Рут Уеър
Жената в каюта 10 (33)

32

Светлината. Блъсна ме в лицето, остави ме примигваща и замаяна, взряна в призмите в цветовете на дъгата от хилядите кристали „Сваровски“. Служебната врата водеше направо към парадното стълбище, където полилеят грееше ден и нощ като гигантско „Майната ви!“ на икономиите, ограниченията и глобалното затопляне, да не говорим за добрия вкус.

Хванах се за полирания дървен парапет и се огледах наляво и надясно. На завоя на стълбите имаше огледало, което връщаше отразените отблясъци на полилея, умножаваше танцуващата светлина отново и отново, а когато се обърнах, зърнах собственото си отражение и се вцепених за миг, а сърцето заседна в гърлото ми — защото в огледалото беше Ане, с глава, обвита в златно и зелено, с очи на преследвана и наранена жена.

Изглеждах такава, каквато бях — бегълка. Насилих се да стоя по-изправена и да вървя бавно, въпреки че ми се искаше да се втурна като подплашен плъх.

Побързай, побързай, побързай — съскаше гласчето в главата ми. Балмър идва. Размърдай се! Но продължих бавно и отмерено, припомняйки си плавната походка на Ане — на Кари — и как отмерваше всяка крачка като човек, който пести силите си. Насочих се към предната част на кораба, към каюта 1, стиснала в джоба ключа, който тя ми даде, усещайки успокояващата му твърдост под потните си пръсти.

Но стигнах до задънена улица, до стълби, водещи към ресторанта, без проход към носа. По дяволите. Бях завила в погрешна посока.

Върнах се обратно, като се опитвах да си спомня откъде бях минала, когато видях Ане — Кари — вечерта преди Тронхайм. Господи, наистина ли беше само миналата седмица? Струваше ми се, че бе минала цяла ера, че е било в друг живот. Чакай — трябваше да беше направо към библиотеката, а не наляво. Не беше ли така?

Побързай, за бога, побързай!

Но продължих бавно, с изправена глава, като се стараех да не се обръщам назад, да не си представям как някакви ръце сграбчват краищата на копринените ми дрехи и ме замъкват обратно долу. Завих надясно, след това наляво, после минах покрай склада. Изглежда, бях на прав път. Бях сигурна, че си спомням снимката на ледник.

Още един завой — и още една задънена улица, със стълби, водещи до слънчевата палуба. Искаше ми се да се разплача. Къде бяха шибаните табели? Хората по телепатия ли трябваше да намират каютите си? Или апартаментът „Нобел“ беше скрит нарочно, да не може простолюдието да досажда на ВИП персоните?

Приведох се, опрях ръце на коленете си, като усещах как мускулите ми треперят под коприната, и задишах бавно, опитвайки се да убедя самата себе си. Мога да го направя. Няма да продължавам да бродя из залите, ридаейки, когато Ричард се изкачи по трапа.

Вдишай… Едно… Две… Мекият глас на Бари в главата ми предизвика прилив на гняв, достатъчен, за да ме подтикне да се изправя, да ме накара да тръгна отново. Приложи го, Бари. Приложи позитивното си мислене там, където боли.

Бях се озовала отново в библиотеката и опитах пак, този път завих наляво при склада. И изведнъж стигнах там. Вратата на каютата изникна пред мен.

Бръкнах в джоба си за ключа, усещайки как всеки нерв в тялото ми трепти от адреналина. Ами ако Ричард вече се беше върнал?

Не бъди нещастницата, която си остава свита зад вратата, Ло. Можеш да го направиш.

Поднесох картата ключ до вратата и я отворих рязко, готова да я пусна и да побягна, ако имаше някого в стаята!

Но нямаше никого. Лампите светеха, но беше празно, вратите към банята и спалнята бяха широко отворени.

Краката ми се подгънаха и паднах на колене на дебелия мокет, нещо много близко до ридания се изтръгна от гърлото ми. Но не бях у дома. Дори не бях на половината път. Чантичката. Чантичката, парите, палтото и след това вън от тази ужасен кораб завинаги.

Затворих вратата зад себе си, смъкнах кимоното, забързана сега, когато нямаше кой да види трескавите ми движения, и оставайки само по собствения си сутиен и бикини затърсих из гардероба на Ане. Първия панталон, който намерих, бяха невероятно тесни дънки, не можах да ги нахлузя дори до средата на бедрата си, но открих спортен клин с ликра, в който успях да вляза, и анонимно черно поло. После облякох пак кимоното върху полото, стегнах колана му здраво и отново нагласих шарфа пред огледалото. Искаше ми се да сложа тъмни очила, но когато погледнах през прозореца, видях, че навън е паднал дълбок мрак — часовникът на нощното шкафче на Ане показваше единайсет и петнайсет. О, боже, Ричард щеше да се върне всяка минута.

