Рут Уеър
Жената в каюта 10 (13)

12

— Госпожице Блеклок!

Отново се почука, чух как вратата се отключва с карта и потракването, когато се открехна около сантиметър. Веригата за сигурност се изопна.

— Госпожице Блеклок, аз съм, Йохан Нилсон. Добре ли сте? Осем часът е. Помолихте да ви се обадя.

Какво? Подпрях се на лакти и надигнах глава с усилие. Защо, по дяволите, съм поискала да ме събудят в осем часа?

— Една секунда! — успях да избъбря.

Устата ми беше суха, сякаш бях дъвкала пепел, посегнах към чашата с вода до леглото и отпих глътка. Когато го направих, споменът от снощи ме заля отново.

Шумът, който ме събуди през нощта.

Кръвта на верандата.

Тялото.

Плясъкът…

Спуснах крака от леглото, усетих как корабът пропада и се плъзга под мен и изведнъж ми се догади неудържимо.

Втурнах се в банята и едва успях да се надвеся над тоалетната чиния навреме, за да изригнат останките от снощната вечеря върху чистия бял порцелан.

— Госпожице Блеклок?

Върви си. Махай се.

Думите не излязоха от устата ми, но може би звукът от повръщане му внуши какво изпитвам, защото вратата се затвори много тихо, а аз успях да се изправя и да се огледам без публика.

Изглеждах ужасно. Струйки грим се бяха стекли по бузите, косата ми беше разчорлена, очите ми бяха кървясали и възпалени. Натъртената буза само допълваше цялостното впечатление.

Морето беше по-бурно тази сутрин и всичко около мивката се поклащаше и потракваше. Увих се в халата, върнах се в каютата и открехнах леко вратата, колкото да надникна.

— Трябва да си взема душ — казах напосоки. — Имате ли нещо против да почакате? — И затворих вратата.

В банята изплакнах тоалетната и избърсах ръба, опитвайки се да залича всички следи от повръщането. Но когато се изправих, погледът ми бе привлечен не от бледото ми изтерзано лице, а от тубичката туш за мигли „Мейбълин“, изправена като часови на мивката. Докато стоях, вкопчена в тоалетката, дишайки късо и пресекливо, корабът отново се залюля и всичко на плота се разклати, а тубичката падна с леко изтракване и се търкулна в кошчето. Бръкнах, извадих я и я стиснах в юмрук.

Това беше единственото веществено доказателство, че момичето наистина съществуваше, че не полудявах.

 

 

Десет минути по-късно бях облечена в дънки и чиста бяла риза, огладена от онзи, който беше разопаковал куфара ми, а лицето ми беше бледо, но чисто. Откачих предпазната верига, отворих вратата и заварих Нилсон да чака търпеливо в коридора, говорещ по радиостанцията си. Той вдигна очи, когато ме видя, и затвори.

— Много съжалявам, госпожице Блеклок — каза. — Може би не трябваше да ви събуждам, но снощи бяхте толкова настоятелна…

— Всичко е наред — казах през зъби.

Не исках да звуча толкова рязко, но ако отворех устата си прекалено много, пак щеше да ми прилошее. Слава богу, че движението на кораба осигуряваше алиби за моя гърчещ се стомах. Да бъдеш лош моряк не беше много шик, но беше по-малко непрофесионално, отколкото да те смятат за алкохолик.

— Говорих с персонала — каза Нилсон. — Няма изчезнали, но ви предлагам да слезете в стаята на персонала и да видите дали жената, с която сте разговаряли, е там. Това може да ви успокои.

Бях на път да възразя, че тя не беше от персонала, освен ако чистачките не разтребваха стаите, облечени в тениски с „Пинк Флойд“ и нищо друго. Но после си затворих устата. Исках сама да видя какво има под палубата.

