Рут Уеър
Жената в каюта 10 (10)

9

Сменяхме си местата още два пъти, но някак си така и не се озовах до Балмър и чак след като сервираха кафето и можехме да се върнем в салона „Линдгрен“, изникна възможност да го заговоря. Вървях през стаята с чаша кафе в ръка и балансирах несигурно заради поклащането на кораба, когато в лицето ми блесна светкавица и аз се спънах, като едва не се залях с кафето. Все пак няколко капки напръскаха полата на наетата рокля и белия диван до мен.

— Усмихни се — каза някакъв глас в ухото ми и осъзнах, че фотографът е Коул.

— По дяволите, идиот — казах остро и веднага ми се прииска да се плесна през устата.

Последното нещо, от което се нуждаех, бе да съобщи за моята грубост на Роуън. Сигурно бях по-пияна, отколкото си мислех.

— Не ти — казах неловко, опитвайки се да прикрия гафа си. — Имах предвид себе си. Заради дивана.

Той забеляза смущението ми и се засмя.

— Добро измъкване. Не се притеснявай, няма да разказвам за твоите издънки на шефката ти. Егото ми не е толкова крехко.

— Аз не… — Понечих да възразя, но той беше толкова обезпокоително близко до онова, което си бях помислила, че не знаех как да продължа. — Аз само…

— Забрави за това. Накъде се беше забързала толкова? Носеше се през залата като ловец след куца антилопа.

Струваше ми се глупаво да го призная, но главата ми бучеше от смесицата от умора и алкохол, затова реших, че ще е по-лесно да кажа истината.

— Надявах се да поговоря с Ричард Балмър. Цяла вечер се опитвам да го заговоря, но така и не получих шанс.

— И правеше своя ход, когато аз те спрях — каза Коул с проблясък в очите.

Отново се усмихна и осъзнах, че резците му придаваха леко вълчи, хищнически вид.

— Е, мога да се поправя. Балмър!

Напрегнах се, когато Ричард Балмър прекъсна разговора си с Ларс и се огледа.

— Името си ли чух?

— Наистина го чу — каза Коул. — Ела да поговориш с това хубаво момиче, за да се реванширам, че я издебнах от засада.

Балмър се засмя, взе чашата си от страничната облегалка на креслото до него и се запъти към нас. Движеше се с лекота, въпреки слабото полюшване на съда, и ми се стори, много здрав физически, вероятно с мускули като стомана под ръчно ушития костюм.

— Ричард — каза Коул и махна с ръка, — това е Ло. Ло, Ричард. Изненадах я със снимка, когато бе тръгнала към теб, и тя разля кафето си.

Бузите ми пламнаха, но Балмър поклати глава към Коул.

— Казах ти да бъдеш дискретен с това нещо, знаеш. — Кимна към тежкия фотоапарат, който висеше на врата на Коул. — Не всеки иска папарашки снимки в неподходящ момент.

— О, харесва им — каза небрежно Коул и оголи зъби в широка усмивка. — Да им осигуриш истинско преживяване със знаменитости на шикозно място.

— Сериозен съм — каза Ричард и макар да се усмихваше гласът му вече не звучеше развеселено. — Особено за Ане — той сниши глас. — Знаеш, че се стеснява, откакто…

Коул кимна, смехът му заглъхна.

— Да, разбира се, човече. Това е различно. Но Ло няма нищо против, нали, Ло?

Сложи ръка на раменете ми и ме притегли към себе си, така че рамото ми се опря във фотоапарата, а аз се опитах да се усмихна.

— Не — казах смутено. — Нямам, разбира се!

— Това се казва дух — каза Балмър и намигна леко.

Беше странен жест — бях го забелязала и преди, когато разговаряше с Камила Лидман, — не покровителствен, какъвто би могъл да бъде, а по-скоро сякаш опит да заличи смущаващата неравностойност в тази ситуация. Не мислете за мен като за международен финансист милионер. Аз съм просто обикновен, достъпен човек.

Още се мъчех да измисля какво да отговоря, когато Оуен Уайт го потупа по рамото и той се обърна.

— Какво мога да направя за теб, Оуен? — попита той и преди да успея да отворя уста, възможността беше изчезнала.

— Аз… — успях да изрека и той ме погледна през рамо.

— Хей, вижте, винаги е трудно да се говори за тези неща. Защо не минете покрай моята каюта утре след планираните дейности, за да можем да си поговорим добре?

— Благодаря — казах, като се опитвах да не прозвучи твърде жалко.

— Страхотно! В номер 1. Очаквам ви с нетърпение.

