Рут Уеър
Жената в каюта 10 (3)

2

Отне ми два часа да изляза от спалнята си. Нямах стационарен телефон и не можех да се обадя за помощ, а на прозореца беше монтирана предпазна решетка. Счупих най-хубавата си пила за нокти, с която човърках ключалката, но най-накрая отворих вратата и се втурнах в тесния коридор. В апартамента ми има само три помещения — кухня, спалня и малка баня — и може да се види почти целия от спалнята, но не можах да се удържа да не надникна през всяка врата, проверих дори шкафа в коридора, където си държах прахосмукачката. За да се уверя, че наистина си е отишъл.

Главата ми туптеше и ръцете ми трепереха, докато изкачвах стъпалата към входната врата на съседката си. Улових се, че оглеждам през рамо тъмната улица, докато чаках да ми отвори. Беше около 4 часът сутринта, предполагам, и ми отне много време и много звънене, за да я събудя. Чух мърморенето и звука от стъпките на мисис Джонсън, слизаща по стълбите. Когато отвори вратата, по лицето й беше изписано смущение и уплаха, но когато ме видя на прага, сгушена в халата, с кръв по лицето и ръцете, изражението й се промени и тя свали веригата.

— О, Боже! Какво се е случило?

— Обраха ме.

Трудно говорех. Не знам дали от студения есенен въздух или от шока, но бях започнала да треперя конвулсивно и зъбите ми тракаха толкова силно, че за миг ми се мярна ужасяващата представа как се натрошават в устата ми. Отхвърлих тази мисъл.

— Ти кървиш! — На лицето й се изписа състрадание. — О, господи, влез, влез.

Поведе ме към претъпканата с мебели дневна на жилището си, която беше тясна, тъмна и задушно топла, но сега ми се струваше светилище.

— Седни, седни.

Посочи ми червения плюшен диван, после се отпусна на колене и се зае с газовата камина. Горелката лумна ярко, почувствах как става още по-топло, а тя мъчително се надигна.

— Ще направя чай.

— Добре съм, наистина, госпожо Джонсън. Мислите ли, че…?

Но тя строго поклати глава.

— Няма нищо по-добро от горещия сладък чай, когато си преживял шок.

Така че останах да седя, обхванала коленете си с треперещи ръце, докато тя шеташе из малката кухня и се върна с две чаши на табла. Посегнах към по-близката и отпих глътка, потрепвайки от допира на горещата чаша до порязаната ми длан. Беше толкова сладко, че едва усещах отмиващата се кръв в устата ми, което според мен си беше благословия.

Госпожа Джонсън не пиеше, а само ме гледаше, съчувствено сбърчила чело.

— Той да не би… — гласът й се поколеба. — Нарани ли те?

Разбирах какво има предвид. Поклатих глава, но отпих още една пареща глътка, преди да се заставя да говоря.

— Не. Не ме докосна. Блъсна вратата в лицето ми, от това е драскотината на бузата. После си одрах ръката, докато се опитвах да изляза от спалнята. Беше ме заключил.

Видях се в заслепяващ проблясък как се боря с бравата с пилата за нокти и ножичката. Джуда все ме задяваше, че използвам неподходящи инструменти за разни работи — например да отвия щепсел с върха на трапезен нож или да сваля велосипедна гума с помощта на градинарска лопатка. Миналия уикенд се смя на опита ми да закрепя душ главата с тиксо и прекара цял следобед да я лепи старателно с епоксидна смола. Но той беше далеч, в Украйна, и не можех да мисля за него точно сега. Ако го направех, щях да се разплача, а ако заплачех сега, нямаше да мога да спра.

— О, горката.

Преглътнах.

— Госпожо Джонсън, благодаря ви за чая, но всъщност дойдох да помоля да използвам телефона ви. Той ми взе мобилния телефон, така че нямам възможност да се обадя в полицията.

— Разбира се, разбира се. Изпий си чая, а после се обади. Ето го там.

Посочи застланата с покривчица странична маса, на която стоеше вероятно последният телефонен апарат с шайба в Лондон, извън антикварните бутици в Излингтън. Покорно приключих с чая и вдигнах слушалката. За миг пръстът ми застина над девет, но после въздъхнах. Той беше избягал. Какво всъщност биха могли да направят сега? Вече не беше спешно.

Вместо това набрах 101, за неспешни случаи, и зачаках да ме свържат.

Седнах и се замислих за застраховката, която не бях сключила, за подсилената брава, която не бях инсталирала, и за бъркотията, получила се тази вечер.