Последвах го по люлеещия се коридор до малка служебна врата при стълбището. Беше снабдена с ключалка с клавиатура, на която той набра бързо шестцифрен код и вратата се отвори. Отвън изглеждаше като врата на килер за принадлежности за почистване, но в действителност там имаше малка, слабо осветена площадка и тесни стълби, водещи в дълбините на кораба. Докато се спускахме, осъзнах с притеснение, че сигурно сме под ватерлинията или много близо до нея.

Излязохме в душен коридор, който създаваше съвсем различно впечатление от пътническата част на кораба. Всичко беше различно: таванът беше по-нисък, въздухът беше няколко градуса по-горещ, стените — по-близо една до друга и боядисани в мрачен оттенък на бежовото. Слабите флуоресцентни светлини трептяха странно с висока честота и почти веднага изморяваха очите.

Отляво и отдясно имаше врати на осем или десет каюти, натъпкани в същото пространство, колкото двете горе. Минахме покрай една открехната врата и видях каюта без прозорец, осветена от същата сивкава флуоресцентна светлина, и азиатка, седнала на койката вътре, да събува чорапогащите си, свила глава и рамене в тясното пространство под горната койка. Погледна нервно, докато Нилсон минаваше, а когато видя и мен, лицето й замръзна, като на изпаднал в паника заек пред фарове. За момент остана неподвижна, а след това импулсивно вдигна крак и ритна вратата, а звукът отекна силно като изстрел в затвореното пространство.

Почувствах как се изчервявам като воайор, хванат на местопрестъплението, и се завтекох след отдалечаващия се гръб на Нилсон.

— Насам — каза Нилсон през рамо и свърнахме през врата с надпис „Служебна трапезария“.

Тази стая беше по-голяма и усетих, че обзелото ме чувство на клаустрофобия леко отслабва. Таванът беше все така нисък и все така нямаше прозорци, но помещението представляваше малка трапезария, нещо като умалена версия на болнична столова. Имаше само три маси, на всяка от които можеха да седнат половин дузина души, но ламинираните повърхности, стоманените релси и силната миризма на готвено се съчетаваха, за да подчертаят разликата между това равнище и горната палуба.

Камила Лидман седеше сама на една от масите, пиеше кафе и преглеждаше някаква таблица на лаптопа си. В другия край на стаята пет момичета седяха и закусваха сладкиши. Те вдигнаха очи, когато влязохме.

— Hej, Йохан — каза една от тях и продължи с нещо на шведски или може би на датски, не бях сигурна.

— Да говорим на английски, моля — каза Нилсон, — тъй като присъства гост. Госпожица Блеклок се опитва да открие жена, която е видяла в съседната каюта — номер 10, „Палмгрен“. Жената, която е видяла, е бяла, с дълги, тъмни коси, в края на двайсетте или началото на трийсетте си години и е говорела добре английски.

— Е, такива сме аз и Биргита — каза едно от момичетата с усмивка, като кимна към приятелката си. — Казвам се Хани. Но не мисля, че съм била в „Палмгрен“. Работя основно зад бара. Биргита?

Но аз поклатих глава. Хани и Биргита имаха бледа кожа и тъмна коса, но никоя от тях не беше момичето от каютата, а и макар че английският на Хани беше отличен, тя имаше забележим скандинавски акцент.

— Аз съм Карла, госпожице Блеклок — каза една от двете блондинки. — Срещнахме се вчера, ако си спомняте. И говорихме по телефона снощи.

— Разбира се — казах разсеяно. Бях твърде заета да оглеждам лицата на другите момичета, за да й обърна особено внимание. Карла и четвъртото момиче на масата бяха руси, а петата имаше средиземноморски тен и много къса коса, почти пикси прическа. Но главното бе, че никоя от тях нямаше нищо общо със спомена ми за онова живо, нетърпеливо лице.

— Не е никоя от вас — казах. — Има ли някой друг, който отговаря на описанието? Какво ще кажете за чистачките? Или за екипажа на кораба?

Биргита се намръщи и каза на Хани нещо на шведски.