— Съжалявам — каза Коул тихо, а дъхът му погъделичка косата, прибрана зад ухото ми. — Направих каквото можах. Какво да кажа? Той е търсен мъж. Как да ти се реванширам?

— Няма значение — успях да изрека.

Той стоеше смущаващо близко и ми се искаше да направя крачка назад, но гласът на Роуън мърмореше в главата ми: Запознанства, Ло!

— Кажи ми… кажи ми нещо за себе си. Какво те накара да дойдеш? Спомена, че обикновено се занимаваш с други неща.

— Ричард е стар приятел — отвърна Коул, грабна чаша кафе от подноса на минаващата стюардеса и отпи глътка. — Учихме заедно в Балиол. Така че, когато ме помоли да дойда, почувствах, че не мога да кажа не.

— Близки ли сте?

— Не бих казал близки. Всъщност не се движим в едни и същи кръгове — трудно е, когато единият е борещ се за оцеляване фотограф, а другият е женен за една от най-богатите жени в Европа. — Коул се усмихна. — Но той е добър човек. Може да изглежда като роден със сребърна лъжичка в устата, но това не е пълната картина. Имал е и трудни времена и предполагам, че това го кара да държи още повече на… е, на всичко това… — Той махна с ръка към заобикалящата ни обстановка. — … на коприната, кристалите и лъснатите метални части. Знае какво е да губиш неща. И хора.

Спомних си за Ане Балмър и как Ричард я бе придружил до каютата й, въпреки че множеството гости чакаха да поговорят с него. И си помислих, че може би разбирам какво има предвид Коул.

 

 

Беше около единайсет, когато най-после стигнах до стаята си. Бях пияна. Много, много пияна. Макар че беше трудно да се каже колко пияна, защото вече бяхме сред океана, а люлеенето на вълните се смесваше до прилошаване с шампанското… и с виното… о, и със замразените шотове аквавит. Господи, къде ми бе умът?

Имаше момент на яснота, когато се приближих до вратата и за момент останах облегната на рамката. Знаех защо се бях напила. Знаех точно защо. Защото, ако бях достатъчно пияна, щях да заспя в мъртвешки сън. Не можех да понеса още една провалена нощ — не и тук.

Но прогоних тази мисъл и се заех със задачата да намеря картата ключ, която бях пъхнала в сутиена си.

— Трябва ли ти помощ, Блеклок? — чу се глас зад мен и сянката на Бен Хауърд се очерта върху вратата.

— Добре съм — казах и му обърнах гръб, за да не вижда, че се боря.

Една вълна блъсна кораба и аз се олюлях и залитнах.

— Махай се, Бен.

— Сигурна ли си?

Наведе се към мен и нарочно надникна през рамото ми.

— Да… — Стиснах зъби от гняв. — … сигурна съм.

— Защото мога да помогна.

Пусна похотлива усмивка и кимна към наметката ми, която придържах с едната си ръка, за да не се смъква.

— Изглежда, имаш нужда от допълнителна ръка. Или две.

— Майната ти — казах рязко.

Имаше нещо заседнало под лявата ми мишница, нещо топло и твърдо, което много ми приличаше на карта. Ако само можех да си пъхна пръстите достатъчно навътре…

Той се приближи и преди да разбера какво ще направи, натисна грубо с ръка предната част на роклята ми. Прониза ме болка, когато копчетата му за ръкавели одраскаха кожата ми, а след това пръстите му обхванаха голата ми гърда и стиснаха силно, по начин, който вероятно смяташе за еротичен.

Не беше.

Дори не помислих за това. Чу се раздиращ звук, сякаш ръмжеше котка, а коляното ми се заби в слабините му с такава сила, че той дори не извика, а само бавно се свлече на земята и издаде някакъв слаб, приглушен стон.

А аз избухнах в сълзи.

 

 

Двайсет минути по-късно седях на леглото в моята каюта, все още плачех и бършех взетата назаем спирала от бузите си, а Бен беше приседнал до мен, с една ръка през раменете ми, а с другата — притискащ кофичката за лед на чатала си.

— Съжалявам — каза отново, а гласът му още пресекваше от потисканата болка. — Моля те, моля те, спри да плачеш. Наистина съжалявам. Бях кретен, пълен задник. Заслужих си го.

— Не е заради теб — изхлипах, макар че не бях сигурна дали ще разбере думите ми. — Вече не издържам, Бен, още откакто крадецът… аз просто… мисля, че ще се побъркам.

— Какъв крадец?