 

 

Все още мислех за това и часове по-късно, докато наблюдавах как извиканият по спешност ключар сменя паянтовата ключалка с капаче на входната врата със солидна брава и слушах лекцията му за сигурността на дома и какъв майтап била задната ми врата.

— Тая плоскост е МДФ, скъпа. Един ритник й стига да я разбиеш. Искаш ли да ти покажа?

— Не — побързах да кажа. — Не, благодаря. Ще я оправя. Вие не поставяте врати, нали?

— Не, но един приятел слага. Ще ти дам номера му, преди да си тръгна. Междувременно, накарай мъжлето си да залепи едно яко парче осемнайсетмилиметров шперплат на тая плоскост. Нали не искаш повторение на снощното.

— Не — съгласих се аз. Омаловажаването на века.

— Един приятел в полицията казва, че около четвърт от обирите се повтарят. Същите хора се връщат за още.

— Страхотно — казах тихо.

Точно това ми трябваше да чуя.

— Осемнайсет милиметра. Искаш ли да го напиша на съпруга ти?

— Не, благодаря. Не съм омъжена.

И въпреки че имам яйчници, мога да запомня едно просто двуцифрено число.

— Ааа, добре, ясно. Е, хубаво тогава — каза той, сякаш това доказваше нещо. — Тая рамка на вратата също не струва нищо. Трябва да се подсили с една от ония железни планки. В противен случай, може да имаш възможно най-добрата брава, но ако ти изкъртят рамката, пак ще си в същото положение. Имам в микробуса една, която подхожда. Познати ли са ти тези неща, за които говоря?

— Знам какво е — казах уморено. — Метално парче, което се поставя срещу езичето, нали?

Подозирах, че иска да ме изцеди за всичко, което може да получи, но в този момент не ми пукаше.

— Виж какво… — Той се изправи и пъхна длетото в задния си джоб. — Ще ти монтирам планката и ще ти залепя шперплат на задната врата безплатно. Имам в микробуса едно парче с нужния размер. Не се бой, скъпа. Няма да се върне по този начин, във всеки случай.

По някаква причина думите му не прозвучаха успокояващо.

 

 

След като си отиде, си направих чай и тръгнах из апартамента. Чувствах се като Дилайла, след като един уличен котарак се бе вмъкнал през котешката вратичка и се бе изпишкал в коридора — тя обикаля всички стаи в продължение на часове, отъркваше се в ръбовете на мебелите, поръсваше в ъглите, за да си отвоюва територията.

Не стигнах дотам да препикавам леглото, но имах същото усещане за нахлуване в собственото ми пространство, необходимост да си възвърна онова, което беше насилено. Насилено? — попита саркастично гласче в главата ми. — Я по-леко, кралице на драмата.

Но наистина се чувствах изнасилена. Моят малък апартамент ми се струваше съсипан — омърсен и опасен. Дори да разкажа случилото се на полицията се бе оказало мъчително — да, видях натрапника, не, не мога да го опиша. Какво имаше в чантата? О, нищо особено, само животът ми: пари, мобилен телефон, шофьорска книжка, лекарства, почти всичко нужно, от спиралата за мигли до транспортната ми карта.

Резкият, безличен тон на гласа на полицейския оператор все още отекваше в главата ми.

— Какъв телефон?

— Нищо ценно — казах уморено. — Просто стар iPhone. Не помня модела, но мога да го позная.

— Благодаря! Всичко, което успеете да си спомните, точната марка и серийния номер, може да помогне. Споменахте и лекарство — какъв вид, ако нямате нищо против да попитам?

Веднага застанах нащрек.

— Какво общо има с това моята медицинска история?

— Нищо — операторът беше търпелив, дори дразнещо. — Просто някои хапчета имат стойност на улицата.

Знаех, че гневът, който ме заливаше при въпросите му, беше излишен — той само си вършеше работата. Но крадецът беше човекът, извършил престъпление. Тогава защо се чувствах така, сякаш съм подложена на разпит?

Бях по средата на пътя към всекидневната с чая си, когато се почука на вратата — прозвуча толкова силно в тихия, кънтящ апартамент, че се спънах, а след това замръзнах, свита пред вратата.

Зърнах отново в ужасяващ, заслепяващ проблясък лицето с качулка, ръцете с латексови ръкавици.

Едва когато тропането заглъхна, погледнах надолу и осъзнах, че чашата ми се е разбила на плочките в коридора, а краката ми подгизват в бързо изстиващата течност.

