Рут Уеър
Жената в каюта 10 (38)

37

Таксито от летището ни откара до жилището на Джуда. Всъщност не бяхме го обсъждали, но някак си не можех да се изправя пред своя сутерен. Беше ми дошло до гуша да бъда затворена в стаи без светлина, а Джуда като че ли го осъзнаваше.

Той ме настани на дивана в дневната и ме зави с одеяло, като че бях малко дете или се възстановявах от болест, и ме целуна много внимателно по челото, сякаш можех да се счупя.

— Не мога да повярвам, че си у дома — повтори. — Когато ми показаха ботите ти на онази снимка…

Очите му се навлажниха. Почувствах, че и в моето гърло дращят сълзи.

— Тя ги взе — казах прегракнало. — За да мога да се престоря на нея. Тя…

Но не можах да довърша.

Джуда ме прегръща дълго време, а после, когато успя да заговори, преглътна и каза:

— Ти… получи много съобщения, знаеш ли. Хората се обаждаха на мен, защото гласовата ти поща се препълни. Аз ги записвам.

Бръкна в джоба си и ми подаде лист. Прегледах го. Повечето бяха имена, които бих очаквала: Лиси… Роуън… Ема… Джен…

Едно или две бяха изненадващи:

Тина Уест: Много облекчена, че си в безопасност. Няма нужда да се обаждаш.

Хлое Йенсен (?): Надява се, че си добре. Моля, обади се, ако има нещо, което тя или Ларс могат да направят.

Бен Хауърд. Няма съобщение.

— Господи, Бен! — Изпитах чувство за вина. — Изненадана съм, че иска да говори с мен. Обвиних го, че стои зад всичко това. Наистина ли се обади?

— Не е само това — каза Джуда и видях, че побърза да избърше очи с тениската си. — Тъкмо той вдигна тревога. Обади ми се от Берген, опитвайки се да разбере дали си се прибрала у дома нормално, а когато казах, че не съм се чувал с теб, от неделя, настоя да се обадя на полицията в Обединеното кралство и да им обясня, че е спешно. Каза, че вдигнал тревога, след като напуснали Тронхайм, но никой от екипажа не искал да го чуе.

— Не ме карай да се чувствам по-зле. — Закрих лицето си с ръце.

— Хей, той все още си е самодоволно малко лайно — каза Джуда.

Усмихна ми се мило и ме прониза угризение, когато видях, че зъбът му отново се е вкоренил.

— И даде доста гадно интервю за „Мейл“, в което представя нещата така, сякаш сте скъсали току-що.

— Добре — казах с нервен смях. — Това ме кара да се чувствам малко по-добре, задето го обвиних в убийство.

— Искаш ли чаша чай?

Кимнах, той се изправи и тръгна към кухнята. Извадих салфетка от кутията на масичката за кафе и си избърсах очите, взех дистанционното и включих телевизора в опит поне да се престоря, че всичко е нормално.

Прехвърлях каналите в търсене на нещо успокояващо и познато — повторение на „Приятели“ може би, или „Как се запознах с майка ти“, — когато се вцепених със сърце, заседнало в гърлото.

Погледът ми остана прикован в телевизионния екран — в мъжа, който ме гледаше оттам.

Беше Балмър.

Очите му бяха вперени в моите, устата му бе изкривена в онази негова асиметрична усмивка и за миг си помислих, че може би халюцинирам. Поех си дъх, готова да изкрещя, за да повикам Джуда, да го попитам дали и той вижда лицето, което ме гледа от екрана като в кошмар, но в следващия миг се появи водещият и осъзнах какво се случва. Беше съобщение за смъртта на Балмър.

… извънредна новина за смъртта на британския бизнесмен и пер лорд Ричард Балмър. Лорд Балмър, който беше мажоритарен акционер в изпадналата в затруднения „Нортърн Лайт Груп“, бе открит мъртъв часове след като бе обявен за изчезнал от луксозната си яхта „Аурора“ край бреговете на Норвегия.

