Рут Уеър
Жената в каюта 10 (4)

3

В полунощ улиците не бяха празни, но не бяха и същите, по които минавах всеки ден на път за работа.

Между сернистожълтите петна на уличното осветление улиците изглеждаха сиви и призрачни, студеният вятър запращаше изхвърлени хартии в краката ми, подмяташе листа и боклуци из канавките. Би трябвало да чувствам страх — трийсет и две годишна жена, очевидно облечена в пижама, скитаща по улиците в малките часове. Но се чувствах по-безопасно тук, отколкото в апартамента си. Тук навън някой ще чуе, ако извикаш.

Нямах план, нито определен маршрут, просто смятах да скитам из улиците, докато не се уморя толкова, че да не издържам повече. Някъде около Хайбъри и Излингтън осъзнах, че е започнало да вали, и то преди доста време, защото бях мокра. Спрях с подгизнали обувки, в опит да съставя план с изтощения си замаян мозък, докато краката ми не тръгнаха почти от само себе си — не към дома, а на юг, към Ейнджъл.

Не знаех къде отивам, докато не стигнах там. Докато не застанах на прага на сградата му, втренчена с присвити очи в панела с бутоните на звънците, където името му беше написано със собствения му дребен, четлив почерк: ЛЮИС…

Него го нямаше тук. Беше далеч, в Украйна, щеше да се върне утре. Но резервните му ключове бяха в джоба на палтото ми, а не можех да понеса ходенето обратно до апартамента си. Можеш да вземеш такси — прошепна ехидното гласче в главата ми. — Не ходенето е това, което не можеш да понесеш. Страхливка.

Разтърсих глава, като поръсих с дъждовни капки панела от неръждаема стомана и разрових връзката ключове, докато намерих онзи за външната врата. Вмъкнах се вътре, в потискащата топлина на фоайето.

На втория етаж проникнах предпазливо в апартамента.

Беше съвсем тъмно. Всички врати бяха затворени, а в антрето нямаше прозорци.

— Джуда? — повиках.

Бях сигурна, че не е вкъщи, но не бе изключено да е пуснал някой приятел и не исках да докарам някого до сърдечен удар посред нощ. Знаех прекалено добре как се чувства човек в такъв случай.

— Джуд, аз съм, Ло.

Но нямаше отговор. Апартаментът беше тих — напълно безмълвен. Отворих вратата отляво към кухнята-трапезария и влязох на пръсти. Не включих осветлението. Само смъкнах мокрите си дрехи, палтото, пижамата, всичко — и ги хвърлих в мивката.

После тръгнах гола към спалнята, където широкото двойно легло на Джуда се простираше празно в ивицата лунна светлина, с омачкани сиви чаршафи, сякаш той бе станал току-що. Пропълзях на ръце и колене до средата на леглото, като усещах познатата мекота на чаршафите и вдишвах мириса на пот и афтършейв, просто — на него.

Затворих очи.

Едно. Две…

Сънят рухна върху мен и ме заля като вълна.

 

 

Събудих се от крясък на жена и от усещането, че някой ме затиска и ме удържа, сграбчил ръцете ми, а аз се дърпам.

Ръката стискаше китката ми, ръка много по-силна от моята. Сляпа, обезумяла от паника, заопипвах в мрака със свободната си ръка, търсейки нещо, каквото и да е, което да използвам като оръжие, и пръстите ми се вкопчиха в лампата на нощното шкафче.

Дланта на мъжа сега беше върху устата ми, давеше ме, теглото му ме задушаваше и аз вдигнах с цялата си сила тежката лампа и я стоварих върху него.

Отекна вик на болка и през мъглата на ужаса чух глас, неразбираеми и накъсани думи:

— Ло, това съм аз! Аз съм, за бога, престани!

Какво?

О, господи.

Ръцете ми трепереха толкова, че само опипвах напразно в опит да включа светлината.

Чувах как Джуда се задъхва до мен и издава бълбукащ звук, който ме ужасяваше. Къде, по дяволите, беше лампата? После осъзнах — бях я разбила в лицето на Джуда.

Станах от леглото с разтреперани крака и намерих ключа до вратата. Стаята незабавно беше залята от безпощадния ярък блясък на дузина халогенни лампи, осветяващи всеки детайл от шоуто на ужасите пред мен.

Джуда се беше свил до леглото, обхванал лицето си с длани, и кръвта се стичаше по брадата и гърдите му.

— О, боже, Джуд!

Хвърлих се към него с все още треперещи ръце и започнах да вадя салфетки от кутията до леглото. Той ги притисна към лицето си.

— О, господи, какво стана? Кой крещеше?

— Ти! — простена той.

Салфетките вече бяха изцапани в червено.

— Какво?

Все още бях заредена с адреналин. Огледах объркано стаята за жената и нападателя.

— Какво имаш предвид?

— Прибрах се у дома — каза той мъчително, с бруклинския си акцент, сподавен от салфетката. — Започна да крещиш в просъница. Затова се опитах да те събудя и… ето.

— О, по дяволите — закрих с ръце устата си. — Много съжалявам.

Този писък — толкова реален беше. Наистина ли бях аз?

Той свали предпазливо ръце от устата си. Имаше нещо в топката кървава хартия, нещо малко и бяло. Едва когато погледнах лицето му, осъзнах — един от зъбите му липсваше.

