Рут Уеър
Жената в каюта 10 (21)

20

В края на следващия час вече разбирах защо Ричард Балмър е постигнал толкова в живота си.

Той не просто ме преведе през историята ми, а се вгледа във всяка дума, върна ме към съответните моменти, уточни подробности, измъкна от мен детайли, които дори не подозирах, че знам — като точната форма на петната кръв по стъклената преграда и начина, по който кръвта беше по-скоро размазана, а не напръскана по повърхността.

Той не запълни никоя празнина с предположения, не се опита да ме насочва или да ме убеди в подробности, за които не бях сигурна. Просто седеше и изстрелваше въпросите си между глътките парещо черно кафе, втренчил в мен яркосините си очи: В колко часа? Колко дълго? Кога беше това? Колко силно? Как изглеждаше? Докато питаше, леките нюанси на подигравателно просторечие в говора му изчезнаха и интонацията му стана чисто „староитънска“ и сто процента делова. Беше съсредоточен, вниманието му бе посветено изцяло на моята история, без следа от емоция на лицето му.

Ако някой се разхождаше по палубата отвън и надникнеше през прозореца, въобще нямаше да разбере, че току-що му бях разказала нещо, което можеше да нанесе жесток удар на бизнеса му, и разкриваше възможното присъствие на психопат на борда на малкия кораб. Докато излагах историята си, очаквах отглас от несъгласието на Нилсон или от клановото отричане на стюардесите, но въпреки че внимателно наблюдавах лицето на Балмър, не видях нищо подобно, нито намек за обвинение или отрицание. Изразяваше не повече чувства, отколкото при решаване на кръстословица, и не можех да не се почувствам леко впечатлена от стоицизма му, макар да бе странно, че го демонстрира тъкмо пред мен. Не ми беше приятно да се сблъскам със скептицизма и раздразнението на Нилсон, но те поне бяха естествена човешка реакция. А за Балмър не можех да кажа какво чувства. Може би беше гневен или изпаднал в паника, но просто го прикриваше добре? Или наистина беше толкова хладен и спокоен, колкото изглеждаше?

Докато възпроизвеждах разговора си с момичето по негова молба, аз си казах, че тъкмо такова хладнокръвие е нужно, за да се постигне онова, което той бе постигнал — да се изкачиш до позиция, на която си отговорен за стотици работни места и милиони лири инвестиции.

Накрая, когато вече бяхме прехвърлили разказа ми отпред назад, отзад напред и настрани и не можех да добавя нищо повече, Балмър остана за миг с наведена глава и смръщени вежди, потънал в мисли. После хвърли поглед на ролекса върху загорялата си китка и проговори:

— Благодаря ви, госпожице Блеклок. Мисля, че стигнахме толкова далеч, колкото бе възможно, но виждам, че след малко персоналът ще поиска да започне да подрежда масите за вечеря. Съжалявам, това очевидно е било изключително притеснително и плашещо преживяване за вас. Ако позволите, бих искал да го обсъдя с Нилсон и капитан Ларсен, за да се уверя, че се прави всичко необходимо, и предлагам да се срещнем още утре сутринта, за да обсъдим следващите стъпки. Междувременно, много се надявам, че ще можете да се отпуснете достатъчно, за да се насладите на предстоящата вечеря и останалата част от вечерта, независимо от случилото се.

— Каква ще бъде следващата стъпка? — попитах. — Разбирам, че се отправяме към Тронхайм, но няма ли възможност да спрем някъде по-близо? Струва ми се, че трябва да съобщя на полицията възможно най-скоро.

— Възможно е да спрем по-близо от Тронхайм, да — усмихна се Балмър. — Но ще бъдем там утре рано сутринта, така че може би все пак това е най-доброто място, към което да се насочим. Ако спрем някъде посред нощ, мисля, че шансовете ни да открием отворено полицейско управление не са особено големи. Но ще трябва да говоря с капитана, за да разбера кой е най-подходящият начин за действие. Възможно е норвежката полиция да не може да действа, ако инцидентът се е случил в британски или международни води — това е въпрос на юрисдикция, както разбирате, а не на желание да се разследва. Всичко зависи от това.

— А ако е така? Ако сме били в международни води?

— Корабът е регистриран на Каймановите острови. Ще трябва да обсъдя с капитана как би могло да повлияе това на ситуацията.

Стомахът ми се сви. Бях чела за разследване на кораби, регистрирани на Бахамските острови и т.н. — самотен полицай, изпратен от острова, за да направи кратък доклад и да разчисти проблема от бюрото си възможно най-бързо, при това само когато имаше ясен случай с изчезнал човек. А какво би станало в този случай, когато единственото доказателство, че момичето изобщо бе съществувало, отдавна го нямаше?

И все пак, чувствах се по-добре, че бях говорила с Балмър. Поне ми се бе сторило, че ми вярва, че приема историята ми насериозно, за разлика от Нилсон.

Той ми подаде ръка за довиждане, а когато пронизващите му сини очи срещнаха моите, се усмихна за първи път. Беше странно асиметрична усмивка, която изопни едната страна на лицето му повече от другата, но му прилягаше и в нея личеше някакво искрено съчувствие.