По вратата се заблъска отново.

— Изчакайте минута! — изкрещях аз, внезапно разярена и на ръба на сълзите. — Идвам. Престанете да удряте проклетата врата!

— Извинете, госпожице — каза полицаят, когато най-накрая отворих вратата. — Не бях сигурен дали сте чули.

А после, когато видя локвата чай и парчетата от чашата ми, каза:

— Охо, какво става тук. Ново нахлуване? Ха, ха!

 

 

Когато полицаят приключи с доклада си, беше вече следобед. Едва изчаках да си тръгне, за да отворя лаптопа си. Той беше в спалнята с мен и се оказа единствената ценна вещ, която крадецът не бе взел. Нямах резервни копия на повечето от документите си, а и тук бяха всичките ми пароли, включително — изтръпнах, като се сетих за това — файл, наречен „Банкови данни“. Пинкодовете всъщност не бяха записани, но почти всичко останало беше там.

Докато обичайният поток от имейли се изсипваше в пощенската ми кутия, видях един, озаглавен „Планираш ли да се появиш днес“. И осъзнах, че съвсем бях забравила да се свържа с „Велосити“.

Помислих си дали да не напиша мейл, но накрая извадих двайсетачката, която държах в кутийката за чай в случай на спешна нужда от такси, и отидох до магазинчето за телефони в метростанцията. След кратък пазарлък, в крайна сметка момчето ми продаде евтин апарат плюс симкарта за 15 лири, седнах в кафенето и се обадих на Джен, помощник-редакторката, чието бюро беше срещу моето.

Казах й какво се бе случило, като го представих по-забавно и комично, отколкото в действителност беше. Спрях се предимно на картинката как чопля ключалката с пила за нокти и не споменах за ръкавиците, чувството за безсилен страх или ужасяващо ярките ретроспекции, които продължаваха да ме връхлитат.

— Гадост — гласът в другия край на пращящата линия прозвуча стреснато. — Добре ли си?

— Да, повече или по-малко. Но днес няма да излизам, трябва да разчистя апартамента. Макар че всъщност нещата не са толкова зле. Беше похвално акуратен. За престъпник.

— Боже, Ло, бедната ми. Слушай, искаш ли да накарам някой друг да те замести за онова нещо със Северното сияние?

За миг нямах представа за какво говори. После си спомних. „Аурора Бореалис“ — бутиковият, суперлуксозен круизен лайнер, който щеше да обикаля из норвежките фиорди, а по някакъв начин аз, без да съм напълно сигурна как, имах късмета да се докопам до една от малкото покани за журналисти в първото му пътуване.

Очаквах невероятно преживяване. Въпреки че работех в списание за пътешествия, обичайните ми задължения включваха копи-пейст на прессъобщения и търсене на илюстрации за статиите, които моята шефка Роуън изпращаше от луксозни дестинации. Роуън трябваше да пътува, но за нейно съжаление, след като прие поканата, откри, че бременността й не е на едно мнение с нея — изглежда, ранна токсикоза — и круизът беше кацнал в скута ми като голям подарък, зареден с отговорност и възможности. Беше истински вот на доверие да го даде на мен при наличието на по-старши сътрудници, които със сигурност бяха заслужили благоволението й. Разбирах, че ако изиграя правилно картите си на това пътуване, щях да отбележа голяма червена точка в моя полза в надпреварата около заместването на Роуън по време на майчинството и може би — само може би — да получа повишението, което ми обещаваше през последните няколко години.

Започваше този уикенд. В неделя, всъщност. Трябваше да тръгна след два дни.

— Не — казах, сама изненадана от твърдостта в гласа ми. — Не, определено не искам да го пропускам. Добре съм.

— Сигурна ли си? Ами паспортът ти?

— Беше в спалнята ми, непокътнат е.

Слава богу.

— Абсолютно сигурна ли си? — повтори тя. Усетих загрижеността в гласа й. — Това е много важно — не само за теб, а и за списанието, имам предвид. Ако не се чувстваш готова, Роуън не би искала…

— Готова съм — прекъснах я.

Нямаше да позволя такава възможност да се изплъзне между пръстите ми. Може би щеше да е последната, която щях да получа.

— Обещавам. Наистина искам да го направя, Джен.