Хани поклати глава и отговори на английски:

— Екипажът е предимно от мъже. Има една жена, но тя е червенокоса и е може би на четиридесет или петдесет, мисля. Но Ивона, една от чистачките, отговаря на вашето описание. Тя е полякиня.

— Ще я доведа — каза Карла, стана с усмивка и се измъкна иззад масата.

— И Ева — каза замислено Нилсон, когато Карла излезе от стаята. — Тя е една от спа терапевтките — добави той към мен.

— Мисля, че е горе, в спа центъра — каза Хани. — Подготвя се за деня. Но тя е поне в края на трийсетте, може би е и на четиридесет.

— Ще отидем да поговорим с нея след това — каза Нилсон.

— Не забравяйте Ула — обади се за първи път момичето с пикси прическа.

— А, да — каза Нилсон. — Дали е дежурна? Ула е една от стюардесите на предните каюти и апартамента „Нобел“ — добави той.

Момичето кимна.

— Да, но мисля, че скоро ще дойде.

— Госпожице Блеклок — каза глас зад гърба ми и когато се обърнах, видях Карла да ми представя колежка, дребна, набита жена на четирийсетина години с боядисана черна коса със сиви корени. — Това е Ивона.

— Мога ли да помогна? — каза Ивона с тежък полски акцент. — Има проблем?

Разтърсих глава.

— Съжалявам — не бях сигурна на кого да отговоря, на Ивона, Нилсон или Карла, — тя не е… вие не сте жената, която видях. Но искам само да кажа… не става дума, че тази жена е обвинена в нещо. Че е откраднала или нещо подобно. Притеснявам се за нея… чух писък.

— Писък? — Тънките вежди на Хани почти се скриха под бретона й, тя размени поглед с Карла, която отвори уста, за да каже нещо, но тъкмо тогава Камила Лидман заговори за първи път.

— Сигурна съм, че жената, която търсите, госпожице Блеклок, не е сред персонала. — Тя прекоси стаята, застана до масата и сложи ръка на рамото на Хани. — Момичетата щяха да кажат, ако имат причина за тревога. Ние сме много… какъв беше изразът? Много плътно преплетени.

— Много сплотени — каза Карла.

Погледът й проблесна към Камила Лидман и се върна към мен, а тя се усмихна, макар че повдигнатите, силно оскубани вежди й придаваха странно неубедителен и тревожен израз.

— Ние сме много щастлив екип.

— Няма значение — казах.

Виждах, че няма да получа нищо от тези момичета. Споменаването на писъка беше грешка, сега се бяха затворили. И може би да разговарям с тях в присъствието на Камила и Нилсон също беше грешка.

— Не се тревожете. Ще отида да говоря с… Ева, нали? И Ула. Благодаря, че разговаряхте с мен. Но ако чуете нещо, каквото и да е… аз съм в каюта 9, „Линей“. Моля, можете да дойдете при мен по всяко време.

— Нищо не сме чували — твърдо заяви Хани. — Но, разбира се, ще ви уведомим, ако това се промени. Приятен ден, госпожице Блеклок.

— Благодаря — казах.

Докато се обръщах, корабът се разтърси и накара момичетата да изпискат притеснено и да хванат здраво кафетата си. Спънах се и щях да падна, ако Нилсон не беше ме подхванал.

— Добре ли сте, госпожице Блеклок?

Кимнах, но всъщност ме беше стиснал болезнено и ръката продължаваше да ме боли. При залитането усетих пронизваща болка в главата и се проклех, че не бях взела аспирин, преди да изляза.

— Харесва ми, че „Аурора“ е малък кораб, а не едно от онези карибски чудовища, но това означава, че ударът на голяма вълна се усеща по-осезателно, отколкото на голям кораб. Сигурна ли сте, че сте добре?

— Добре съм — отсякох и си разтрих ръката. — Хайде да говорим с Ева.