Екранът отново се раздели на две, този път за да покаже Ричард, който стоеше на подиум и поднасяше някакво приветствие. Устните му мърдаха, но думите му бяха заглушени, за да може новинарят да продължи да говори на фона на видеоматериала, а когато камерата се спря върху лицето му в едър план, се улових, че самата аз съм спряла звука, станала съм от дивана и съм коленичила пред телевизора, с лице на сантиметри от неговото.

Когато завърши речта си, Ричард се поклони, камерата се приближи до лицето му, а той погледна към екрана и ми отправи характерното си леко намигване — така че стомахът ми се преобърна, а кожата ми настръхна.

Вдигнах дистанционното с разтреперана ръка, готова да го изхвърля от живота си веднъж завинаги, когато камерата се завъртя и видях една жена, седнала на първия ред, усмихната и аплодираща. Застинах и задържах пръста си над бутона за изключване. Тя беше изключително красива, по раменете й падаше река от дълга тъмнозлатиста коса, имаше изящно оформени скули и за миг се замислих къде я бях виждала преди. А след това… се досетих.

Беше Ане. Ане, каквато е била в началото на връзката си с Ричард, млада, красива и жизнена.

Докато аплодираше, тя изведнъж осъзна, че камерите са насочени към нея, очите й проблеснаха към обектива и аз видях нещо в тях, макар че беше трудно да се каже дали бе само във въображението ми или не. Стори ми се, че имаше нещо тъжно в изражението й, нещо, намекващо за клопка и страх. Но после тя се усмихна по-широко, вирна брадичка и видях, че това бе жена, която никога не би капитулирала, никога не би отстъпила, жена, която щеше да се бори до последно.

После картината се промени, отново се появи студиото, а аз изключих телевизора и отидох на дивана. Завих се с одеялото, обърнах се с лице към стената, слушах как Джуда приготвя чай в съседната стая… и мислех.

 

 

Часовникът на нощното шкафче на Джуда показваше, че минава полунощ. Лежахме заедно, гърдите му се притискаха към гърба ми, ръката му ме обгръщаше, придържаше ме здраво, сякаш не вярваше, че няма да изчезна в нощта.

Изчаках, докато не реших, че е заспал, преди да се разплача, но когато едно особено силно ридание разтърси гръдния ми кош, той заговори меко и тихо в ухото ми:

— Добре ли си?

— Мислех, че си заспал.

Гласът ми прозвуча пресекливо и прегракнало от сълзите.

— Плачеш ли?

Исках да отрека, но гърлото ми се бе стегнало и не можех да говоря, а и вече ми беше дошло до гуша от лъжи и преструвки.

Кимнах, а той протегна ръка и усети мокротата по бузата ми.

— О, скъпа.

Усетих движението на адамовата му ябълка, когато преглътна.

— Ще бъде… ти не трябва… — Той замълча, неспособен да продължи.

— Не мога да престана да мисля за нея — казах въпреки болката в гърлото. Беше ми по-лесно да не го гледам, да говоря на тихия мрак и на лунните петна по пода. — Не мога да го приема, нищо не е както трябва.

— Защото се е самоубил? — попита Джуда.

— Не само това. Ане. И… и Кари.

Джуда не отговори нищо, но знаех какво мислеше.

— Кажи го — прошепнах горчиво.

Той въздъхна и усетих гърдите му да се надигат и спускат до гърба ми, топлия му дъх на бузата ми.

— Сигурно не трябва да го казвам, но не мога да не се чувствам… щастлив.

Извъртях се под чаршафа, за да го погледна, а той вдигна ръка.

— Знам, знам, че е лошо, но това, което тя ти причини… честно, ако зависеше от мен, нямаше да я измъкна. Бих я оставил на рибите. Вероятно е добре, че не решавах аз.

Почувствах как в мен се надига гняв, гняв заради Кари, бита, тормозена и излъгана.

— Тя е мъртва заради мен — казах. — Не трябваше да ме пуска.

— Глупости. Ти се озова там само заради нея. Не е трябвало да убива онази жена и да те заключва.

