Рут Уеър
Жената в каюта 10 (14)

13

Ула и Нилсон се оттеглиха, когато пристигна закуската ми, и ме оставиха да гледам през прозореца, докато се храня.

Тук горе, с изглед към морето и палубата, не се чувствах толкова болна и успях да се справя с голяма част от порцията, усещайки как енергията се връща в крайниците ми и неприятното гадене отслабва. Осъзнах, че поне част от причините да се чувствам толкова зле се кореняха в ниската кръвна захар. Винаги ставам странна и неуверена, когато стомахът ми е празен.

Но макар че с храната и гледката към океана се почувствах по-добре физически, не спирах да прехвърлям снощните събития в главата си, да възпроизвеждам разговора с момичето, изненадата на лицето й, нотката на раздразнение, когато пъхна спиралата в шепата ми. Нещо се случваше, бях сигурна в това. Имах чувството, че съм включила телевизора по средата на филма и се опитвам да разбера кои са героите. Бях прекъснала момичето, докато правеше нещо. Но какво?

Каквото и да беше, вероятно бе свързано с изчезването й. И каквото и да смяташе Нилсон, не можех да повярвам, че е почиствала стаята. Никой не почистваше стаи само по къса тениска с „Пинк Флойд“. А освен това тя просто не приличаше на чистачка. Не би могла да има такава коса и такъв маникюр със заплата на чистачка. Блясъкът на тази гъста тъмна грива говореше за години грижи и скъпи процедури. Индустриален шпионаж? Пътник без билет? Любовна афера? Спомних си студения блясък в очите на Коул, когато говореше за бившата си съпруга, и за снизходителните уверения на Камила Лидман на долната палуба. Мислех си за тромавия и як Нилсон, за неприятната пристрастеност на Александър към темата за отровите и неестествената смърт снощи на вечеря — но всяка следваща възможност ми се струваше по-малко вероятна от предишната.

Притесняваше ме лицето й. Колкото повече се мъчех да го запомня, толкова повече се размиваше. Отделни детайли — височина, цвят на косата, състояние на ноктите й — всичко това можех да опиша ясно. Но нейните черти… прав нос, тесни, тъмни вежди, внимателно оформени… Това беше всичко. Можех да кажа каква не беше: пълна, стара, белязана от акне. Да кажа каква беше — ето това бе по-трудно. Носът й беше… обикновен. Устата й беше обикновена. Нито широка, нито като розова пъпка, нито пухкава, нито пълна. Просто обикновена. Нямаше нищо отличително, което да мога да посоча с пръст.

Беше като мен. Можех да съм аз.

Разбирах какво искаше Нилсон. Искаше да забравя онова, което бях чула, писъка, предпазливото плъзгане на вратата на верандата и ужасяващия, звучен и мазен плясък.

Искаше да започна да се съмнявам в собствения си спомен за събитията. Вземаше ме на сериозно само за да ме принуди да започна да се самоопровергавам. Оставяше ме да задам всички въпроси, които исках — единствено за да убедя сама себе си, че греша.

Донякъде го разбирах. Това беше първото пътешествие на „Аурора“, а корабът беше пълен с журналисти, фотографи и влиятелни хора. Едва ли имаше по-неподходящо време нещо да се обърка. Вече си представях заглавията. ПЪТЕШЕСТВИЕ КЪМ СМЪРТТА: УЧАСТНИК В ЕЛИТЕН ПРЕС ТРИП СЕ ДАВИ. Като шеф на охраната, щяха най-напред да потърсят сметка на Нилсон. Най-малко щеше да загуби работата си, ако нещо се бе объркало още на първото пътуване, за което отговаряше.

И нещо повече — този вид публичност, която би породила една необяснима смърт, можеше да потопи цялото начинание.

Такова нещо можеше да провали „Аурора“ още преди да се задейства, а ако това се случеше, всички на борда биха могли да загубят работата си, от капитана до чистачката Ивона.

Разбирах го.

Но бях чула нещо. Нещо, което ме изтръгна от съня със сърце, биещо с 200 удара в минута, с влажни от пот длани и с убедеността, че някъде много близо друга жена имаше сериозни проблеми. Знаех какво е да бъдеш като това момиче — да осъзнаеш в един миг колко невероятно крехък е животът ти, колко тънки като хартия са защитните ти стени.