Казах му — между риданията. Всичко, което не бях казала на Джуд. Как се почувствах, когато се събудих и разбрах, че има някого в апартамента ми, когато осъзнах, че никой няма да чуе, ако се разкрещя, че няма начин да получа помощ, няма шанс да се справя с натрапника, че съм уязвима така, както никога не съм предполагала преди онази нощ.

— Съжалявам — продължи Бен да повтаря като мантра.

Потърка гърба ми със свободната си ръка.

— Толкова съжалявам.

Неловкото му съчувствие само ме накара да се разплача по-силно.

— Виж, мила…

О, не.

— Не ме наричай така.

Надигнах се, отметнах коси от лицето си и се измъкнах от прегръдката му.

— Съжалявам, просто ми се изплъзна.

— Не ме интересува, вече не можеш да го казваш, Бен.

— Знам — каза той разсеяно. — Но, Ло, честно казано, никога не съм…

— Не — казах бързо.

— Ло, това, което направих, беше глупост, знам, че бях…

— Казах, недей. Свършено е.

Той поклати глава, но думите му по някакъв начин спряха плача ми. Може би беше заради вида му, съсипан, прегърбен и много нещастен.

— Но, Ло… — Той вдигна поглед към мен, кафявите ми очи на кученце блестяха меко в светлината на нощната лампа. — Ло, аз…

— Не! — прозвуча по-рязко и силно, отколкото исках, но трябваше да го накарам да млъкне. Не бях сигурна какво точно щеше да каже, но каквото и да беше, знаех, че не мога да допусна да го каже. Щях да съм затворена на този кораб с Бен през следващите пет дни. Не можех да му позволя да се тормози повече, отколкото досега, или това пътуване щеше да стане непоносимо, когато се наложеше да общуваме отново в студената светлина на деня.

— Бен, не — казах по-нежно. — Всичко приключи преди много време. А и ти беше този, който го пожела, помниш ли?

— Знам — каза той отчаяно. — Знам. Бях пълен глупак.

— Не беше — казах аз. А после се почувствах непочтена и добавих: — Добре де, беше. Но знам, че и с мен не е лесно… Виж, сега не е моментът. Приятели сме, нали? — Беше преувеличение, но той кимна. — Окей, дай да не го разваляме.

— Добре — каза той. Изправи се с болка и избърса лицето си с ръкава на смокинга, а после го огледа унило. — Надявам се, че разполагат с химическо чистене на борда.

— Надявам се, че имат шивачка на борда — кимнах към раздраната си сива копринена рокля.

— Ще се оправиш ли? — попита Бен. — Мога да остана. Не го казвам в мръснишкия смисъл. Мога да спя на дивана.

— Напълно е възможно — съгласих се, като огледах размерите му, а после поклатих глава, осъзнала как прозвучаха думите ми. — Не, не можеш. Диванът е достатъчно голям, но не можеш, нямам нужда от теб. Върни се в каютата си. За бога, ние сме на борда на кораб насред океана — това е възможно най-безопасното място.

— Добре — тръгна с леко накуцване към вратата и я отвори наполовина, но не излезе. — Аз… съжалявам. Наистина.

Знаех какво очакваше, на какво се надяваше. Не само на прошка, но и на нещо повече, нещо, което би му показало, че онова натискане не е било напълно нежелано.

Проклета да съм, ако му го дам.

— Върви си в леглото, Бен — казах аз, много уморена и много трезва.

Той остана на прага още миг, само една милисекунда прекалено дълго, достатъчно, за да се попитам, с присвиване в стомаха ми, отклик на полюшващите ни вълни, какво бих направила, ако не си тръгне. Какво щях да направя, ако той затвори вратата, обърне се и тръгне обратно към мен в стаята. Но в следващия миг Бен се извърна и си отиде, а аз заключих вратата след него и рухнах на дивана, обхванала главата си с ръце.

Най-сетне, не знам колко по-късно, станах, налях си уиски от минибара и го изпих на три дълги глътки. Потръпнах, избърсах си устата и смъкнах роклята, оставяйки я скупчена на пода като сменена кожа.

Свалих си сутиена, прекрачих през тъжната купчинка дрехи, а след това паднах в леглото и потънах в дълбок сън като удавник.

 

 

Не знам какво ме събуди, но дойдох рязко в съзнание, сякаш някой беше забил в сърцето ми спринцовка с адреналин. Останах да лежа вцепенена от страх, със сърце, препускащо с около 200 удара в минута, вкопчила се в успокояващите фрази, които бях повтаряла на Бен само преди няколко часа.

Всичко е наред — казвах си. — Ти си в пълна безопасност. Ние сме на кораб сред океана — никой не може да дойде или да си тръгне. Това е най-безопасното място, на което би могла да бъдеш.