— Окей… — каза тя почти неохотно. — Е, в такъв случай, с пълна пара напред, нали? Те изпратиха медийния комплект тази сутрин, така че ще ти го препратя заедно с билетите за влака. Тук някъде са и бележките на Роуън. Мисля, че най-важното е да направиш наистина хубав материал за кораба, защото тя се надява да ги вземе на борда като рекламодатели, но между гостите би трябвало да има интересни хора, така че ако успееш да направиш и някои профили, толкова по-добре.

— Непременно.

Грабнах химикалка от барплота в кафенето и започнах да си водя бележки върху салфетката.

— Припомни ми в колко часа заминава?

— Трябва да хванеш влака в десет и трийсет от Кингс Крос, но ще ти сложа всичко в комплекта за медиите.

— Става. И благодаря, Джен.

— Няма защо — отвърна тя.

Гласът й беше малко тъжен и се зачудих дали не се бе надявала да се възползва от ситуацията.

— Пази се, Ло. И чао.

 

 

Все още беше светло, докато се мъкнех бавно към вкъщи. Краката ме боляха, бузата ми пламтеше и ми се искаше да се прибера и да се потопя задълго в гореща вана.

Вратата на приземието ми беше потънала в сенки както винаги и отново си помислих, че трябва да си сложа дежурна лампа, поне да виждам собствените си ключове в чантата, но дори и в полумрака различавах нацепеното дърво около ключалката, където оня бе разбил секретната брава. Беше цяло чудо, че не съм го чула. Е, какво очакваш, нали беше пияна — прошепна неприятното гласче в главата ми.

Но новото резе ми се стори успокояващо солидно, когато го издърпах назад и го залостих отново отвътре. Изритах обувките си и тръгнах уморено по коридора към банята, потиснах една прозявка, докато пусках крановете и приседнах на тоалетната чиния, за да си смъкна чорапогащника. След това започнах да разкопчавам блузата си… и спрях.

Обикновено оставям отворена вратата на банята — тук сме само аз и Дилайла, а стените са склонни към овлажняване, тъй като сме под земята. Също така не си падам по затворени пространства и помещението ми се струва много малко, когато щорите на прозорците са спуснати. Но въпреки че входната врата беше заключена и новото резе беше на мястото си, проверих прозореца и затворих вратата на банята, преди да продължа да се освобождавам от дрехите.

Бях уморена. Боже, бях толкова уморена. Представих си как заспивам във ваната и се плъзвам под водата, а Джуда намира моето голо и подпухнало тяло седмица по-късно… Отърсих се. Трябваше да престана с тези драми. Ваната беше едва метър и двайсет. Трудно ми беше да се извия така, че да си изплакна косата, камо ли да се удавя.

Ваната беше достатъчно гореща, за да започне порязаното на бузата ми да щипе, а аз затворих очи и се опитах да си представя, че съм някъде другаде, някъде на място, съвсем различно от това хладно, клаустрофобично малко пространство, далеч от мрачния, завладян от престъпления Лондон. Как се разхождам по студен северен бряг, с успокояващото бучене на… хъм… Балтийско море в ушите ми? За журналист по пътешествията съм обезпокоително слаба по география.

Но нежеланите образи продължаваха да се натрапват. Ключарят, който казва, че „една четвърт от обирите се повтарят“. Аз, пленена в собствената ми спалня, краката ми като заковани за пода. Гледката на силните ръце, обвити в светъл латекс, през който прозират черни косъмчета…

Гадост. Гадост.

Отворих очи, но този път връщането към действителността не помогна. Вместо това видях как влажните стени на банята се надвесват над мен и ме затискат…

Пак се поддаваш — изсъска вътрешният ми глас. — Усещаш го, нали?

— Млъкни! Млъкни, млъкни, млъкни.

Стиснах отново очи и започнах да броя отсечено, опитвайки се да прогоня образите от главата си. Едно. Две. Три. Вдишай. Четири. Пет. Шест. Издишай. Едно. Две. Три. Вдишай. Четири. Пет. Шест. Издишай.

Накрая образите отстъпиха, но ваната беше провалена и внезапно изпитах неустоима нужда да изляза от задушното помещение. Станах, загърнах се с една кърпа, с друга увих косата си и отидох в спалнята, където моят лаптоп все още лежеше на леглото.

Отворих го, влязох в „Гугъл“ и написах: „Какъв процент крадци се връщат“.