И каквото и да казваше Нилсон, ако нищо не се бе случило с това момиче, къде беше тя? Писъкът, кръвта — възможно беше да съм си ги въобразила. Но момичето — определено не бях си въобразила момичето. А тя не можеше да изчезне без нечия помощ.

Потърках очите си, усетих дразнещите остатъци от грима от миналата нощ и се замислих за единственото нещо, което доказваше, че тя не бе плод на въображението ми: онзи туш за мигли „Мейбълин“.

Мислите запрепускаха бясно в главата ми. Щях да го върна в Англия в пластмасово пликче, за да му свалят отпечатъци. Не, още по-добре, щяха да го тестват за ДНК. Но четките за грим остава ДНК, нали? В „От местопрестъплението: Маями“ щяха да изградят цяло обвинение върху четчица за мигли. Трябваше да има нещо, което биха могли да направят.

Прогоних от съзнанието си картината как отивам в полицейското управление в Крауч Енд със спирала в пликче и настоявам за обстоен анализ пред полицай, който едва сдържа развеселената си усмивка. Някой щеше да ми повярва. Трябваше. Ако ли не… Щях да платя, за да се направи.

Извадих телефона си с намерението да потърся в „Гугъл“ „цена на частно изследване на ДНК“, но още преди да зареди, осъзнах колко безумно беше. Не можех да получа изследване на ДНК с полицейско качество от интернет компания, специализирана в изневеряващи съпрузи. А и какво щяха да ми кажат резултатите, без да има с какво да ги сравня?

Вместо това се заех да си проверя имейла. Нищо от Джуда. Всъщност нищо от никого. Нямаше телефонен сигнал, но като че ли бях свързана с безжичната мрежа на кораба, затова опитах опресняване. Не се случи нищо. Иконката за актуализиране се въртя известно време, а след това се появи надпис „Няма връзка с мрежата“.

С въздишка прибрах телефона в джоба и огледах боровинките в чинията си. Палачинките бяха вкусни, но апетитът ми беше изчезнал. Струваше ми се невъзможно, сюрреалистично: бях станала свидетел на убийство — или най-малкото го бях чула — и въпреки това бях тук и се насилвах да ям палачинки с кафе, докато през цялото това време убиецът се разхождаше на свобода и аз не можех да направя нищо.

Знаеше ли, че е бил чут и е съобщено за случая? След шума, който вдигнах, и въпросите, които задавах навсякъде из кораба, и да не бе разбрал през нощта, сега вече знаеше.

Корабът посрещна още една вълна, този път странично, и аз отместих чинията и се изправих.

— Желаете ли още нещо, госпожице Блеклок? — попита Бьорн, а аз подскочих и се обърнах.

Беше се появил като по магия от врата, изрязана в ламперията в задната част на стаята. Бе почти невъзможно да я забележиш, ако не знаеш, че е там. Дали беше стоял там през цялото време, за да ме наблюдава? Имаше ли там някаква шпионка?

Поклатих глава и направих всичко възможно да се усмихна, докато прекосявах бавно люлеещия се под.

— Не, благодаря, Бьорн. Благодаря ви за помощта.

— Желая ви прекрасна сутрин. Имате ли планове? Ако не сте опитали още, гледката от горещата вана на палубата е зашеметяваща.

Внезапно отново се видях, сама в горещата вана, ръката в латексова ръкавица, която ме натискаше под водата.

Пак поклатих глава.

— Мисля, че трябва да ида в спа центъра. Но май най-напред ще си полегна в каютата. Много съм уморена. Снощи не спах добре.

— Разбира се! — Произнесе го „ръзбира се“. — Разбирам ви напълно. Може би са ви предписали малко почивка и релакс.

— О… — казах аз. — Почивка и релакс. Да, разбира се. Съжалявам… както казах, толкова съм уморена…

Отправих се към вратата, а кожата ми изведнъж настръхна при мисълта за невидимите очи, които може би наблюдаваха нашия разговор. Поне в моята каюта можех да бъда сигурна, че съм сама.

— Насладете се на почивката си!

— Така и ще направя — казах.

Обърнах се да си вървя и се блъснах в Бен Хауърд, който влезе с мътен поглед.

— Блеклок!

— Хауърд.

— Снощи… — каза той неловко.