— Няма как да го знаеш. Не знаеш какво се случва в отношенията между хората.

Помислих си за ужаса на Кари, за натъртванията по тялото й, за убедеността й, че никога няма да може да избяга от Ричард. Тя беше права.

Джуда не каза нищо. Не можех да видя изражението му в тъмното, но усещах мълчаливото му несъгласие.

— Какво? — попитах аз. — Не ми вярваш? Не смяташ, че хората могат да бъдат принудени да направят нещо от страх или от невъзможност да видят друг изход?

— Не, не става дума за това — каза бавно Джуда. — Това го приемам. Но все пак мисля, че въпреки всичко, ние сме отговорни за нашите собствени действия. Всички се страхуваме. Но не можеш да ми кажеш, че ти би сторила това на друг човек, без значение колко зле изглеждат нещата — да го заключиш така, да го държиш в плен, — без значение колко си била уплашена.

— Не знам — казах аз.

Помислих си за Кари, колко смела беше тя и колко крехка. Помислих си за маските, които носеше, за да скрие ужаса и самотата си. Помислих си за синината на ключицата й, за страха в очите й. Спомних си как се бе отказала от всичко заради мен.

— Слушай… — Седнах и се увих с чаршафа. — Онази работа, за която спомена, преди да замина. Онази в Ню Йорк. Отказа ли я?

— Да, всъщност, ами не… Смятам. Още не съм им се обадил. След като ти изчезна, някак си не ми беше до това. Защо? — Гласът на Джуда изведнъж беше станал неспокоен.

— Защото не мисля, че трябва да се отказваш. Мисля, че трябва да се съгласиш.

— Какво?

Той също се изправи, на лицето му падна лунна светлина и разкри изражение на шок и гняв. За миг изглеждаше сякаш не знаеше какво да каже, после думите му изригнаха:

— Какво по дяволите? Защо? Откъде ти хрумна?

— Е, това е шансът на живота ти, нали? Работата, която винаги си искал.

Усуках чаршафа между пръстите си по такъв начин, че прекъснах кръвообращението в тях, докато не усетих, че изтръпват и изстиват.

— Хайде да си кажем направо, нищо не те задържа тук, нали?

— Нищо не ме задържа тук?

Чух го да преглъща, видях юмруците му да стискат и да пускат белия чаршаф.

— Всичко ме задържа тук, поне така си мислех. Късаш с мен, така ли?

— Какво?

Сега беше мой ред да изпадна в шок. Поклатих глава и взех ръцете му в своите. Разтрих сухожилията и кокалчетата. Тези ръце ми бяха до болка познати. По дяволите.

— Не, Джуд! Не и за милион години. Казвам… Опитвам се да попитам… Хайде да тръгнем. Заедно.

— Но, но „Велосити“… твоята работа. Заместването на Роуън, докато е в майчинство. Това е твоят голям шанс. Не мога да го проваля.

— Това не е моят голям шанс.

Въздъхнах и се пъхнах отново под чаршафите, все още с ръцете на Джуда между дланите ми.

— Осъзнах го, когато бях на кораба. Прекарах, колко, почти десет години във „Велосити“, докато Бен и всички останали рискуваха, продължиха с по-значими и по-добри неща, а аз не. Бях прекалено уплашена. Струваше ми се, че съм им задължена, защото бяха застанали зад мен, когато бях загазила. Но Роуън никога няма да напусне — тя ще се върне след шест месеца, може би и по-малко, а аз нямам къде да отида. Истината е, че дори и да се изкача нагоре по стълбицата, вече не го искам. Никога не съм го искала — разбрах го на борда на кораба. Бог знае, че имах достатъчно време да го обмисля.

— Какво искаш да кажеш? Откакто се срещнахме, ти говориш само за това.

