Рут Уеър
Жената в каюта 10 (36)

35

Изгревът настъпваше, когато разбрах, че не мога да продължа, че мускулите ми, изтощени отвъд пределите на издръжливостта, просто нямаше да ме послушат. Вече не ходех, а се препъвах като пияна, коленете ми се подгъваха, когато се опитвах да прекрача някое паднало дърво.

Трябваше да спра. Ако не го направех, щях да падна тук, на място, толкова дълбоко в норвежката провинция, че никога нямаше да намерят тялото ми.

Имах нужда от подслон, но отдавна бях напуснала пътя и не се виждаха никакви къщи. Нямах телефон. Нямах пари. Дори не знаех колко е часът, макар че трябва да беше призори.

В сухото ми гърло се надигна ридание, но точно в този миг зърнах нещо между редките дървета — дълъг, нисък силует. Не беше дом, а може би някаква плевня?

Гледката инжектира в краката ми последна доза енергия и се запътих между дърветата, през калния коловоз към портата в оградата. Беше сеновал — макар че това беше твърде силно казано за бараката пред мен, с разкривени дървени стени и гофриран железен покрив.

Две гривести кончета извърнаха глави любопитно, докато минавах покрай тях, а сърцето ми прескочи, когато видях как едното от тях продължи да пие вода от коритото, чиято повърхност беше розовозлатиста в меката светлина на зората.

Спрях се до коритото, паднах на колене в ниската трева пред него, загребах вода в шепи, и започнах да пия на едри глътки. Беше дъждовна вода с вкус на кал, мръсотия и ръжда от металното корито, но не ме интересуваше. Прекалено жадна бях, за да мисля за нещо друго, освен как да навлажня пресъхналото си гърло.

След като изпих колкото можах, се изправих и се огледах наоколо. Вратата на бараката беше затворена, но когато поставих ръка на дръжката, тя се отвори и аз се вмъкнах предпазливо, като затворих вратата след себе си.

Вътре беше пълно с бали сено, имаше няколко качета, за които си помислих, че може би съдържаха фураж или добавки, а на стената бяха окачени няколко конски чула.

Бавно, пияна от умора, смъкнах първия и го постлах върху най-големия куп сено — без дори да помисля за плъхове или бълхи, нито пък за хората на Ричард. Със сигурност нямаше как да ме намерят тук, а аз бях стигнала до такова състояние, че вече почти не ми пукаше — можеха да ме отведат, стига да ме оставят да си почина.

Легнах на импровизираното легло и издърпах другата завивка върху себе си.

После заспах.

— Ей?

Гласът в главата ми прозвуча отново, болезнено силен, и отворих очи към заслепяваща светлина и лице, което се взираше в моето. Възрастен мъж с гъста бяла брада и силна прилика с капитан Бърдсай^[1] ме гледаше със сълзящи лешникови очи със смесица от изненада и загриженост.

Премигнах и се дръпнах назад с болезнено разтуптяно сърце, а след това се опитах да се изправя, но болката прониза глезена ми и се отказах. Мъжът ме хвана за ръката и каза нещо на норвежки, но аз, без да се замисля, изтръгнах диво ръката си от хватката му и се притиснах към пода на плевнята.

В продължение на няколко минути само се гледахме един друг, той оглеждаше следите от охлузвания и порязвания, а аз — сбръчканото му лице и кучето, което лаеше и кръжеше зад него.

— Kom — каза той най-сетне, като се надигна мъчително и протегна ръка с предпазливо спокойствие, сякаш бях ранено животно, което можеше да го ухапе при всяко посягане, а не човешко същество. Кучето отново излая, истерично този път, а мъжът извика нещо през рамо, явно: „Я тихо!“.

— Кой… — облизах сухите си устни и опитах отново. — Кой сте вие? Къде съм?

— Конрад Хорст — каза мъжът и посочи към себе си. Извади портфейла си и рови в него, докато намери снимка на възрастна дама с розови бузи и фризирани бели коси, гушнала две русокоси момченца.

— Min kone — произнесе бавно.

После, сочейки към децата, каза нещо, което прозвуча като: „Споко, добре-добре“.

После посочи от вратата на плевнята и древното „Волво“, паркирано отвън.

— Bilen min — каза и отново: — Kom.

Не знаех какво да направя. Имаше нещо успокояващо в снимките на съпругата и внуците му — но дори изнасилвачите и убийците имаха внуци, нали? От друга страна, може би той беше просто мил старец. Може би съпругата му говореше английски. Най-малкото, вероятно имаха телефон.

Огледах глезена си. Нямах голям избор. Беше отекъл, два пъти по-дебел от обичайния си размер, и не бях сигурна дали ще мога да се добера до колата, да не говорим за летището.

Капитан Бърдсай протегна ръка и направи малък жест.

— Мооля? — проточи въпросително, сякаш за да ми даде възможност за избор.

Но това беше илюзия. Нямах избор.

Оставих го да ми помогне да стъпя на крака и се качих в колата.

Едва когато потеглихме, осъзнах колко далеч бях избягала миналата вечер. Фиордът дори не се виждаше от този горист склон на хълма, а волвото трябваше да измине няколко мили по изровения коловоз, преди да стигнем до някакво подобие на път. Завивахме към асфалта, когато забелязах нещо в малката ниша под радиото — мобилен телефон. Беше много, много древен, но беше телефон.

Протегнах ръка, едва способна да дишам.

— Може ли?

Капитан Бърдсай ме погледна и се усмихна. Сложи телефона в скута ми, но след това почука по екрана и каза нещо на норвежки. Щом погледнах телефона, разбрах какво казваше. Нямаше никакъв сигнал.

— Vente — каза високо и ясно, а после бавно, на нещо като английски с тежък акцент: — Чакай.

Държах телефона в скута си и гледах екрана с бучка в гърлото, докато дърветата се нижеха покрай нас. Но нещо не беше както трябва. Телефонът показваше дата 29 септември. Или не пресмятах правилно, или ми се губеше цял ден.

— Това… — Посочих датата на телефона. — … днес наистина ли е 29-и?

Капитан Бърдсай погледна към екрана и кимна.

— Ja, tjueniende. Втор-ник — каза, като изрече думата много бавно.

Вторник. Днес беше вторник. Бях спала в тази барака цял ден и цяла нощ.

Докато изчислявах това и се опитвах да не мисля колко се тревожеха Джуда и родителите ми, завихме по алеята към чиста малка къща, боядисана в синьо, а нещо заблещука в крайчеца на дисплея на телефона — една чертичка за сила на сигнала.

— Моля? — вдигнах го, а сърцето ми изведнъж затуптя толкова силно в гърлото, че думите прозвучаха глухо и странно в устата ми. — Мога ли да се обадя на семейството си в Англия?

Конрад Хорст каза на норвежки нещо, което не разбрах, но кимна, така че с пръсти, треперещи толкова силно, че едва успявах да улуча правилните бутони, натиснах +44 и набрах номера на мобилния телефон на Джуда.