Поклатих глава. Не исках да водя този разговор пред услужливия Бьорн, който се усмихваше от другия край на стаята.

— Нека не го обсъждаме — прекъснах го. — И двамата бяхме пияни. Чак сега ли се събуди?

— Аха. — Той сподави огромна прозявка. — След като си тръгнах от каютата ти, се натъкнах на Арчър и накрая играхме покер с Ларс и Ричард Балмър до малките часове.

— О… — прехапах устни. — В колко часа си легна?

— Бог знае. Май към четири.

— Само защото… — започнах.

Но после замълчах. Нилсон не ми беше повярвал. Бях стигнала дотам, че и аз едва си вярвах. Но Бен… Той щеше да ми повярва, нали?

Върнах се към времето, прекарано заедно, и към момента, в който всичко свърши… Изведнъж вече не бях толкова сигурна.

— Няма значение — продължих. — Ще ти кажа по-късно. Върви да закусиш.

— Добре ли си? — попита той, когато се обърнах. — Изглеждаш ужасно.

— Страхотно! Благодаря.

— Не, искам само да кажа… изглеждаш, сякаш почти не си спала.

— Не съм. — Опитвах се да не бъда груба, но заради тревогата и изтощението думите ми прозвучаха по-рязко, отколкото исках.

Когато корабът прехвърли още една вълна, продължих:

— Морето ми се струва доста бурно.

— Така ли? За щастие никога не ме хваща морска болест. — В гласа му имаше дразнеща нотка на самодоволство и аз едва сдържах порива си да му отвърна кратко и остро. — Както и да е, утре рано ще бъдем в Тронхайм.

— Утре?

Гласът ми навярно бе издал смайването ми, защото той се втренчи в мен.

— Да. Защо, какво има?

— Мислех си… Представях си, че днес… — замълчах.

Той сви рамене.

— Нали знаеш, че пътят е дълъг.

— Няма значение. — Трябваше да се върна в стаята си, да обмисля всичко, да се опитам да разбера какво бях й какво не бях видяла. — Ще се прибера в стаята… трябва да си полегна.

— Добре. Ще се видим по-късно, Блеклок — каза Бей безгрижно.

Но в очите му, докато ме изпращаше с поглед, имаше тревога.

 

 

Мислех, че отивам към стълбите за палубата, но навярно се бях объркала, защото се озовах в библиотеката — умалена версия на облицована с дърво библиотека в имение, цялата в зелени лампи за четене и покрити с рафтове стени.

Въздъхнах и се опитах да съобразя къде бях завила в грешна посока и дали имаше по-пряк път, вместо да се върна обратно и да срещна отново Бен. Изглеждаше невъзможно да се изгубиш на толкова малък кораб, но в начина на разпределение на помещенията имаше нещо много объркващо, бяха разположени плътно като в пъзел, предназначен да използва всеки сантиметър празно пространство, а навигацията в лабиринта ставаше още по-сложна, тъй като движението на кораба объркваше усещането ми за посока.

Никак не ми помагаше фактът, че за разлика от фериботите, тук нямаше схеми и указателни знаци — вероятно целеше да създаде впечатлението, че това е частен дом, който просто споделяте с още богаташи.

Имаше два изхода и повече или по-малко случайно, отворих вратата към палубата. Навън поне щях да съм сигурна накъде вървя. Когато излязох и вятърът ме блъсна в лицето, чух до себе си дрезгав глас, напоен с никотин.

— Скъпа, цяло чудо е, че си на крака! Как си тази сутрин?

Обърнах се. Беше Тина, застанала под извитото стъкло на навеса за пушене с цигара между пръстите.

Тя си дръпна здраво.

— Май си като сдъвкана и изплюта?

Потиснах желанието да се обърна и да избягам. Трябваше да градя връзки. Не можех да допусна махмурлукът, който сама си бях докарала, да ми попречи. Опитах да се усмихна с надеждата, че изглеждам убедително.

— Малко. Не трябваше да пия толкова.

— Е, аз бях доста впечатлена от количеството, което погълна — каза тя с леко подигравателна усмивка. — Както казваше старият ми шеф, когато започнах в „Експрес“, някога, в епохата на наистина дългите обеди, ако успееш да надпиеш онзи, когото интервюираш, значи си на път да направиш първия си удар.