— Мисля, че бях загубила представа какво искам. Не искам да свърша като Тина и Александър, да пътувам от страна в страна и да виждам само петзвездни хотели и ресторанти „Мишлен“. Да, Роуън е посещавала половината от луксозните курорти в Карибския басейн, но в замяна прекарва живота си, разказвайки историите, които хора като Балмър искат да разкаже, а аз не желая това, вече не. Искам да пиша за нещата, които тези хора не искат да научим. А ако ще започвам да се изкачвам отново от дъното, е, мога да бъда на свободна практика навсякъде. Знаеш го.

Хрумна ми една мисъл и неволно се засмях колебливо.

— Бих могла да напиша книга! Моят плаващ затвор — истински случай от ада на седемте морета.

— Ло! — Джуда стисна ръцете ми, очите му бяха големи и тъмни в лунната светлина. — Ло, престани, престани да се шегуваш. Сериозно ли го казваш?

Поех си дълбоко дъх. После кимнах.

— Никога не съм била по-сериозна.

 

 

После Джуда заспа, отпуснал глава на рамото ми така, че със сигурност щях да се схвана, но сърце не ми даваше да се отместя.

— Буден ли си? — прошепнах.

Отначало не отговори и помислих, че е заспал, както имаше навик да се изключва между едно вдишване и следващото, но после се размърда и проговори.

— Малко.

— Не мога да заспя.

— Шшш… — Той се извъртя в прегръдката ми и ме погали по лицето. — Всичко е наред, всичко свърши.

— Не е заради това… а…

— Още ли мислиш за нея?

Кимнах в тъмнината и той въздъхна.

— Когато видя тялото й… — започнах аз, но той поклати глава.

— Не съм.

— Какво искаш да кажеш? Мислех, че полицията ти е изпратила снимки, за да я идентифицираш?

— Не беше тяло… Ще ми се да беше. Ако бях видял, че това е трупът на Кари, а не твоят, нямаше да прекарам два дни в ада, мислейки, че си мъртва. Бяха само дрехи. Снимки на дрехи.

— Защо ще го правят?

Струваше ми се странно решение — защо бяха поискали от Джуда да идентифицира дрехите, а не тялото?

Усетих как Джуда свива рамене в тъмното.

— Не знам. По онова време предположих, че тялото е прекалено наранено, но след като ти се обади, говорих със служителката за връзка със семейството от полицията. Исках да разбера как, по дяволите, са се объркали така, а тя попита норвежците и изглежда, мислеше, че е станало, защото дрехите били открити отделно.

Аха. Лежах и се опитвах да сглобя пъзела. Дали Кари не беше изритала ботите и блузата с качулка, за да плува по-бързо, в отчаян опит да се измъкне от Балмър?

Опасявах се да заспя, очаквайки да ме преследва укорителното лице на Кари, но когато най-накрая затворих очи, пред мен изникна образът на Балмър. Смееше се и сивата му коса се развяваше от вятъра, докато летеше надолу от палубата на „Аурора“.

Отворих очи с разтуптяно сърце, опитвайки се да си припомня, че него го нямаше — че бях в безопасност, че лежах в прегръдките на Джуда, че целият кошмар беше свършил и всичко беше приключено.

Но не беше. Защото просто не вярвах на случилото се. Не можех да приема не само смъртта на Кари, а и смъртта на Балмър. Не защото мислех, че е трябвало да остане жив, а защото смъртта му, сред всичко това, просто нямаше смисъл. Можех да повярвам в самоубийството на Кари, но не и в неговото. Колкото и да се опитвах, не успявах да си представя този мъж, с неговата студена, свирепа решителност, да се предава. Беше се борил толкова упорито, беше изиграл картите си толкова хладнокръвно. Би ли захвърлил козовете си просто така? Струваше ми се невъзможно.

Но беше. И трябваше да го приема. Него го нямаше.

Затворих очи и прогоних призрака му, притиснах се към Джуда и се замислих напълно съзнателно за бъдещето, за Ню Йорк и за съдбовната крачка, която щях да направя.

За миг един ярък, ясен образ се вряза в мрака зад затворените ми клепачи: видях себе си, застанала на самия ръб, някъде много високо, балансираща върху релса, и тъмните вълни отдолу.