— Нека да минем през кухнята най-напред — каза Нилсон! — После можем да се отправим към спа центъра, за да говорим с Ева, а най-накрая можем да завършим в салона за закуска.

Държеше списък на персонала и отбелязваше имената!

— Това би трябвало да са всички, може би освен двама членове на екипажа и няколко стюарди на каюти, които можем да намерим накрая.

— Добре — казах бързо.

Всъщност исках да се измъкна от клаустрофобичните стени и задушните коридори, от сивата светлина и от усещането, че съм затисната, хваната в капан под ватерлинията. Мярна ми се ужасяваща картина как корабът се блъска в нещо, водата изпълва затвореното пространство, хората отварят уста напразно за последна глътка въздух.

Но сега не можех да се откажа. Ако го направех, би означавало да призная поражението си, да приема, че Нилсон е бил прав. Последвах го по коридора към носа на кораба, усещайки как подът се люлее под мен, а миризмата на готвено става по-силна. Миризма на бекон и нагорещена мазнина, както и ясно различим маслен аромат на пресни кроасани, но също и варена риба, сос и нещо сладко. Съчетанието изпълни неприятно устата ми със слюнка, затова отново стиснах зъби и сграбчих перилата, когато корабът изкачи друга вълна и пропадна в бездната, като накара стомаха ми да се преобърне.

Вече се чудех дали е късно да помоля Нилсон да си върнем, когато спряхме пред стоманена врата с две малки остъклени прозорчета. Той я отвори. Главите с бели шапки се обърнаха и на лицата им се изписа учтива изненада, когато ме видяха да стоя зад Нилсон.

— Hej, alla! — каза Нилсон и добави още нещо на шведски.

После се обърна към мен.

— Съжалявам, целият палубен персонал и посрещащите гостите говорят английски, но не и всички готвачи. Само им обясних защо сме тук.

Хората започнаха да кимат и да се усмихват, а един от майсторите готвачи се приближи с протегната ръка.

— Здравейте, госпожице Блеклок — каза той на отличен английски. — Казвам се Ото Янсон. Целият ми екип ще ви помогне с удоволствие, въпреки че не всички говорят добре английски. Мога да превеждам. Какво искате да знаете?

Но аз не можех да проговоря. Можех само да преглъщам и да гледам протегнатата му ръка в светла латексова ръкавица, докато кръвта свистеше в ушите ми.

Погледнах дружелюбните му сини очи, после пак сведох поглед към ръкавицата и прозиращите тъмни косъмчета, притиснати от материята, и си мислех: Не бива да крещя. Не бива да крещя.

Янсон погледна надолу към дланта си, сякаш за да разбере в какво съм се втренчила, а после се засмя и издърпа ръкавицата с другата си ръка.

— Съжалявам, забравих, че съм с тях. Те са за кетъринга, нали знаете?

Той хвърли безжизнената ръкавица в кошчето и после разтърси слабата ми отпусната ръка със здрава хватка на топлите си, напрашени от талка в ръкавицата пръсти.

— Търся едно момиче — казах, разбирайки, че съм рязка, но бях прекалено притеснена, за да бъда по-учтива. — Тъмнокоса, на моята възраст или малко по-млада. С доста светла кожа. Нямаше акцент — или е англичанка, или владее напълно и двата езика.

— Съжалявам — каза Янсен извинително и изглежда, наистина съжаляваше. — Не мисля, че някой от персонала отговаря на това описание, макар че сте добре дошли да се разходите и да се уверите лично. Имам само две жени в екипа и никоя от тях не говори много добре английски. Джамиля е на гишето за сервиране, а Ингрид е на салатите, зад онази скара. Но нито една от тях не отговаря на вашето описание. Може би някоя от стюардесите или от посрещащия персонал?

