Рут Уеър
Жената в каюта 10 (31)

30

Двигателят отново беше спрял, когато се събудих, но усещах натиска на огромната маса вода около нас. Чудех се къде сме — във фиордите, може би. Представих си стените от извисяващи се тъмни скали, които очертаваха тесен процеп избеляло небе и продължаваха надолу в дълбокото синьо море. Знаех, че някои от фиордите може да са дълбоки повече от километър — невъобразимо тъмни и студени. Тяло, потънало в такива дълбини, никога нямаше да бъде намерено.

Тъкмо се питах колко ли е часът, когато на вратата се почука и Кари се появи с купа мюсли и чаша кафе.

— Съжалявам, че не е повече — каза тя и остави подноса. — След като всички пътници и екипажът напуснаха, е по-трудно да вземам храна, без готвачът да се усъмни.

— Екипажът е напуснал? — Думите й ме ужасиха, макар че не разбирах напълно защо.

— Не всички — отвърна Кари. — Капитанът е още тук, заедно с някои от неговите хора. Но всички служители, обслужващи пътниците, слязоха в Берген с Ричард за нещо като тиймбилдинг.

Значи Балмър не беше на борда. Може би това обясняваше промяната в отношението на Кари. Започнах да ям мюслите бавно, а тя, както и преди, седеше и ме гледаше с тъжни очи изпод изцяло епилираните си вежди.

— Не си изскубала миглите си? — попитах между хапките.

Тя поклати глава.

— Не, не можах да се заставя. А и миглите ми така или иначе са малко редки без туш, затова смятах, ако някой забележи, да твърдя, че са изкуствени.

— Кой… — замълчах.

Щях да попитам: „Кой я уби?“. Но разбрах, че не мога да се накарам да произнеса на глас този въпрос. Бях прекалено уплашена, че може да е Кари. А най-голямата ми надежда беше да я убедя, че тя не е убийца, без да й напомням, че го бе направила веднъж и може да го направи отново.

— Какво? — попита тя.

— Аз… Какво казахте, на роднините ми, имам предвид? А на другите пътници? Смятат, че съм в Тронхайм?

— Да. Сложих си перуката и напуснах кораба с твоя паспорт. Изчаках момента, когато всички стюарди подготвяха закуската и на трапа дежуреше някой от моряшкия екипаж — за късмет ти не беше отишла на обиколката на мостика и не беше срещала никого от тях. И за късмет и двете имаме тъмна коса. Не знам какво щях да правя, ако беше блондинка — нямам руса перука. След това отново се качих на кораба като Ане и се надявах да не разберат, че Ане се качва без никога да е слизала.

Късмет. Не бих избрала тази дума. Значи документалната следа беше налице — запис как напускам кораба й никога не се връщам. Нищо чудно, че полицията не си беше направила труда да претърси съда.

— Какъв беше планът? — попитах тихо. — Ако не бях те видяла? Какво трябваше да се случи?

— Пак щях да сляза в Тронхайм — отвърна тя с горчивина. — Но този път като Ане. Тогава щях да си сложа перуката, да си сменя дрехите, да си изрисувам веждите и да се разтворя в тълпата като още една анонимна туристка. Следата щеше да свършва в Тронхайм — нестабилна жена, — изправена пред смъртта, изчезнала безследно… А после, когато всичко отшумеше, Ричард и аз щяхме да се „срещнем“, да се влюбим, публично този път — да повторим всичко отново за пред камерите.

— Защо го направи, Кари? — попитах отчаяно и едва не си прехапах езика. Сега не беше моментът да й се противопоставям. Трябваше да я привлека на своя страна, а нямаше да го постигна чрез обвинения. Но вече не можех да се сдържам. — Просто не разбирам.

— Понякога и аз. — Тя покри с ръце лицето си. — Не трябваше да става така.

— Кажи ми — прошепнах.

Протегнах ръка някак плахо и я поставих на коляното й, а тя потръпна, сякаш очакваше да бъде ударена. Осъзнах колко беше уплашена — колко от цялата тази порочна енергия идваше от ужаса, а не от омразата.

— Кари? — подканих я аз.

Извърна глава настрани и заговори към оранжевото перде, сякаш не смееше да ме погледне.

