Рут Уеър
Жената в каюта 10 (28)

27

Цялата онази нощ лежах будна и се опитвах да съобразя какво трябва да направя. Джуда и родителите ми не ме очакваха преди петък и дотогава нямаше да имат причина да подозират, че нещо не е наред. Но другите пътници би трябвало да са наясно, че не съм се върнала на кораба. Щяха ли да вдигнат тревога? Или Балмър им беше поднесъл някаква история, за да обясни изчезването ми — по неотложни причини съм се задържала в Тронхайм? Неочаквано съм решила да се върна вкъщи?

Не бях сигурна. Опитвах се да си представя кой би могъл да е достатъчно загрижен, за да задава въпроси. Не се надявах особено, че Коул, Хлое и повечето от другите щяха да вдигнат шум. Те не ме познаваха. Нямаха никакви контакти за връзка с моето семейство. Най-вероятно щяха да приемат всичко, което Балмър им каже.

Бен? Той ме познаваше добре, достатъчно, за да разбере, че тръгването рано сутрин за Тронхайм, без да се обадя на никого, не ми беше в характера. Но не бях сигурна. При нормални обстоятелства може би щеше да се свърже с Джуда или с родителите ми, за да сподели притесненията си, но обстоятелствата, при които се бяхме разделили, трудно можеха да минат за нормални. Бях го обвинила, че е съучастник в убийство, и при оправдания му гняв, сигурно нямаше да се изненада, че съм изчезнала от кораба без нито дума за сбогом. От останалите гости Тина изглеждаше най-добрия ми залог и стисках палци с надеждата, че ще се свърже с Роуън. Но ми се струваше твърде слаб шанс, за да разчитам на него за живота си.

Не. Трябваше да взема нещата в свои ръце.

Когато утрото настъпи, не бях спала, но вече знаех какво трябва да направя, и когато се почука, бях готова.

— Влез — казах аз.

Вратата се открехна и момичето внимателно подаде главата си. Видя ме да седя спокойно на койката, измита и чиста, с книгата в скута.

— Здрасти — казах.

Тя сложи подноса с храна на пода. Този път беше облечена като Ане — носеше шарф, веждите й не бяха изписани — но не се движеше като Ане. Движеше се като момичето, което бях виждала преди, пусна подноса нетърпеливо и се изправи без следа от вглъбеността и грацията, които демонстрираше, когато се представяше за жената на Ричард.

— Здравей — каза тя. Гласът й също бе различен — кристалните гласни глъхнеха и се провлачваха. — Свърши ли я? — Кимна към книгата.

— Да, можеш ли да я замениш с друга?

— Да, предполагам. Какво искаш?

— Няма значение. Каквото и да е. По твой избор.

— Добре.

Тя протегна ръка за „Стъкленият похлупак“, а аз й подадох книгата. След това се напрегнах за следващото, което трябваше да направя.

— Съжалявам — казах неловко. — За подноса.

Тя се усмихна на думите ми, с проблясък на равни бели зъби, с палава искрица в тъмните очи.

— Всичко е наред. Не те обвинявам, аз щях да направя същото. Но този път получаваш каучуков. Човек се лъже само веднъж.

Погледнах надолу към закуската, лежаща на пода. Крехката тавичка от меламин беше заменена с поднос от плътна, грапава материя, като онези, с които сервират напитки в баровете.

— Не мога да се оплача, предполагам. — Принудих се да се усмихна. — Заслужих си го.

— Хапчето ти е на чинийката. Не забравяй — добро поведение, нали?

Кимнах и тя се обърна да си тръгне. Преглътнах. Трябваше да я спра, да кажа нещо. Каквото и да е, само и само да не прекарам още един ден и нощ тук сама.

— Как се казваш? — попитах отчаяно.

Тя се обърна, на лицето й се изписа подозрение.

— Какво?

— Знам, че не си Ане. Спомних си очите. Първата нощ Ане имаше сиви очи. Твоите не са. С изключение на това, си много убедителна. Ти наистина си добра актриса, знаеш ли?

Лицето й пребледня и за миг реших, че ще хукне от стаята и ще ме остави тук за още дванайсет часа. Чувствах се като рибар, хванал огромна риба на тънка корда, с изопнати от усилието мускули, опитващ се да не дръпне рязко и да не издаде напрежението си.

— Ако съм сгрешила… — подех предпазливо.

— Млъквай — каза тя, разярена като лъвица. Лицето й беше напълно преобразено, подивяло от гняв, тъмните й очи бяха пълни с укор и недоверие.

— Съжалявам — казах смирено. — Аз не… виж, има ли значение? Няма да ходя никъде. На кого бих казала?