Наклоних глава, за да видя двете жени, които посочи, и разбрах, че е прав. Никоя от тях нямаше дори далечна прилика с момичето, което бях видяла. Затова пък бях сигурна, че Джамиля, макар да държеше главата си наведена и се бе извърнала, беше азиатката, която бях видяла в каютата, докато слизахме. Навярно бе пакистанка или от Бангладеш, помислих си, и съвсем дребничка, може би по-ниска от метър и петдесет. Ингрид, от друга страна, беше скандинавка, поне деветдесет килограма и сто и осемдесет сантиметра според мен. Докато я гледах, тя сложи ръце на хълбоците и се втренчи в мен почти агресивно, макар да знаех, че е несправедливо да мисля така — просто стойката й изглеждаше заплашителна заради ръста.

— Няма нищо — казах. — Извинявам се за притеснението.

— Tak, Ото — каза Нилсон и пусна някаква шега на шведски, която разсмя Ото.

Той потупа Нилсон по гърба и каза нещо, което накара Нилсон също да се разсмее с дълбок смях, от който коремът му се разтресе. Той вдигна ръка към останалите от персонала.

— Hei da! — извика, после ме изведе в коридора.

— Извинявам се — каза той през рамо, докато ме водеше към стълбите. — Официалният език на кораба е английският, а политиката ни е да не говорим чужди езици пред нашите английски гости, но при тези обстоятелства реших…

Той замълча, а аз кимнах.

— Няма нищо. Стана по-добре, че всички се чувстваха удобно и разбраха правилно какво ги питат.

Минавахме пак покрай каютите на персонала и хвърлих поглед през няколкото отворени врати, отново изненадана колко сбутани и тесни бяха помещенията. Не можех да си представя как бих живяла седмица след седмица, месец след месец в тези кутийки без прозорци. Нилсон сякаш усети причината за мълчанието ми зад гърба му, защото отново заговори:

— Доста са малки, нали? Но на кораба има само десетина служители, освен екипажа, така че не се нуждаем от много място. И мога да ви уверя, че са по-добри от повечето спални помещения на конкурентните кораби.

Не му казах какво си мислех — че шокиращо беше не просто пространството, а контрастът със светлите и открити помещения горе. Всъщност каютите не бяха по-лоши от онези в многобройните фериботи към континента, с които бях пътувала, дори бяха по-просторни от някои от тях. Но разочароващото беше ярката илюстрация за пропастта между имащи и нямащи, за модерното разделение на горен и долен етаж.

— Всички ли споделят каютите си? — попитах аз, докато минавахме покрай една затъмнена стая, където някой се обличаше зад открехнатата врата, докато друг похъркваше на койката. Нилсон поклати глава.

— Младшият персонал си дели каютите, чистачките, по-младите стюарди и така нататък, но всички старши служители си имат свои собствени.

Бяхме стигнали до стълбището, което водеше към горната палуба, и тръгнах бавно нагоре след широкия гръб на Нилсон, като се държах за перилата. Нилсон отвори служебната врата, която отделяше частта за гости на кораба от частта за персонала, и се обърна към мен, докато затваряше вратата зад нас.

— Съжалявам, че не се получи толкова добре — каза той. — Надявах се някое от момичетата да се окаже жената, която сте видели, и да се успокоите.

— Вижте… — Потърках лицето си и усетих грапавостта на зарастващата драскотина на бузата си и нарастващото си главоболие. — Не съм сигурна…

— Хайде да вървим да говорим с Ева — твърдо каза Нилсон.

Обърна се и ме поведе по коридора към следващото стълбище.

Корабът сякаш напредваше с труд, преодолявайки една огромна вълна след друга. Преглъщах слюнката, събираща се в устата ми, и усещах как под блузата по гърба ми се стича студена пот. За миг се замислих дали да не се върна в каюта си. Не беше само заради главата ми. Трябваше да довърша четенето на комплекта за пресата и да започна да пиша материала, който Роуън щеше да очаква след завръщането ми. Бях ужасно убедена, че Бен, Тина, Александър и всички останали вероятно вече си водеха бележки, пишеха текстове, проучваха Балмър в „Гугъл“ и подбираха снимки за печат.