— Срещнахме се в „Магелан“ — заговори тя. — Бях сервитьорка там, докато се опитвах да пробия като актриса. А той… просто краката ми се подкосиха от него. Случи се нещо като в „Петдесет нюанса сиво“. Аз — без пари, той — влюбен, показващ ми онзи живот, за който дори не бях мечтала…

Тя замълча и преглътна.

— Знаех, че е женен, разбира се — беше напълно честен за това. Така че никога не можехме да се видим публично и не трябваше да казвам на никого за него. Бракът им бил приключил едва ли не преди да започне. Тя била ужасно студена и властна и живеели отделно, тя в Норвегия, той в Лондон. Животът му не е бил лесен, нали знаеш — майка му ги напуснала още когато бил бебе, а баща му починал малко след като завършил училище. Изглеждаше толкова несправедливо, че Ане, която би трябвало да го обича най-много, дори не можела да търпи да бъде с него! Но тя умираше и той не можеше да се разведе с жена, на която й оставаха само няколко месеца живот — изглеждаше твърде жестоко, — и той все говореше за после, след като умре, когато щяхме да сме заедно…

Гласът й заглъхна и за миг реших, че ще замълчи, ще стане и ще си тръгне, но тя заговори отново и думите й потекоха по-бързо, сякаш не можеше да спре.

— Една вечер му хрумна тази идея. Каза, че трябва да се облека като съпругата му и да отида на театър с него, за да можем да бъдем публично заедно. Даде ми едно нейно кимоно и гледах запис, в който тя говореше, за да науча как да се държа и как да се движа, скрих косата си под плувна шапка и увих един от нейните шарфове отгоре. И го направихме — седяхме в ложа, само двамата, пихме шампанско и, о, беше невероятно. Като игра, заблуждавахме всички.

Правихме го още веднъж или два пъти, само когато Ане идваше в Лондон, за да не заподозрат хората, а след няколко месеца му дойде и тази идея — отначало ми се струваше лудост, но той е такъв, знаеш ли? Нищо не е невъзможно — наистина те кара да вярваш в това. Каза, че подготвя пътуване за пресата, че Ане трябвало да бъде там първата вечер, но щяла да слезе от кораба късно вечерта и да се прибере в Норвегия. И предложи да остана там и да се престоря на нея. Можел да ме вкара на борда и сме щели да бъдем истинска двойка — заедно, публично, за цяла седмица. Обеща ми, че мога да се справя. Каза, че всъщност никой на борда не я е срещал, а той щял да се погрижи никой да не ме снима, така че нямало да има никакъв шанс да се разчуе по-късно. Корабът спираше в Берген в края на пътуването, така че хората просто щяха да предположат, че Ане е останала още няколко дни, а след това щях да облека собствените си дрехи последния ден и да се прибера вкъщи като себе си. Той уреди един от другите гости да не дойде, за да остане празна каюта, и каза, че единственото нещо… — Тя замълча. — Единственото нещо, което трябваше да направя, беше да си острижа косата, за да бъдем убедителни. Но изглеждаше… изглеждаше, че си заслужава. За да бъда с него.

Тя преглътна и заговори отново, вече по-бавно:

— Първата вечер тъкмо се обличах като Ане, когато Ричард дойде в каютата. Не беше на себе си. Каза, че Ане разбрала за връзката ни, вбесила се и се нахвърлила върху него. Той я отблъснал, за да се защити, а тя се спънала и ударила главата си в масичката за кафе. Когато се опитал да я свести, видял… — Тя се поколеба, но продължи: — Видял, че е мъртва.

Той не знаел какво да направи. Каза, че ако има полицейско разследване, моето присъствие на борда ще се разбере и никой няма да повярва на неговата версия за скарването. Каза, че и двамата ще бъдем обвинени, той като убиец, аз като съучастник в предумишлено убийство. Каза, че ще излезе наяве фактът, че съм се обличала като Ане. Каза, че Коул има моя снимка в дрехите на Ане. Убеди ме, че… — Тя замълча, задавена от емоции. — Убеди ме, че единственият изход е да хвърлим тялото на Ане през борда и да продължим по плана. Ако тя изчезнела в Берген, нищо не можело да се проследи до нас. Но не трябваше да става така!