— Има още нещо, което трябва да знаете — казах рязко.

Веждите на Балмър се вдигнаха и той отдръпна ръката си.

— Аз… — преглътнах.

Не исках да го казвам, но щом щеше да говори с Нилсон, така или иначе щеше да разбере. Беше по-добре да го чуе от мен.

— Бях пила вечерта преди… преди да се случи. И освен това вземам антидепресанти. От няколко години, откакто станах на двайсет и пет. Аз… имах срив. А Нилсон… мисля, че той смята… — Преглътнах отново.

Веждите на Балмър се повдигнаха още повече.

— Искате да кажете, че Нилсон се съмнява в историята ви, защото вземате лекарства за депресия?

Остротата на въпроса му ме стресна, но кимнах.

— Не с толкова много думи — но да. Той коментира, че лекарството не се съчетава добре с алкохола, и изглежда, си помисли…

Балмър не каза нищо, само ме гледаше безстрастно, и аз открих, че думите ми звучат така, сякаш се опитвам да защитя Нилсон.

— Просто ме обраха, преди да дойда на борда на кораба. Някакъв мъж проникна в апартамента ми и ме нападна. Нилсон разбра за това и според мен реши, е, не че съм си го измислила, но… може би съм реагирала преувеличено.

— Срамувам се, че човек от персонала на този кораб ви е накарал да се почувствате така — каза Балмър, хвана ръката ми и я стисна здраво. — Моля ви, повярвайте ми, госпожице Блеклок, аз приемам разказа ви с най-голяма сериозност.

— Благодаря — отвърнах аз, но тази дума не можеше да изрази облекчението, че някой, някой най-после ми вярваше. И не просто някой, а Ричард Балмър, собственикът на „Аурора“. Ако някой имаше властта да оправи нещата, то това беше той.

 

 

Докато се връщах към каютата си, разтърках с ръце очите си, парещи от умора, а после бръкнах в джоба си за телефона, за да видя колко е часът. Наближаваше пет. Кога беше минало толкова време?

Машинално отворих пощата си и се опитах да презаредя, но все още нямаше връзка и почувствах пристъп на безпокойство. Не ставаше ли това прекъсване прекалено дълго? Трябваше да го спомена пред Балмър, но вече беше твърде късно. Той беше изчезнал — беше се плъзнал през един от онези притеснителни скрити изходи зад панелите, вероятно за да говори с капитана или по радиостанцията.

Ами ако Джуд ми беше написал имейл? Може дори да беше звънял, макар да се съмнявах, че сме достатъчно близо, за да хванем сигнал. Все още ли ме игнорираше? За миг си представих ръцете му на гърба ми, лицето си на гърдите му, усещането за топлата му тениска под бузата ми и копнежът ме блъсна с такава сила, че едва не рухнах под тежестта му.

Добре, че утре щяхме да бъдем в Тронхайм. Тогава никой нямаше да може да ми попречи да вляза в интернет!

— Ло! — Чух глас зад гърба си и когато се обърнах, видях Бен да върви по тесния коридор.

Не беше едър, но сякаш го изпълваше целия, като при онзи трик с перспективата в „Алиса в Страната на чудесата“, при който коридорът се свиваше до точка, а Бен ставаше все по-голям и по-голям, докато приближаваше.

— Бен — казах весело, опитвайки се да прозвучи убедително.

— Как мина?

Той тръгна заедно с мен към каютите.

— Видя ли се с Балмър?

— Да… Мисля, че мина добре. Стори ми се, че ми вярва така или иначе.

Не казах какво си помислих, след като Ричард си тръгна. Бях стигнала до извода, че той не беше разкрил всички карти, които държеше. След срещата се почувствах по-уверена и успокоена, но когато започнах да обмислям думите му, осъзнах, че не беше обещал нищо. В действителност не беше казал нищо, което би могло да се цитира извън контекста като категорична подкрепа за моята история. Имаше много „ако това е вярно“… и „ако това, което казвате“… Нищо конкретно, като се замислиш.

— Страхотни новини — каза Бен. — Ще отклони ли кораба?

— Не знам. Изглежда, сметна, че сега вече няма смисъл да се отклонява, че би било по-добре да продължим към Тронхайм, за да сме там възможно най-рано утре.

Вече бяхме стигнали до каютите си и извадих ключа от джоба си.

— Господи, надявам се днес вечерята да не е с осем ястия — казах уморено, когато отключих и отворих вратата. — Искам да се наспя хубаво, за да съм убедителна пред полицията в Тронхайм утре.

— Значи, планът ти е такъв? — попита Бен и постави ръка на рамката на вратата, като ми пречеше да вляза или да затворя вратата, макар да ми се струваше, че не го правеше толкова целенасочено.

— Да. Щом корабът пусне котва, отивам там.

— Не зависи ли от това, което ще каже капитанът за позицията на кораба?

— Вероятно. Мисля, че Балмър сега говори с него. Но независимо от това, искам да го запише някой служител, дори и да не могат да разследват.

Колкото по-скоро думите ми бъдеха записани в някакъв официален документ, толкова по-защитена щях да се чувствам.