Но после се овладях. Ако исках Нилсон да ме приеме сериозно, трябваше да мина през това. Колкото и да желаех да се изкача по стълбицата във „Велосити“, някои неща бяха по-важни.

 

 

Намерихме Ева на рецепцията на спа студиото, красива, спокойна стая на горната палуба, почти цялата в стъкло, с дълги завеси, които се развяваха от бриза, когато отворихме вратата. Стъклените стени гледаха към палубата, а светлината блестеше ярко след приглушеното осветление в помещенията долу.

Поразителната тъмнокоса жена на четирийсетина години, с големи златни халки на ушите, вдигна очи, когато двамата с Нилсон влязохме.

— Йохан! — каза тя сърдечно. — Какво мога да направя за теб? А това трябва да е…?

— Ло Блеклок — казах аз и подадох ръка.

Веднага се почувствах по-добре. Бях далеч от теснотата в помещенията за персонала и неприятното гадене отстъпи пред морския бриз.

— Добро утро, госпожице Блеклок — усмихна се тя.

Разтърсих ръката й, ръкостискането й беше здраво, а пръстите — кокалести, но силни. Английският й беше удивително добър — почти толкова добър, колкото на момичето от каютата, но не беше тя. Беше твърде възрастна, грижливо овлажнената й кожа все пак носеше онова леко загрубяване от прекалено продължително излагане на слънце.

— Какво мога да направя за вас?

— Съжалявам — казах. — Търся някого и момичетата от долната палуба предположиха, че може да сте вие, но не сте.

— Госпожица Блеклок е видяла една жена снощи — каза Нилсон. — В каютата до нейната. Била на двайсет и няколко години, с дълга, тъмна коса и бледа кожа. Госпожица Блеклок е чула някакви шумове, които са я обезпокоили, и сега се опитваме да установим дали жената е от персонала.

— Боя се, че не съм аз — каза Ева доста любезно.

Нямаше й следа от племенната отбрана на момичетата долу. Тя се разсмя леко.

— Честно казано, мина много време, откакто бях на двайсет. Говорихте ли със стюардесите? Хани и Биргита имат тъмни коси и са около тази възраст. Също и Ула.

— Да, говорихме с тях — отвърна Нилсон. — А сега смятаме да се видим с Ула.

— Тя няма да има никакви проблеми — казах. — Жената, имам предвид. Притеснявам се за нея. Ако се сещате за някого, който би могъл да е…

— Съжалявам, че не мога да помогна — каза Ева.

Беше пряма и наистина изглеждаше, че съжалява, и беше най-искрено загрижената от всички, с които бях говорила досега. Малка бръчка се спускаше между красиво оформените й вежди.

— Наистина съжалявам. Ако чуя нещо…

— Благодаря — казах.

— Благодаря, Ева — повтори Нилсон и се обърна да си тръгне.

— Няма за какво — каза Ева и ни придружи до вратата. — Очаквам с нетърпение да ви видя по-късно, госпожице Блеклок.

— По-късно?

— В единайсет е спа преживяването за дамите. Има го в графика за пресата.

— Благодаря — казах. — Ще се видим тогава.

Докато се обръщах, за да си тръгна, ме изпълни вина за непрочетените страници на комплекта за пресата в каютата ми и се зачудих какво ли още бях пропуснала.

Излязохме от спа центъра през изхода към палубата. Открехнатата врата беше изтръгната от ръката ми от силния повей и рязко се удари в каучуковата опора, поставена там за целта. Нилсон я затвори зад мен, а аз пристъпих към парапета на кораба, треперейки от вятъра.

— Студено ли ви е? — извика Нилсон през рева на вятъра и бученето на двигателите.

Поклатих глава.

— Не… всъщност, да, но имам нужда от чист въздух.

— Все още ли се чувствате зле?

— Не и тук навън. Но главата ме боли.