Възраженията напираха на върха на езика ми, крещяха да ги изрека. Как можеше Ане да слезе от кораба първата вечер, когато трябваше да пристигнем в Норвегия чак на следващия ден? И как можеше да слезе без паспорта си, без екипажът да знае, че си е тръгнала? Не виждах смисъл. Единственото обяснение беше, че Ричард никога не бе искал Ане да се спусне по трапа по собствена воля и Кари със сигурност би трябвало да го разбира. Не беше глупава. Но и преди бях виждала подобна самоналожена слепота, жени, които настояваха, че техните приятели не им изневеряват, въпреки всички доказателства, хора, работещи за ужасни работодатели, които се убеждаваха, че просто следват заповеди и правят необходимото.

Способността на хората да вярват в онова, което искаха да видят, не познаваше граници и ако Кари се бе самоубедила да приеме изкривената от Ричард версия на фактите въпреки всяка логика, едва ли щеше да ме чуе.

Вместо това си поех дълбоко дъх и зададох въпроса, от който зависеше всичко:

— Какво ще стане с мен?

— По дяволите! — Кари се изправи и прекара ръце по главата си, така че шарфът се смъкна и разкри обръснатия скалп отдолу. — Не знам. Престани да ме питаш, моля те.

— Той ще ме убие, Кари.

Щеше да убие и двете ни, бях съвсем сигурна в това, но не бях сигурна дали тя е готова да го чуе.

— Моля те, моля те, можеш да ни изведеш и двете оттук, знаеш, че можеш. Ще дам показания… ще кажа, че си ме спасила, че…

— Първо — намеси се тя с вкаменено лице, — никога няма да го предам. Обичам го. Изглежда, че не го разбираш. И второ, дори да тръгна с теб, пак ще свърша с обвинение за убийство.

— Но ако свидетелстваш срещу него…

— Не — прекъсна ме. — Не. Това няма да стане. Обичам го. И той ме обича. Знам, че ме обича.

Тя се обърна към вратата и осъзнах, че беше сега или никога, че трябваше да я накарам да види истината за това, в което се беше забъркала, дори и да си тръгнеше, а аз да свърша тук, умряла от глад.

— Той ще те убие, Кари — казах към тила й, когато стигна до вратата. — Знаеш го, нали? Ще убие мен, а после ще убие и теб. Това е последният ти шанс.

— Обичам го — каза тя с пресекващ глас.

— Толкова много, че му помогна да убие жена си?

— Не съм я убила! — изкрещя тя и измъченият й вик отекна болезнено силно в тясното пространство.

Стоеше с гръб към мен, с ръка върху дръжката на вратата, и слабото й тяло се разтресе като на дете, обзето от ридания.

— Тя вече беше мъртва — поне така ми каза той. Беше оставил тялото й в каютата си, в куфар, а аз го отнесох в каюта 10, докато бяхте на вечеря. Трябваше само да го изхвърля през борда, докато той играеше покер, но…

Тя спря, обърна се пак и се свлече на пода с глава на коленете.

— Но какво?

— Но куфарът беше невероятно тежък. Мисля, че беше сложил някаква тежест, блъснах го в рамката на вратата, когато го вкарвах в каютата. Капакът се отвори и тогава… — тя изхлипа. — О, боже, вече не знам! Лицето й… беше цялото в кръв, но за миг аз… стори ми се, че клепачите й помръднаха.

— Господи — замръзнах от ужас. — Искаш да кажеш… не си я хвърлила жива, нали?

— Не знам.

Тя закри лицето си с ръце. Гласът й беше пресеклив, изтънял и писклив, треперещ, сякаш беше на ръба на истерията.

— Изпищях… не можах да се удържа. Но докоснах кръвта на лицето й, беше студена. Ако беше жива, кръвта щеше да е топла, нали? Реших, че може би просто съм си въобразила или е бил някакъв гърч — казват, че се случва, нали? В моргите и други места. Не знаех какво да правя… само затворих куфара! Но изглежда, не бях го заключила добре, защото, когато го хвърлих през борда, той се отвори и видях лицето й… лицето й във водата… о, боже!

Тя замълча задъхана, задушаваща се, но докато се опитвах да се справя с ужаса на това, което беше извършила, и да измисля какво бих могла да кажа в отговор на нейната изповед, тя отново заговори:

— Оттогава не мога да спя, знаеш ли? Всяка нощ лежа и мисля за нея, мисля дали не би могла да е жива.

Тя ме погледна и за първи път видях неприкрити чувства в очите й — вината и страха, които се бе опитвала отчаяно да скрие още от първата нощ.