Но не изпитах страх. Бях падала и преди и бях оцеляла.

 

 

ИВНИНГ СТАНДАРД

Четвъртък, 26 ноември

ИДЕНТИФИЦИРАНА Е МИСТЕРИОЗНАТА УДАВНИЦА ОТ „АУРОРА“

Почти два месеца след шокиращото откритие на две тела в морето, едно от които беше идентифицирано като британския бизнесмен и пер Ричард Балмър, норвежката полиция днес разпространи изявление, в което се съобщава самоличността на тялото, извадено от рибари в Северно море. То е на съпругата му Ане Балмър, наследница на състоянието на фамилия Лингстад, възлизащо на милиарди.

Тялото на лорд Балмър беше намерено на няколкостотин мили от водолази, претърсващи крайбрежните води край Берген, Норвегия, след като той бе обявен за изчезнал от кораба си, ексклузивния бутиков круизен лайнер „Аурора Бореалис“.

НЕ Е САМОУБИЙСТВО

Изявление на английски език потвърждава предишните съобщения на норвежката полиция, че смъртта на лейди Балмър е настъпила вследствие на удавяне, докато смъртта на лорд Балмър се дължи на огнестрелна рана в слепоочието. Документът обаче опровергава по-ранните доклади за самоубийство на лорд Балмър, като посочва, че нараняването „не е самопричинено“, според констатациите на местния патолог.

Откриването на пистолет, изваден заедно с тялото на лорд Балмър и увит в дрехи, принадлежащи на изчезналата британска журналистка Лора Блеклок, доведе до първоначалните спекулации, че смъртта му е свързана с изчезването й няколко дни преди това.

Госпожица Блеклок по-късно беше намерена жива и в добро състояние в Норвегия, но нейните родители призоваха за полицейско разследване, след като бяха оставени няколко дни да вярват, че тялото е било идентифицирано като това на изчезналата им дъщеря. От Скотланд Ярд подчертават, че тялото никога и на никакъв етап не е било идентифицирано като госпожица Блеклок, но признават, че за намирането на дрехите на госпожица Блеклок е било съобщено „по неподходящ начин“ на семейството. Оттам отдават пропуските на „проблеми в комуникацията между правоохранителните органи на страните“, и казват, че поддържат личен контакт със семейство Блеклок по повод инцидента.

В отговор на въпрос на „Стандард“ говорител на норвежката полиция заяви, че макар да са разпитали госпожица Блеклок във връзка със случая, те не смятат британката за заподозряна за смъртта на нито един от двамата, и че тяхното разследване продължава.

БАНКОВ ЧАТ НА ЖИВО: 6 ДЕКЕМВРИ, 16:15 ч.

Здравейте, добре дошли в Чата на живо на Обслужване на клиенти. Вие говорите с Айеш от Персонално банкиране.

С какво мога да ви помогна днес, госпожице Блеклок?

 

Здравейте, написах ви имейл, защото получих странен превод по сметката си. Исках да разбера дали нямате някаква информация за подателя. Благодаря. Ло.

 

Здравейте, госпожице Блеклок, със сигурност мога да проверя. Нещо против да ви наричам Лора?

 

Не, няма проблем.

 

Коя трансакция те безпокои, Лора?

Тази преди два дни, на 4 декември, за 40 000 швейцарски франка.

 

Нека проверя за теб.

Виждам тук данните — дали става дума за трансакцията с основание „Скокът на Тигъра“?

 

Да, точно така.

 

Проверих изходния код. Това е швейцарска банкова сметка, базирана в Берн. Съжалявам да го кажа, но нямам никаква информация за самоличността на титуляря на сметката. Това е номерирана сметка. Основанието говори ли ви нещо?

 

Всичко е наред, благодаря. Не се тревожете. Сигурна съм, че е от приятел, просто исках да проверя. Благодаря ви за помощта.

 

Моля. Има ли още нещо, с което мога да ви помогна днес, Лора?

 

Не, всичко е наред. Благодаря. И довиждане.