Хванах се за студената боядисана стомана на парапета и се наклоних назад, загледана отвъд стъклените балкони на каютите на кърмата, към пенещата се следа, оставяна от кораба, и огромната морска шир по-нататък, невъобразимо дълбока и студена. Помислих си за хилядите метри вихреща се тъмнина под нас, за мрака и мълчанието долу и как нещо — някой — можеше да пропада с дни в онези черни дълбини, преди най-сетне да намери покой на лишеното от светлина морско дъно.

Помислих си за момичето предната вечер и колко лесно би било за някого — Нилсон, Ева, който и да е — просто да пристъпи зад мен, да ме бутне леко…

Потръпнах.

 

 

Какво се беше случило? Не можеше да съм си го въобразила. Писъкът и плясъкът, може би. Но не и кръвта. Не бих могла да си въобразя това.

Поех дълбока глътка от чистия въздух на Северно море обърнах се и се усмихнах решително на Нилсон, като отметнах назад косите си, които вятърът бе увил около лицето ми.

— Е, къде се намираме?

— В международни води — каза Нилсон. — На път за Тронхайм, мисля.

— Тронхайм? — Опитах се да си припомня разговора предишната вечер. — Не спомена ли лорд Балмър, че първо отиваме в Берген?

— Може би има промяна в плана. Знам, че лорд Балмър се надява силно да успеете да зърнете Северното сияние. Може би тази вечер има особено добри условия, затова е поискал да ускорим на север. Или е било предложение на капитана — може да има климатични причини да продължим пътуването по този начин. Нямаме фиксиран маршрут. Ние сме напълно способни да задоволим прищевките на нашите пътници. А може би на вечерята снощи някой е изразил особено силно желание да види Тронхайм.

— Какво има в Тронхайм?

— В Тронхайм? Е, има известна катедрала. И някои райони на града са много живописни. Но основното са фиордите. Както и фактът, че градът, разбира се, е много по-далеч на север от Берген, така че има по-голям шанс да се види сиянието. Но може би ще трябва да отидем още на север, до Бодьо или дори до Тромсьо. По това време на годината все още не е сигурно.

— Разбирам.

Не знаех защо, но думите му ме обезпокоиха. Едно е да се чувстваш участник в организирано пътуване. Съвсем друго е да осъзнаеш, че си безпомощен пътник с някой друг на волана.

— Госпожице Блеклок…

— Наричайте ме Ло — прекъснах го. — Моля ви!

— Добре тогава, Ло. — Широкото, добродушно лице на Нилсон изглеждаше измъчено. — Не искам да мислите, че не ви вярвам, Ло, но в студената светлина на деня…

— Дали все още съм сигурна? — довърших.

Той кимна. Въздъхнах тъжно, като си мислех за съмненията си от предната вечер и в какво съзвучие беше неизреченият въпрос на Нилсон с неприятното, дразнещо гласче в главата ми. Впих пръсти в плата на блузата си, преди да отговоря.

— Истината е, че не знам. Беше късно, а вие сте прав, пиех… може да се заблуждавам за писъка и плясъка. Дори и кръвта — предполагам, би могло да е някаква игра на светлината, въпреки че съм сигурна в това, което видяха. Но жената в каютата — няма начин да си я въобразя. Просото не може. Аз я видях, говорих с нея. Ако тя не е тук — на кораба, имам предвид, — тогава къде е?

Последва дълго мълчание.

— Е, не сме говорили с Ула — каза най-сетне той. — Предвид вашето описание, не съм сигурен, че е тя, но поне трябва да я изключим.

Извади служебната радиостанция и започна да натиска копчетата.

— Не знам за вас, но на мен ми се пие кафе, така че защо да не я помолим да се срещнем в залата за закуска.

 

 

Залата за закуска беше същата, в която бяхме вечеряли миналата нощ, но двете големи маси бяха разделени на половин дузина по-малки. Когато Нилсон отвори вратата, нямаше никого, освен младия сервитьор с житно руса коса, сресана на път по средата. Той се приближи и ме поздрави с усмивка.