— О, господи.

Той ме погледна, кръвта все още бавно капеше от устата и носа му.

— Какво посрещане у дома — каза само.

 

 

— Съжалявам.

Усещах как сълзите напират в гърлото, но не исках да плача пред таксиметровия шофьор. Вместо това преглъщах мъчителната болка.

— Джуда?

Джуда не казваше нищо, само гледаше през прозореца към сивата зора, която започваше да се спуска над Лондон. Бяхме изгубили два часа в Спешното отделение на Университетската болница, а там само зашиха устната на Джуда и го насочиха към дежурния зъболекар, който реимплантира зъба на мястото му и му препоръча да се моли за късмет. Изглежда, зъбът можеше да бъде спасен. Ако не се получеше, щеше да се наложи да се постави мост или зъбен имплант. Той затвори очи уморено и усетих как стомахът ми се сгърчва от разкаяние.

— Съжалявам — казах още по-отчаяно този път. — Не знам какво друго да кажа.

— Не, аз съжалявам — каза той изтощен.

Прозвуча като „шъшалявам“, произнесено от пияния Шон Конъри, местната упойка на устната затрудняваше говора му.

— Ти? За какво съжаляваш?

— Не знам. Че се издъних. Не бях при теб.

— Искаш да кажеш при обира?

Той кимна.

— Нещо такова. А и по всяко време всъщност. Иска ми се да не отсъствах толкова.

Наклоних се към него и той ме прегърна. Отпуснах глава на рамото му и се заслушах в бавното, равномерно туптене на сърцето му, успокояващо стабилно в сравнение с моя собствен панически барабанящ пулс. Под сакото беше облечен с опръскана с кръв тениска, усещах мекотата на износената тъкан под бузата си. Когато си поех дъх с дълбоко пресекливо вдишване, ми замириса на потта му и почувствах как пулсът ми се забавя в унисон с неговия.

— Не би могъл да направиш нищо — казах на гърдите му.

Той поклати глава.

— Все пак трябваше да съм там.

 

 

Развиделяваше се, когато платихме на таксиметровия шофьор и бавно се изкачихме нагоре по стълбите към апартамента му. Погледнах часовника си и видях, че е почти шест. По дяволите, трябваше да бъда във влака за Хъл след няколко часа.

Вътре Джуда съблече дрехите си и ние паднахме в леглото, кожа срещу кожа. Той ме притегли към себе си и вдиша мириса на косата ми със затворени очи. Бях толкова уморена, че не можех да мисля трезво, но вместо да се излегна и да се оставя на съня, се улових, че се покатервам върху него, целувам гърлото, корема му, тъмната ивица косъмчета, която се спускаше към слабините му.

— Ло… — изпъшка той и се опита да ме издърпа нагоре, за да ме целуне, но аз поклатих глава.

— Недей, устата ти. Просто се отпусни.

Той отметна глава, гърлото му се очерта в светлата ивица на зората, която проникваше през завесите.

Бяха минали осем дни, откакто го видях за последен път. Щеше да мине още една седмица, докато го видя отново. Ако не го направехме сега…

После, сгушена в прегръдката му в очакване дишането и сърцето ми да се успокоят, усетих как бузата му, долепена до моята, се разтяга в усмивка.

— Това вече е по-близо — каза той.

— По-близо до какво?

— До посрещането у дома, което очаквах.

Потръпнах, а той ме погали по лицето.

— Ло, мила, това беше шега.

— Знам.

Останахме безмълвни дълго време. Помислих, че е заспал и също затворих очи, оставяйки умората да ме залее, но после усетих, че гърдите му се повдигнаха и мускулите на ръката му се напрегнаха, докато си поемаше дълбоко въздух.

— Ло, не искам да питам отново, но…

Той не довърши, но и нямаше нужда. Знаех какво иска да каже. Същото беше казал на Нова година — искаше да продължим напред. Да продължим заедно.

— Нека да го обмисля — казах най-сетне с глас, който сякаш не беше моят, глас, който звучеше необичайно сподавено.

— Каза така още преди месеци.

— Все още мисля.

— Е, аз пък реших.

Той докосна брадичката ми и внимателно обърна лицето ми към своето. Онова, което видях там, накара сърцето ми да прескочи. Посегнах към него, но той хвана ръката ми и я задържа.

— Ло, престани да се опитваш да го заобиколиш. Бях наистина търпелив, знаеш, че бях, но започвам да се чувствам така, сякаш не сме на една и съща вълна.

Усетих как вътрешностите ми трепват с позната паника — нещо между надежда и ужас.

— Не сме на една и съща вълна? — Усмивката ми се получи принудена. — Да не си гледал пак Опра?

Той пусна ръката ми и нещо в лицето му сякаш се затвори, когато се извърна. Прехапах устни.

— Джуд…

— Не — каза той. — Просто не. Исках да говорим за това, но ти явно не искаш, така че — виж, уморен съм. Вече е почти сутрин. Хайде да спим.

— Джуд — казах отново, умоляващо този път, мразейки себе си, че бях такава кучка, мразейки него, че ме тласкаше към това.

— Казах не — произнесе отпаднало във възглавницата. Мислех, че говори за нашия разговор, но той продължи:

— За работата. В Ню Йорк. Отказах я. Заради теб.

По дяволите.