— Не трябваше да става така — продължи тя раздразнено. — Тя трябваше да умре у дома, в леглото си, а аз… а аз…

— Не е нужно да го правиш — заговорих бързо. — Каквото и да се е случило с Ане, можеш да спреш сега. Как ще живееш след моето убийство? Една смърт на съвестта ти почти те побърква, Кари. Не ги прави две, умолявам те — и заради двете ни. Моля те, остави ме да си тръгна. Няма да кажа нищо, кълна се. Аз ще… ще кажа на Джуда, че съм слязла в Тронхайм и съм получила загуба на паметта. И без това никой няма да ми повярва! Не ми повярваха, когато казах, че през борда е паднало тяло — защо сега да е различно?

Знаех защо: заради ДНК. Пръстовите отпечатъци. Зъболекарските картони. Следите от кръвта на Ане, които навярно бяха останали по стъкления парапет и някъде в каютата на Ричард.

Но не споменах никое от тези неща, а Кари, изглежда не беше помислила за това. Паниката й сякаш се бе изляла заедно с нейната забързана, споделена на един дъх изповед и дишането й се бе успокоило. Сега се бе втренчила в мен с обляно в сълзи, но спокойно и странно красиво лице, след като истерията й беше отшумяла.

— Кари? — попитах плахо, без да смея да се надявам.

— Ще помисля — отвърна тя.

Изправи се, вдигна подноса и се обърна към вратата; Кракът й подритна книгата „Мечо Пух“ и тя погледна надолу. Нещо в лицето й се промени, тя я взе и прелисти страниците със свободната си ръка.

— Обичах тази книга като дете — каза тя.

Кимнах.

— Аз също. Сигурно съм я чела сто пъти. Онова в края, с приема за Пух… винаги ме кара да подсмърчам.

— Майка ми ме наричаше Тигър — каза тя. — Ти си като Тигъра, казваше тя, колкото и тежко да паднеш, винаги се изправяш.

Тя се изсмя, захвърли книгата в краката на койката и направи очевидно усилие да се върне към практическите въпроси.

— Слушай, може да не успея да ти донеса вечеря тази вечер. Готвачът става подозрителен. Ще направя всичко възможно, но ако не се получи, тогава ще ти донеса нещо допълнително за закуска, нали?

— Добре — казах аз и продължих, подтикната от някакъв импулс, — благодаря ти.

Замислих се за това, след като тя си тръгна — колко глупаво беше да благодаря на жената, която ме държеше в плен и ме изнудваше с храна и лекарства, за да бъда покорна. Дали не развивах Стокхолмски синдром?

Може би. Макар че, дори и да беше така, тя беше много по-тежък случай от мен. Може би това беше по-близо до истината — ние не бяхме пленник и похитител, а две животни в различни отделения на една и съща клетка. Нейното беше малко по-голямо.

 

 

Денят минаваше мъчително бавно. След като Кари си тръгна, крачех из стаята, опитвайки се да пренебрегна все по-острия глад и нарастващия страх от това, което щеше да се случи, ако Кари не успее да проумее същинския план на Ричард.

Бях абсолютно сигурна, че никога не е смятал да остави Кари жива дълго след като изиграе как Ане отпътува за Берген. Когато затворих очи, пред тях затрептяха образи — лицето на Ане с изцъклен от ужас поглед, когато Кари пуска куфара да падне. Кари, вървяща невинно по някаква уличка в Норвегия, силует, изникващ зад нея.

А после аз…

За да се разсея, се замислих за дома и за Джуда, докато страниците на „Мечо Пух“ не се замъглиха пред мен, а до болка познатите изречения не се размиха в пороя от сълзи, който ме остави твърде изтощена, за да правя нещо друго, освен да лежа.

Тъкмо започвах да губя надежда за вечеря, решила, че Кари не е успяла да вземе никаква храна, когато чух звук от далечната врата и забързани стъпки по коридора. Очаквах да почука, но вместо това чух ключа в ключалката и тя отвори вратата. Щом влезе в стаята, стана ясно, че не носеше храна, но всичко това ми изхвръкна от главата, когато видях паникьосаното й изражение.

— Той идва — изстреля тя.

— Какво?

— Ричард. Връща се тази вечер — трябваше да е утре, но току-що получих съобщение, той се връща тази вечер.

 

 

Телеграф онлайн

Вторник, 29 септември

 

ИЗВЪНРЕДНА НОВИНА: Второ тяло е открито при търсенето на изчезналата британка Лора Блеклок