— По дяволите — каза горчиво тя. — Ти си копаеш гроба, не схващаш ли?

Кимнах. Но го знаех вече от няколко дни. Каквото и да се опитваше момичето да си внуши — каквото и да се опитвах аз да си внуша, — имаше само един начин да напусна тази стая!

— Не мисля, че Ричард ще ме остави да си тръгна — казах. — Знаеш го, нали? Така че с име или без име, няма особено значение.

Лицето й под скъпия шарф беше бяло. Когато заговори в гласа й прозвуча горчивина:

— Ти прецака всичко. Защо трябваше да си навираш носа?

— Опитвах се да помогна! — възкликнах аз.

Нямах намерение думите ми да прозвучат така, както се получи, но в малката стая отекнаха оглушително. Преглътнах и заговорих по-тихо.

— Опитвах се да помогна на теб, не разбра ли?

— Защо? — попита тя. Беше наполовина въпрос, наполовина вопъл. — Защо? Ти едва ме познаваше, защо ти трябваше да продължаваш да ровиш?

— Защото знам какво е. Преживяла съм същото като теб. Знам — знам какво е да се събуждаш през нощта, страхувайки се за живота си.

— Но това не съм аз — изръмжа тя.

Закрачи из малката каюта. Отблизо видях, че веждите й започваха да прорастват леко.

— Никога не съм била аз.

— Но ще бъдеш — казах втренчена в нея, за да не може да погледне настрани. Не можех да й спестя знанието за онова, което правеше. — Когато Ричард се добере до парите на Ане — какъв мислиш, че ще бъде следващият му ход? Да си осигури безопасност.

— Млъкни! Нямаш представа за какво говориш. Той е добър човек. Той е влюбен в мен.

Изправих се, за да съм на едно равнище с нея. Очите ни бяха вперени една в друга, лицата ни бяха само на сантиметри в малкото пространство.

— Това са глупости и ти го знаеш — казах.

Ръцете ми трепереха. Ако сбърках, тя можеше да заключи вратата и никога да не се върне, но трябваше да я изправя лице в лице с реалността на ситуацията — както заради мен, така и заради нея. Ако сега си тръгнеше, най-вероятно и двете щяхме да умрем.

— Ако беше влюбен в теб, нямаше да те бие и да те накара да се обличаш като мъртвата му съпруга. За какво мислиш, е тази комбинация? За да бъде с теб? Не е заради теб. Ако беше така, щеше да получи развод и да тръгне с теб към залеза — но тя щеше да си запази парите. Тя беше наследница на династия милиардери. Такива хора не рискуват брак без предбрачно споразумение.

— Млъкни! — Тя запуши ушите си с ръце и разтърси глава. — Не знам за какво говориш. Никой от нас не е искал да бъде в тази ситуация.

— Наистина ли? Съвпадение ли ти се струва, че се е влюбил в момиче, което има стряскаща прилика с Лис? Той е планирал всичко от самото начало. Ти си просто средство за целта му.

— Не знаеш нищо за това — изръмжа момичето.

Извърна се, отиде до мястото, където щеше да бъде прозорецът, ако го имаше, и се върна обратно. В изражението й нямаше нищо от уморената ведрост на Ане — беше нескрит страх и ярост.

— Всички пари, без контролиращата съпруга — мисля, че този морков се е залюлял пред носа му с болестта на Ане и внезапно е открил, че идеята му харесва: бъдеще без Ане, но с парите. И когато лекарите са й съобщили, че опасността е отминала, той не е искал да се откаже, нали? Тогава те е видял и планът е започнал да добива форма. Къде те срещна — в някой бар? Не, почакай! — Спомних си снимката във фотоапарата на Коул. — Било е в неговия клуб, нали?

— Ти не знаеш нищо! — извика момичето. — Нищичко!

И преди да успея да кажа нещо друго, тя се завъртя на пети, отключи вратата с трепереща ръка и изхвърча от стаята, все още стиснала „Стъкленият похлупак“ под мишница. Вратата се затръшна зад нея и чух как ключът й се тресеше в ключалката. После прозвуча друг трясък, по-далече, и настъпи тишина.

Седнах отново на койката. Бях ли я накарала да се усъмни в Ричард достатъчно, за да се довери на мен? Или точно сега отиваше на горната палуба, за да му разкаже целия ни разговор? Имаше само един начин да разбера и той беше да чакам.

Но тъй като часовете се нижеха, а тя не се връщаше, започнах да се чудя колко дълго щеше да бъде очакването.

А когато тя не се появи отново с вечеря и гладът застърга стомаха ми, започнах да подозирам, че съм направила ужасна грешка.