Бях се вкопчила в чаршафите с хватката на мъртвешки вкочанени ръце, затова насилих схванатите си пръсти да се отпуснат и бавно ги раздвижих, усещайки как болката в кокалчетата ми отшумява. Съсредоточих се върху дишането, докато най-сетне започна да става бавно и стабилно, а сърцето ми полека последва примера му и престанах да усещам неистовото му биене в гърдите си.

Туптенето в ушите ми заглъхна. Не чувах нищо, освен ритмичния шум на вълните и ниското бучене на двигателя, което проникваше във всяко кътче на кораба.

По дяволите. Трябваше да се стегна.

Не можех да се самолекувам с пиене всяка вечер в оставащите дни от това пътуване, не и без да саботирам кариерата си и да изхвърля в канализацията всякакъв шанс за повишение във „Велосити“. Така че какво ми оставаше? Приспивателни? Медитация? Не ми изглеждаха много по-добре.

Претърколих се, включих лампата и проверих телефона си: 3:04 часът. После презаредих имейла си. Нямаше нищо от Джуда, но вече бях прекалено разсънена, за да заспа отново. Въздъхнах, взех книгата си, лежаща като птица с разперени криле на нощното шкафче, и започнах да чета. Но въпреки че се опитвах да се съсредоточа върху думите, нещо в крайчеца на съзнанието не ми даваше мира. Не беше просто параноя. Нещо ме беше събудило. Нещо, което ме бе накарало да се разтреперя и да настръхна като лишен от дрога наркоман. Защо продължавах да си мисля за писък?

Прелиствах страницата, когато чух нещо друго, нещо, което бе едва доловимо през звука на двигателя и ударите на вълните — звук толкова тих, че шумоленето на хартия върху хартия почти го заглуши.

Беше шумът от лекото плъзгане на вратата на верандата в съседната каюта.

Задържах дъха си и се вслушах.

И тогава прозвуча плясък.

Не беше тих плясък.

Не, беше силен плясък.

Плясък, какъвто предизвиква тяло, падащо във вода.

 

 

ДЖУДА ЛЮИС

24 септември в 8:50 ч.

Хей, приятели, малко съм загрижен за Ло. Не е влизала от няколко дни, откакто замина на прес трип. Някой да се е чувал с нея? Вече съм доста притеснен. Поздрави!

Харесай

Коментирай

Сподели

ЛИСИ УИТ

Здрасти, Джуд! Писа ми съобщение в неделя — май че беше 20-и? Каза, че корабът е невероятен!

Харесай

Отговори

24 септември в 9:02 ч.

ДЖУДА ЛЮИС

Да, тогава и аз получих нещо от нея, но тя не отговори на моя имейл и на съобщението ми в понеделник. И не е влизала тук или в „Туитър“.

Харесай

Отговори

24 септември в 9:03 ч.

ДЖУДА ЛЮИС

Някой? Памела Крю? Дженифър Уест? Карл Фокс? Ема Стантън?

Съжалявам, ако тагвам случайни хора, аз просто съм… това е необичайно, честно казано.

Харесай

Отговори

24 септември в 10:44 ч.

ПАМЕЛА КРЮ

Тя ми изпрати имейл в неделя, Джуд, скъпи. Каза, че корабът е прекрасен. Искаш ли да попитам баща й?

Харесай

Отговори

24 септември в 11:13 ч.

ДЖУДА ЛЮИС

Да, моля те, Пам. Не искам да ви безпокоя и двамата, но ми се струва, че обикновено досега би се свързала. А аз съм заседнал тук, в Москва, затова не знам дали не се е опитвала да се обади и не е успяла.

Харесай

Отговори

24 септември в 11:21 ч.

ДЖУДА ЛЮИС

Пам, тя каза ли ти името на кораба? Не мога да го намеря.

Харесай

Отговори

24 септември в 11:33 ч.

ПАМЕЛА КРЮ

Здравей, Джуда, извинявай, говорих по телефона с баща й. Той също не я е чувал. Корабът май беше „Аурора“. Кажи ми, ако научиш нещо. Чао, скъпи.

Харесай

Отговори

24 септември в 11:48 ч.

ДЖУДА ЛЮИС

Благодаря, Пам. Ще потърся кораба. Но ако някой чуе нещо, моля, съобщете ми.

Харесай

Отговори

24 септември в 11:49 ч.

ДЖУДА ЛЮИС

Нещо?

Харесай

Отговори

24 септември в 3:47 ч.

ДЖУДА ЛЮИС

Моля, приятели, нещо?

Харесай

Отговори

24 септември в 18:09 ч.