Напъхах пак краката си в еспадрилите на Кари и се огледах за чантичката, която ми бе описала. Нямаше нищо на безупречно лъснатата тоалетка, затова отворих наслуки няколко от чекмеджетата, решила, че чистачката може да беше я прибрала за по-сигурно. Първото чекмедже беше празно. Във второто, което опитах, имаше купчина пъстри шарфове за глава и щях вече да го затворя, когато забелязах, че под купа мека коприна се очертава нещо твърдо и ръбесто. Отместих ги настрани — и дъхът ми заседна в гърлото.

Отдолу беше скрит пистолет. Никога преди не бях виждала в реалния живот, затова замръзнах, като едва ли не очаквах да изчезне, преди да го докосна, а в главата ми се заблъскаха въпроси. Трябваше ли да го взема? Беше ли зареден? Беше ли истински? Глупав въпрос — съмнявах се, че някой ще си прави труда да държи имитация на пистолет в каютата си.

Що се отнася до това дали трябваше да го взема… Опитах се да си представя как насочвам пистолет към някого, но не успях. Не, не можех да го взема. Не само защото нямах представа как да го използвам и беше по-вероятно да улуча себе си, а не някого другиго, а преди всичко, защото трябваше да накарам полицията да ми повярва и да ми се довери, така че да се появя в участъка с откраднат, зареден пистолет в джоба беше най-добрият начин да ги накарам да ме затворят, без да ме изслушат.

Почти неохотно покрих с шаловете пистолета, затворих чекмеджето и продължих да търся чантичката.

Накрая я намерих в третото чекмедже отдолу, кафяво кожено портмоне, по-скоро износено, внимателно поставено върху папка с документи. Вътре имаше половин дузина кредитни карти и сноп банкноти — нямах време да ги преброя, но спокойно можеха да бъдат петте хиляди крони, които Кари бе споменала, а може би бяха и повече. Мушнах ги в джоба на клина, под кимоното, и огледах за последен път стаята, готова да изляза. Всичко беше, както го бях заварила, освен чантичката. Време беше да тръгвам.

Поех си дълбоко дъх, за да се подготвя, после отворих вратата. Но щом го направих, чух гласове в коридора. За миг се поколебах, чудейки се дали да ги пренебрегна. Но тогава един от гласовете каза с флиртуваща нотка: „Разбира се, сър, всичко, каквото мога да направя, за да гарантирам удовлетворението ви…“.

Не изчаках да чуя повече. Затворих вратата с тихо щракване, угасих светлините и застанах в тъмнината, опряла гръб на масивното дърво, с препускащо сърце. Пръстите ми бяха студени и изтръпнали, краката ми се подкосяваха, но сърцето — сърцето ми, излязло от контрол, биещо лудо, — то заплашваше да ме съкруши. Гадост, гадост, гадост! Дишай, Лора. Едно, две…

Затваряй си устата!

Нямах представа дали викът беше прозвучал в главата ми, но някак си, с огромно усилие, успях да се отдалеча от вратата и да се добера до верандата. Стъклената врата се плъзна и се озовах навън, а студът на септемврийската нощ опари кожата ми, която от дни не беше усещала допира на свеж въздух.

Застинах за миг, опряла гръб на стъклото, усещах пулса си в слепоочията и гърлото, сърцето ми блъскаше в ребрата, след това си поех дълбоко дъх и пристъпих настрани, където верандата се извиваше около ъгъла на кораба. Сега бях извън обхвата на прозореца, долепила гръб до студения стоманен корпус, но видях проблясъка, когато вратата към коридора се отвори, а след това лампите в каютата отново грейнаха и осветиха верандата. Не излизай, не излизай — молех се аз, докато се притисках в ъгъла, в очакване на изщракването и плъзгането на стъклото. Но не се случи нищо.

Виждах отражението на стаята в стъклената преграда. Образът беше отрязан там, където стъклото свършваше на височината на кръста, и в отражението се смесваха сенките, хвърляни от двойните и тройните слоеве стъкло. Но можех да различа мъжа, който ходеше из стаята. Тъмният силует тръгна към банята и чух шуртене от крановете и пускането на водата в тоалетната, след това се включи телевизорът, чието синьо-бяло трептене веднага се разпознаваше в стъклото. През неговия звук различих телефонен разговор, да се споменава името на Ане, и задържах дъха си. Дали питаше какво става с Кари? Колко оставаше, преди да започне да я търси?