Погледнах я през пелената от дим. В редакцията се носеше мълвата, че се е изкачила по корпоративната стълбица, стъпвайки по гърбовете на безброй млади жени, а след това, когато е преминала през стъкления таван, е издърпала стълбата след себе си. Спомних си как Роуън веднъж каза: „Тина е от онези жени, които смятат, че присъствието на естроген в заседателната зала е заплаха за собственото й съществуване“.

Но някак си не можех да свържа забележките й с жената, която стоеше пред мен. Познавах поне една бивша колежка, която казваше, че дължи на Тина кариерата си, и когато я гледах сега, със засмените й силно гримирани очи, се попитах какво ли е било да бъдеш жена журналистка от това поколение, да си пробиваш път със зъби и нокти през редиците на „старите момчета“. И сега беше достатъчно трудно. В крайна сметка едва ли можехме да виним Тина за това че не е взела със себе си всички жени от редакцията.

— Ела, скъпа, ще ти разкрия една малка тайна — каза тя и ме притегли. Пръстените прозвънваха на костеливите й пръсти. — Клин клин избива: трябва ти коктейл за махмурлука, последван от дълго, бавно чукане.

Имаше само един възможен отговор, който да не започва с Ъъъъъ, и това беше безучастното мълчание. Тина отново издаде дрезгавия си, пропит с никотин смях.

— Шокирах те.

— Всъщност не. Само че… работата е там… има малък недостиг на кандидати.

— Стори ми се, че ти и онзи малък секси Бен Хауърд бяхте настроени доста приятелски снощи… — подхвърли тя.

Потиснах потръпването си.

— С Бен бяхме заедно преди години — казах твърдо. — И нямам желание да се връщам назад.

— Много разумно, скъпа. — Тя ме потупа по ръката и пръстените й отново прозвъннаха при допира до кожата ми. — Както казват афганистанците, човек не може да се изкъпе два пъти в едно и също езеро.

Не бях сигурна какво да отговоря.

— Как ти беше името? — попита тя рязко. — Луиз, нали?

— Ло. Всъщност е съкратено от Лора.

— Радвам се, че се запознахме, Ло. Работиш с Роуън във „Велосити“, нали?

— Да, така е — казах. — Репортер съм. — А после изненадах и себе си. — Но се надявам да я замествам, докато е в отпуск по майчинство. Получих пътуването отчасти заради това. Искаха да ме изпитат. Да видят как ще се справя.

Макар че ако това наистина беше тест, бях на път да се проваля. Във „Велосити“ определено не бяха имали предвид обвинение срещу домакините, че прикриват смърт.

Тина отново дръпна от цигарата си, после изплю късче тютюн и ме огледа преценяващо.

— Тази роля върви с много отговорности. Но е добре, че искаш да се издигнеш. А какво ще правиш, когато се върне?

Отворих уста, за да отговоря, но се спрях. Какво щях да направя? Да се върна на старата си работа? Още се чудех какво да кажа, когато тя заговори:

— Обади ми се по някое време, когато се върнем в редакциите си. Винаги съм нащрек за сътрудници на хонорар, особено за малки умници с известна амбиция.

— Аз съм на щатен договор — казах със съжаление.

Оценявах, че това е комплимент, и не исках да го отхвърлям, но бях сигурна, че клаузата, забраняваща работа за конкуренцията, не ми оставяше вратички.

— Твоя работа — каза Тина и сви рамене.

В това време корабът се разклати и тя пристъпи към парапета.

— Уф, цигарата ми изгасна. Нямаш ли запалка, скъпа? Оставих моята в салона.

— Не пуша — отговорих.

— По дяволите.

Тя изстреля фаса над парапета и двете загледахме как вятърът го подхваща и го скрива от погледите ни още преди да стигне до разпенената вода. Наистина би трябвало да й дам визитната си картичка или поне да я поразпитам за плановете на „Вернеан“ за бъдещи броеве и докъде е стигнала в ухажването на лорд Балмър. Точно това би направила Роуън. А Бен навярно досега щеше да е сключил договор за свободна практика и да се оправил с точката за конкуренцията.

