ми. Мюслите заседнаха в гърлото ми и изведнъж вече не можех да преглъщам.

Копнеех момичето от каютата да се върне. В мозъка ми проблесна ярка, жива картина — сграбчвам косата й така, както тя бе сграбчила моята, разбивам скулата й в острия метален ръб на койката и наблюдавам рукналата кръв, миришеща остро и сурово в тясната, лишена от въздух каюта. Спомних си отново кръвта на верандата, как беше размазана по стъклото, и си пожелах с могъщ, порочен копнеж, да беше нейната.

Мразя те, помислих си. Преглътнах, въпреки болката в гърлото, изтласках надолу дращещите полусдъвкани мюсли. Загребах още една лъжица и я поднесох с треперещи пръсти към устата си. Много те мразя. Надявам се да се удавиш. Мюслите ми се сториха като цимент, задавяха ме, когато се опитвах да ги преглътна, но ги гълтах отново и отново, докато купата се изпразни до средата.

Не знаех дали ще мога да го направя, но трябваше да опитам.

Взех тънката тавичка от меламин и я ударих в металния ръб на койката. Отскочи назад и едва я избегнах. Получих внезапна, ясна ретроспекция от обира — вратата, летяща към скулата ми — и се наложи да затворя очи за миг и да се хвана за койката.

Не опитах отново. Вместо това опрях подноса върху металния ръб, поставих коляното си на близката страна, а ръцете си — в далечния край, и натиснах с цялата си тежест. Отначало с подноса не се случи нищо, затова натиснах по-силно. Тогава се счупи наполовина с шум като от изстрел, а аз се проснах на койката. Но бях получила онова, което желаех — две парчета пластмаса, които не бяха остри, като бръснач, но ръбът на всяко от тях беше достатъчен, за да причини някакви щети.

Претеглих в ръката си всяко от парчетата, за да преценя как е най-удобно да ги държа, а после хванах онова, което ми се струваше по-страшно оръжие, отидох при вратата и се притаих до стената край рамката.

И зачаках.

 

 

Този ден сякаш продължи с часове. Веднъж или два пъти почувствах как очите ми се затварят, а тялото ми се опитва да се изключи след изтощителния прилив на адреналин и страх, но се насилвах да ги отворя отново. Остани тук, Ло! Започнах да броя. Този път не от паника, а за да остана будна. Едно. Две. Три. Четири. Когато стигнах до хиляда, направих промяна и започнах да броя на френски. Un. Deux. Trois… после по двойки. Играех игри на ум — на фъз-бъз, онази детска игра, в която казваш „фъз“ вместо всяко пет, или кратно на пет, и „бъз“ за всяко седем. Едно. Две. Три, Четири. Фъз. (Ръцете ми трепереха.) Шест. Бъз. Осем. Девет. Десет — не, чакай, това би трябвало да е „фъз“.

Нетърпеливо разтърсих глава, разтрих ръце и започнах отново. Едно. Две…

И тогава го чух — шум в коридора. Затръшваща се врата. Задържах дъха си.

Някой се приближаваше. Сърцето ми запрепуска. Стомахът ми се сви.

Ключ в ключалката…

После вратата се открехна предпазливо, а аз нападнах.

Беше тя.

Видя ме да се хвърлям към пролуката и се опита да затвори, но бях прекалено бърза за нея. Вмъкнах ръката си в процепа, и вратата блъсна предмишницата ми — силно. Извиках от болка, но вратата отскочи и успях да се промъкна наполовина в празното пространство и да забия назъбения край на счупения поднос в ръката й. Но вместо да отстъпи назад, както очаквах, тя се втурна напред в стаята и ме изблъска към пластмасовата стена, а подносът се вряза болезнено в ръката ми. Изправих се, със стичаща се кръв по горната страна на дланта ми, но тя беше побърза. Хвърли се към вратата, заключи я, а след това застана с гръб към нея, стиснала ключа в юмрука си.

— Пусни ме. — Прозвуча като стон на животно, не съвсем човешки.

Тя поклати глава. Гърбът й опираше на вратата, по лицето й имаше кръв, моята кръв. Беше уплашена, но също така някак развълнувана, виждах го в очите й. Козовете бяха у нея и тя го знаеше.

— Ще те убия — казах аз.