Появи се страница с връзки, кликнах напосоки и прелистих, докато стигнах до параграф, който гласеше: „Когато крадците се върнат… Национално проучване показва, че за период от дванадесет месеца приблизително 25-50% от обирите са повтарящи се инциденти, а между 25 и 35% от жертвите са повторни жертви. Данните, събрани от полицейските сили на Обединеното кралство, показват, че 28-51% от повторните обири стават в рамките на един месец, 11-25% — в рамките на една седмица“.

Страхотно! Изглежда, моят черноглед приятел, ключарят, всъщност изобщо не се бе шегувал, а дори бе подценил проблема. Макар че данните говореха за до 50% повтарящи се престъпления и само 35% повторни жертви — главата ме заболя при тази мисъл. Така или иначе, не ме блазнеше идеята да се окажа сред тях.

Бях си обещала, че тази нощ няма да пия, така че след като проверих входната врата, задната врата, резетата на прозорците и входната врата за втория етаж, може би дори за трети път, и включих предплатения телефон да се зарежда до леглото ми, си направих чаша чай от лайка.

Отнесох я в спалнята заедно с лаптопа, прес папката за пътуването и пакет шоколадови бисквити. Беше само осем часът и не бях вечеряла, но изведнъж се почувствах изнемощяла — прекалено изтощена, за да готвя, прекалено изтощена дори да се обадя по телефона. Отворих папката за пресата на „Нордик Круиз“, сгуших се под завивката и зачаках сънят да ме погълне. Само че не стана. Хрусках една след друга бисквитите от пакета и четях страница след страница с факти и цифри за „Аурора“. Само десет луксозно обзаведени каюти… максимум двайсет пътници… специално подбрани служители от най-добрите хотели и ресторанти в света… Дори техническите спецификации за водоизместването и тонажа на кораба не успяха да ме приспят. Оставах будна, разстроена, но някак си възбудена.

Докато лежах в пашкула си, се опитвах да не мисля за крадеца. Мислех много старателно за работата, за всички практически въпроси, които трябваше да разреша преди неделя. Да си взема новите банкови карти. Да си приготвя багажа и да събера информация за пътуването. Щях ли да се видя с Джуд, преди да тръгна? Той щеше да ме търси на стария телефон.

Оставих папката и отворих имейла.

Здравей, любими — написах аз, после спрях и загризах нокътя си. Какво да кажа? Нямаше смисъл да му казвам за обира. Все още не. Само щеше да се почувства зле, че не е бил тук, когато съм имала нужда от него. — Изгубих телефона си — написах вместо това. — Дълга история, ще ти обясня, когато се върнеш. Но ако имаш нужда от мен, прати имейл, не пиши съобщение. Кога пристигаш в неделя? Аз заминавам за Хъл рано, за онова пътуване на север. Надявам се, че ще можем да се видим, преди да тръгна. Иначе ще те видя чак следващия уикенд. Ло.

Натиснах „изпрати“, надявайки се, че няма да се чуди какво става и защо пиша имейли в 12:45 през нощта. После изключих компютъра, взех книгата си и се опитах да почета.

Не се получи.

В 3:35 се запътих към кухнята, взех бутилката джин и си направих най-силния джин с тоник, който можех да се заставя да изпия. Изгълтах го като лекарство, потрепервайки от острия вкус, а след това си налях втори и също го изпих, много по-бавно този път. Застанах неподвижна за миг, усещайки как алкохолът се разнася из вените ми, отпуска мускулите и изопнатите ми нерви.

Изсипах остатъците от джина в чашата и я отнесох в спалнята, където легнах, скована и напрегната, вперила очи в светещото лице на часовника, и зачаках алкохолът да подейства.

Едно. Две. Три. Вдишай. Четири. Пет. Ше…

 

 

Не помня да съм заспивала, но явно съм го направила. В един миг гледах часовника с трескави от главоболието очи, в очакване да прескочи на 4:44, а в следващия примигвах пред косматата муцунка на Дилайла, докато тя си тикаше носа в моя, опитвайки се да ми каже, че е време за закуска. Изстенах. Главата ми беше още по-зле от вчера — макар че не бях сигурна дали е заради бузата или заради махмурлука. Чашата с последния джин-тоник стоеше полуизпита на нощното шкафче до часовника. Подуших я и едва не се задавих. Трябва да беше две трети джин. Какво съм си мислела, че правя?

Часовникът показваше 6:04, което означаваше, че съм спала по-малко от час и половина. Но вече бях будна, нямаше смисъл да се съпротивлявам. Вместо това се изправих, дръпнах пердето и надникнах към сивата зора и бледите лъчи на слънцето, докосващи прозореца ми. Денят ми се стори студен и смръщен, затова пъхнах краката си в чехлите и потръпнах, докато вървях по коридора към термостата, за да отменя автоматичната настройка на таймера и да пусна отоплението за деня.