Но точно в този момент, когато Нилсон вероятно правеше историята ми на пух и прах пред капитана, кариерата не ми се струваше толкова важна. Трябваше непременно да я разпитам какво е правила снощи. Все пак Бен беше играл покер с Ларс, Арчър и Балмър, така че оставаха сравнително малък брой хора, които може да са били в каютата до моята. Дали Тина беше достатъчно силна, за да изхвърли жена през борда? Погледнах я скришом, когато тръгна към вратата по осеяната със солени пръски палуба на тънките си токчета, които се хлъзгаха леко по боядисаната метална повърхност. Беше слаба като хрътка, повече сухожилия, отколкото мускули, но можеше да се предположи, че в ръцете й се крие неподозирана сила, а и картината, която Роуън бе нарисувала, беше на жена, чиято безскрупулност компенсираше физическите й данни.

— Ами вие? — попитах, докато я следвах към вратата. — Добре ли прекарахте снощи?

Тя рязко спря при тези думи, задържа тежката врата с една ръка, пръстите й стиснаха метала, а сухожилията на гърба й изпъкнаха като стоманени въжета. Обърна се и ме погледна.

— Какво каза?

Вратът й се проточи напред като на велоцираптор, очите й се впиха в мен.

— Аз… — запънах се, учудена от яростната й реакция. — Аз не… просто се чудех…

— Е, съветвам те да престанеш да се чудиш и да запазиш намеците за себе си. Умно момиче като теб знае добре, че не бива да си създава врагове в този бизнес.

После пусна вратата и я остави да се затръшне зад нея.

Останах на палубата, загледана смаяно, след като тя се скри зад обсипаната със солени капки врата, да се питам какво, по дяволите, се беше случило току-що.

Поклатих глава и се овладях. Нямаше смисъл да се опитвам да разбера сега. Трябваше да се върна в каютата и да съхраня единственото доказателство, което ми бе останало.

 

 

Бях заключила вратата, преди да тръгна с Нилсон, но осъзнах, докато слизах предпазливо по стълбите към палубата с каютите и видях как чистачките теглят прахосмукачките след себе си, а на количките им са натрупани кърпи и спално бельо, че съм забравила да сложа табелката „Не ме безпокойте“.

Апартаментът ми беше като нов. Мивката беше лъсната, прозорците бяха почистени от солените пръски. Дори мръсните дрехи и скъсаната вечерна рокля бяха изчезнали магически.

Но това изобщо не ме интересуваше. Отидох направо в банята, при стройните редици от гримове и почистващи лосиони на тоалетката.

Къде беше?

Отместих червилото и блясъка за устни, пастата за зъби, овлажнителя, тоалетното мляко, използван наполовина блистер с хапчета… но не беше там. Не можех да зърна никакъв проблясък на розово и зелено. Тогава под плота — в кошчето? Нищо!

Обходих спалнята, като отварях чекмеджета едно след друго и надничах под столовете. Къде беше? Къде беше?

Но знаех отговора още преди да се отпусна на леглото и да обхвана главата си с ръце. Тубичката туш за мигли — моята единствена връзка с изчезналото момиче — я нямаше.

 

 

„Харингей Еко“, събота, 26 септември

ЛОНДОНЧАНКА ИЗЧЕЗВА ОТ НОРВЕЖКИ КРУИЗЕН КОРАБ

Приятели и роднини на изчезналата лондончанка Лора Блеклок заявяват, че са „все по-загрижени“ за нейната безопасност. Блеклок (32), която живее в Уест Гроув в Харингей, бе обявена за изчезнала от партньора й Джуда Люис (35) по време на почивка на борда на ексклузивния круизен кораб „Аурора Бореалис“.

Господин Люис, който не е бил на борда с госпожица Блеклок, съобщи, че се е разтревожил, след като госпожица Блеклок не отговорила на съобщения от борда на круизния кораб и всички следващи опити да се свържат с нея се оказали неуспешни.

Говорител на „Аурора Бореалис“, който напусна Хъл миналата неделя за първото си плаване, потвърди, че Блеклок не е виждана на планираното пътуване до Тронхайм от вторник, 22 септември, но в компанията първоначално предположили, че тя е решила да се откаже от пътуването. Едва когато госпожица Блеклок не се завърнала в петък в Обединеното кралство, а партньорът й вдигнал тревога, те осъзнали, че заминаването й не е било планирано.

Памела Крю, майката на изчезналата жена, каза, че е изключително нехарактерно за нейната дъщеря да не влезе в контакт, и призова всеки, който може да е видял госпожица Блеклок, известна като Ло, да се обади.