— Така си е — подхвърли Бен. — Е, каквото и да се случи утре, с полицията можеш да започнеш на чисто. Придържай се към фактите… бъди ясна и неемоционална, както беше с Балмър. Ще ти повярват. Нямаш причина да лъжеш.

Той свали ръката си и отстъпи крачка назад.

— Знаеш къде съм, ако имаш нужда от мен, нали?

— Аха… — Усмихнах му се уморено и щях да затворя вратата, когато той пак сложи ръка на рамката, така че да не мога да я затворя, без да притисна пръстите му.

— О, замалко да забравя — каза небрежно. — Чу ли за Коул?

— За ръката му? — Почти бях забравила, но сега гледката се върна шокиращо ярка, падащите бавно капки кръв по настилката, позеленялото лице на Хлое. — Горкият човек. Ще има ли нужда от шевове?

— Не знам, но не е само това. По същото време успял някак си да бутне фотоапарата си в горещата вана. Не е на себе си, казва, че не разбира как така го е оставил толкова близо до ръба.

— Шегуваш ли се?

— Не. Надява се, че обективът ще е наред, но тялото и картата памет са прецакани.

Почувствах как подът се премества и се разлюлява леко, сякаш всичко се размазваше и фокусираше отново, а пред погледа ми отново изникна с режеща яснота малкият екран с фотографията на момичето — снимка, която най-вероятно беше изгубена завинаги.

— Хей — засмя се Бен, — недей да гледаш така обречено. Той има застраховка, сигурен съм. Жалко само за снимките. Показваше ги на обяд. Имаше страхотни кадри. Един с теб от снощи беше прекрасен. — Той замълча и повдигна брадичката ми. — Добре ли си?

— Добре съм. — Отдръпнах главата си и се опитах да се усмихна убедително. — Просто съм… не мисля, че ще тръгна някога друг път на круиз, наистина не ми понася. Нали виждаш… морето… заобиколен си отвсякъде. Всъщност искам само вече да стигнем до Тронхайм.

Сърцето ми биеше лудо и нямах търпение Бен да махне ръката си от вратата и да си тръгне. Трябваше да си събера мислите и отново да огледам всичко.

— Би ли…? — Кимнах към ръката на Бен, която все още държеше рамката на вратата, а той леко се засмя и се изправи.

— Разбира се. Съжалявам, не биваше да се разбъбрям. Сигурно искаш да се обличаш за вечеря… нали?

— Точно така — казах.

Гласът ми прозвуча високо и фалшиво. Бен отмести ръката си и аз затворих вратата с извинителна усмивка.

Когато изчезна, сложих веригата и плъзнах надолу гръб, облегната на дървото, притиснах колене към гърдите си и отпуснах чело, като виждах ярко една картина под затворените си клепачи. Как Хлое се протяга за чашата си с шампанско, а от ръката й капе вода върху фотоапарата на Коул на палубата.

Нямаше начин Коул или някой друг да е бутнал фотоапарата. Не беше на ръба на ваната. Някой се бе възползвал от суматохата покрай съобщението ми и счупената чаша, беше го взел от пода и го беше хвърлил. Но нямаше абсолютно никакъв начин да разбера кой е. Можеше да се е случило по всяко време — дори след като всички бяхме напуснали палубата. Можеше да е бил почти всеки от гостите или от персонала — дори самият Коул.

Стаята сякаш се свиваше около мен, задушаващо топла и лишена от въздух, и осъзнах, че трябва да изляза.

На верандата морската мъгла все още обгръщаше кораба, но аз вдишах дълбоко студения въздух и усетих как свежестта изпълва дробовете ми и ме изтръгва от вцепенението. Трябваше да мисля. Чувствах, че всички парченца от пъзела са пред мен, че мога да успея да ги сглобя, стига да опитвам достатъчно упорито. Стига главата да не ме болеше толкова много.

Надвесих се през балкона, точно както предишната вечер, припомняйки си онзи момент — почти безшумното плъзгане на вратата на верандата, силният мазен плясък, шокиращ в тишината, миризмата на петната кръв по стъклото, и изведнъж изпитах абсолютната и пълна увереност, че не съм си го въобразила. Нищо от това. Нито спиралата. Нито кръвта. Нито лицето на жената в каюта 10. Най-вече нея, не бях си я въобразила. И заради нея не можех да оставя нещата така. Защото знаех какво е да бъдеш като нея — да се събудиш през нощта и да има някого в стаята ти, да почувстваш абсолютната безпомощна увереност, че ще се случи нещо ужасно, и да не можеш да направиш нищо, за да го предотвратиш.

Септемврийският нощен въздух внезапно ми се стори студен, много студен, напомняйки ми колко на север бяхме — вече почти до полярния кръг. Неволно потреперих. Извадих телефона от джоба си и проверих връзката още веднъж, държейки го високо, сякаш това щеше по някакъв магически начин да подобри сигнала, но нямаше чертички.

Но утре, утре щяхме да сме в Тронхайм. И независимо как, щях да се измъкна от този кораб и да отида право в най-близкото полицейско управление.