Беше събота, така че не се налагаше да работя, но прехвърлянето на мобилния ми номер на новия телефон и преиздаването на банковите карти отнеха по-голямата част от деня и привечер бях като пияна от умора.

Чувствах се толкова зле, колкото онзи път, когато се прибирах от Тайланд през Лос Анджелис — поредица от нощни полети, след които бях като подивяла от липса на сън и безнадеждно дезориентирана. Някъде над Атлантическия океан разбрах, че съм надмогнала съня, че бих могла да продължа така. Когато се върнах вкъщи, се хвърлих в леглото, сякаш пропаднах в кладенец, потънах в забвение и спах в продължение на двайсет и два часа, събуждайки се замаяна и схваната от тропането по вратата на Джуда, който идваше с неделните вестници.

Но този път леглото ми не беше убежище.

Трябваше да се стегна и да замина на това пътешествие. То беше възможност, която не можех да си позволя да изпусна, уникален шанс да се докажа след десет години дълбаене в копи-пейст журналистиката. Да докажа, че мога да се справя — че и аз, като Роуън, съм способна да завързвам връзки и да поставя името на „Велосити“ сред най-големите. А лорд Балмър, собственикът на „Аурора Бореалис“, наистина беше човек с невероятен размах и класа. Само едно на сто от рекламния му бюджет можеше да издържа „Велосити“ в продължение на месеци, да не говорим за всички известни имена в пътешествията и фотографията, които без съмнение щяха да са поканени на това първо пътуване и чиито анонси щяха да изглеждат прекрасно на корицата ни.

Нямах намерение да започвам тежки преговори с Балмър още на вечеря — нищо толкова натрапчиво и комерсиално. Но ако можех да получа номера му в списъка си с контакти и да се уверя, че когато му се обадя, той ще вдигне… ами, щеше да ми отнеме доста време, но може би най-сетне щях да стигна до онова повишение.

На вечеря механично пъхах размразена пица в устата си, докато се почувствах прекалено натъпкана, за да продължавам, зачетох се отново в прес папката оттам, докъдето бях стигнала, но думите и снимките плуваха пред очите ми, прилагателните се замъгляваха едно друго: бутик… блестящ… лукс… ръчно изработен… майстор…

Оставих страницата да падне с прозявка, после погледнах часовника си и осъзнах, че е станало девет. Можех да си легна, слава богу. Докато проверявах отново и отново вратите и бравите, си мислех за единственото положително нещо в премеждието ми: станалото снощи не можеше да се повтори. Бях толкова уморена, че дори наистина да дойдеше крадец, сигурно щях да го проспя.

В 10:47 осъзнах, че греша.

В 11:23 започнах да плача, тихо и глупаво.

Така ли беше? Никога ли нямаше да спя отново?

Трябваше да спя. Трябваше. Не бях спала… броях на пръсти, неспособна да пресметна на ум. Да, събираха ми се по-малко от четири часа сън в последните три дни.

Усещах съня. Можех да го почувствам, на една ръка разстояние. Трябваше да спя. Трябваше. Щях да се побъркам, ако не спя.

Отново напираха сълзи — дори не знаех за какво са. Сълзи от безизходица? От гняв към самата мен, към крадеца? Или просто от изтощение?

Знаех само, че не мога да заспя — че сънят се мержелее пред мен като неизпълнимо обещание, само на сантиметри от мен. Чувствах се така, сякаш преследвам мираж, който продължава да се отдръпва и изчезва, колкото и отчаяно да тичам. Или беше като риба във водата, която трябваше да хвана и задържа, но тя продължаваше да се изплъзва между пръстите ми.

О, боже, искам да спя…

Дилайла обърна глава към мен, изненадана. Наистина ли го казах на глас? Нямах представа. Господи, губех си ума.

Проблясване на воднисти очи в тъмнината.

Надигнах се, сърцето ми биеше толкова силно, че го усещах в задната част на черепа си.

Трябваше да се махна оттук.

Станах, залитаща от изтощение като в транс, напъхах крака в обувките си и ръце в ръкавите на палтото си, върху пижамата. После си взех чантата. Щом не можех да спя, щях да изляза. Някъде. Където и да е.

Щом сънят не идваше при мен, тогава, по дяволите, щях да го преследвам аз.