— Госпожице Блеклок? Готова ли сте за закуска?

— Да, моля — казах небрежно и огледах залата. — Къде трябва да седна?

— Където ви харесва — махна с ръка към празните маси. — Повечето гости избраха да закусят в каютите си. Можа би до прозореца? Мога ли да ви донеса чай, кафе?

— Кафе, моля — казах аз. — С мляко, без захар.

— И чаша за мен, ако обичаш, Бьорн — каза Нилсон и добави над рамото на Бьорн: — О, здравей, Ула.

Обърнах се и видях удивително красиво момиче с тежък черен кок, което вървеше през трапезарията към масата.

— Здравей, Йохан — каза тя.

Акцентът й беше подходящ, но още преди да заговори, бях сигурна, че не е момичето от каютата. Беше изключително красива, кожата й, на фона на черната коса, изглеждаше бяла и чиста като порцелан. Момичето в каютата беше хубаво и привлекателно, но не притежаваше такава деликатна, класическа красота, подобна на ренесансова живопис. Освен това Ула беше висока почти метър и осемдесет, а момичето от каютата беше приблизително с моя ръст, много по-ниска от Ула. Нилсон ме погледна въпросително, но аз поклатих глава. Бьорн се върна с две чаши на поднос и меню за мен. Нилсон прочисти гърлото си.

— Ще пиеш ли кафе с нас, Ула?

— Благодаря — каза тя и поклати глава, така че тежкият кок се разлюля над шията й. — Вече закусих, но ще седна за момент.

Тя се настани на стола срещу нас и ни погледна и двамата, усмихвайки се в очакване. Нилсон отново се прокашля.

— Госпожице Блеклок, това е Ула. Тя е стюардеса за предните каюти, тоест Балмър, Йенсен, Коул Ледерер и Оуен Уайт. Ула, госпожица Блеклок търси едно момиче, което е видяла вчера. Тя не е в списъка на пътниците, затова мислим, че може да е от персонала, но нямахме шанса да я открием. Госпожице Блеклок, бихте ли описали момичето, което сте видели?

Направих кратко описание, сякаш за стотен път.

— Сещате ли се за някого? — Почувствах, че гласът ми бе започнал да звучи умолително. — Който и да е, отговарящ на това описание?

— Е, аз очевидно имам тъмна коса — каза Ула със смях. — Но не съм аз и не съм много сигурна за друг. Хани има тъмна коса, също и Биргита…

— Срещнах се с тях — прекъснах я. — Не са те. Някой друг? Чистачки? Моряшки екипаж?

— Н-не… никой от екипажа не отговаря на това описание — бавно каза Ула. — В персонала е и Ева, но тя е твърде стара. Говорихте ли с персонала в кухнята?

— Както и да е — започвах да се отчайвам.

Сякаш затъвах в повтарящ се кошмар, като разпитвах човек след човек, а през това време споменът за тъмнокосото момиче започваше да се разтваря и да гасне, да се изплъзва през пръстите ми като вода. Колкото повече лица виждах, всяко от тях съвпадащо донякъде, но не съвсем, а моя спомен, толкова по-трудно се оказваше да удържа образа в съзнанието си.

И все пак имаше нещо, което бе определящо за онова момиче, нещо, което бях сигурна, че ще разпозная, ако го видя отново. Не бяха чертите й — те бяха хубави, но съвсем обикновени. Не беше косата или тениската на „Пинк Флойд“. Беше нещо в нея, неподправената жизненост и енергичност на изражението й, докато се взираше в мен в коридора, изненадата й, когато бе видяла лицето ми.

Възможно ли бе да е мъртва?

Но алтернативата може би не беше по-добра. Защото единствената друга възможност — вече не бях сигурна дали бе по-добра или по-лоша — беше самата аз да съм полудяла.