Наистина го мислех. Вдигнах подноса, обагрен от собствената ми кръв.

— Ще ти прережа гърлото!

— Не можеш да ме убиеш — отвърна тя. Гласът й беше точно какъвто го помнех, с някаква пренебрежителна предизвикателност, прозираща зад думите. — Виж се, едва стоиш на крака, нещастна кучко.

— Защо? — Въпросът ми прозвуча като хленчене на малко дете. — Защо го правиш?

— Защото ни прекара — изсъска тя, внезапно ядосана. — Не искаше да престанеш да ровиш, нали? Няма значение колко пъти се опитвах да те предупредя. Ако просто си беше държала устата затворена за това, което видя в проклетата каюта…

— Какво видях? — попитах, но тя поклати глава и сви устни.

— Господи, сигурно си мислиш, че съм по-глупава, отколкото изглеждам. Наистина ли искаш да умреш?

Поклатих глава.

— Добре. Какво искаш тогава?

— Искам да се махна оттук — казах.

Седнах рязко на койката, не бях сигурна дали краката ще ме държат още дълго.

Тя разтърси глава, този път яростно, и отново видях проблясъка на страх в очите й.

— Той никога няма да ми позволи.

Той? Настръхнах от думата, първото конкретно доказателство, че някой горе й помагаше. Кой беше той? Но не посмях да попитам, не още. Най-напред ми трябваше нещо по-важно.

— Тогава хапчетата ми. Нека да си взема хапчетата.

Тя ме погледна преценяващо.

— Онези, които бяха до мивката? Може би ще мога да го направя. Защо ги искаш?

— Те са антидепресанти — казах горчиво. — Те са… не бива да ги спирам изведнъж.

— О… — На лицето й се изписа внезапно разбиране. — Ето защо изглеждаш толкова зле. Не бях се досетила. Мислех, че съм те ударила прекалено силно по главата. Окей. Мога да го направя. Но трябва да ми обещаеш нещо в замяна.

— Какво?

— Да не се опитваш повече да ме нападаш. Те са за добро поведение, ясно?

— Ясно.

Тя се изправи, вдигна чинията и купата и протегна ръка за парчетата от подноса. За момент се поколебах, а после й ги подадох.

— Сега ще отключа вратата — каза тя, — но не прави нищо глупаво. След тази има и друга врата, отваря се с код. Няма да стигнеш много далеч. Така че без глупости, нали?

— Добре — отвърнах неохотно.

След като тя си отиде, седнах на пейката, загледана в пространството, и се замислих за казаното от нея.

Той.

Тя имаше съучастник на борда. И тази дума означаваше, че мога да изключа Тина, Хлое, Ане и две трети от персонала.

Кой беше той? Прехвърлих ги мислено.

Нилсон.

Балмър.

Коул.

Бен.

Арчър.

В колонката на по-малко вероятните поставих Оуен Уайт, Александър, екипажа и стюардите.

Прехвърлях възможностите, но единственият фактор, до който стигах отново и отново, беше спа центърът и съобщението ПРЕСТАНИ ДА РОВИШ. Имаше само един мъж, който беше слизал там долу — един мъж, който беше имал възможност да остави този надпис: Бен.

Трябваше да престана да се фокусирам върху мотивите. Защо беше неразрешим въпрос, просто нямах достатъчно информация, за да му отговоря.

Пробвах с как. Много малко хора на борда имаха възможност да напишат това послание. Действащият вход за спа центъра беше само един, а Бен беше единственият мъж, за когото бях сигурна, че го е използвал.

Толкова много неща придобиваха смисъл. Бързането да омаловажи разказа ми пред Нилсон. Фактът, че той — единствен от всички на борда — се бе опитал да влезе в моята каюта онази нощ и знаеше, че съм заключена в банята, отлична възможност да откраднат телефона ми.

Фактът, че каютата му беше от другата страна на празната, а той не бе чул нищо и не беше видял нищо.

Фактът, че бе излъгал за алибито си, че е играл покер.

И фактът, че толкова се опитваше да ме накара да прекратя разследването.

Щракването на парчетата от пъзела по местата им трябваше да ми донесе удовлетворение, но не стана така. Защото каква полза от отговорите имах тук долу? Трябваше да се измъкна.