Телефонният разговор сякаш свърши или поне той престана да говори, и видях, че силуетът му отново се движи и той се отпусна върху бялата шир на леглото — като тъмен щрих през яркия правоъгълник.

Чаках, ставаше все по-студено и пристъпвах от крак на крак в опит да запазя поне малко топлина. Не смеех да мърдам много от страх, че може да долови движението, отразено в същата преграда, която използвах, за да го шпионирам. Нощта беше невероятно красива и за първи път, откакто бях излязла тук, се огледах наоколо.

Бяхме дълбоко навътре в един от фиордите, скалистите му стени се издигаха навсякъде около нас, водите отдолу бяха черни, неподвижни и непроницаемо дълбоки. Далеч отвъд фиорда виждах светлините на малки селища и фенерите на лодки, закотвени в спокойните води. Високо над всичко бяха звездите — ясни и бели, почти непоносимо прекрасни. Помислих си за Кари, там долу, заклещена и кървяща като животно в примка… Моля те, мили боже, нека я намерят. Нямаше да го понеса, ако й се случеше нещо. Аз щях да съм отговорна, че я оставих заключена там, че се съгласих с безумния й план.

Чаках, зъзнейки безпомощно, Ричард да заспи. Но той не заспиваше. Само приглуши леко осветлението, но телевизорът продължаваше да проблясва, трепкащите образи хвърляха в стаята синьо-зелени сенки, внезапно прорязвани от черно. Отново пренесох тежестта си от крак на крак, пъхнала замръзващите си ръце под мишниците. Ами ако заспеше пред телевизора? Щях ли да разбера? Но дори и да заспеше дълбоко и непробудно, не бях сигурна дали бих могла да събера смелост да вляза в стая с убиец и да мина на сантиметри от него.

Каква беше алтернативата тогава? Да чакам, докато тръгне да търси Кари?

И тогава чух нещо, нещо, което накара сърцето ми да спре, а след това да затупти два пъти по-бързо. Двигателят на кораба заработи.

Паниката ме заля като студена морска вълна и се опитах да мисля — още не се движехме. Имаше шанс трапът още да е спуснат. Щях да чуя, ако го вдигаха. Спомних си, че когато излязохме от Хъл, двигателят буча и ръмжа доста дълго време, преди да потеглим. Но сега сякаш седях върху бомба с часовников механизъм. С колко време разполагах? Половин час? Четвърт? Може би по-малко, като се има предвид, че на борда нямаше пътници, следователно нямаше и причини за протакане.

Стоях там, парализирана от мъчителна нерешителност. Трябваше ли да тръгна? Ричард спеше ли? Не можех да преценя по отражението в преградата на балкона — беше твърде размазано и неясно.

Наведох глава и като се движех колкото се може по-предпазливо, надникнах през ръба на балконската врата в тихата стая — но точно когато го направих, той се размърда и посегна за чашата си, после я остави обратно, а аз се дръпнах назад с разтуптяно сърце.

По дяволите. Трябва да беше един часът. Защо не заспиваше? Кари ли чакаше? Но аз трябваше да се махна от кораба. Трябваше.

Помислих си за прозорците на верандата, как можеха да се отварят отвън, как някой много смел — или много глупав — можеше да прекрачи високата стъклена стена между верандите и да се вмъкне в следващата каюта. Щом попаднех вътре, можех просто да изляза и да се промъкна до трапа. Все щях да измисля някаква история, когато стигнех там. Някак си щях да сляза от кораба, ако не заради мен, то заради Ане и Кари.

Не, по дяволите. Заради мен.

Щях да сляза от този кораб, защото не бях направила нищо, за да заслужа това, освен че се бях оказала на грешното място в грешното време, и проклета да съм, ако позволя на Балмър да ме добави към списъка с жени, които беше прецакал.

Огледах фигурата си, хлъзгавите, плавни линии на кимоното, с което бе невъзможно да се катериш, развързах колана и се измъкнах от меката коприна. Кимоното падна на пода с тихо прошумоляване, вдигнах го, смачках плата на топка толкова здраво, колкото можах, и го запратих над преградата, където то се приземи с меко, едва доловимо тупване.

После огледах стъклената преграда, извисяваща се над мен, и преглътнах.

Никога нямаше да мога да се изкача на самата преграда, това беше ясно. Не и без сериозна екипировка и/или стълба. Но през стъкления парапет към морето — вероятно можех да се прекача. Стигаше до височината на кръста, а аз бях достатъчно гъвкава, за да прехвърля единия си крак отгоре, да се изтегля и да седна на ръба, а оттам можех да се хвана за страничната преграда, за да се изправя.

Имаше само един проблем. Беше над морето.

Нямах фобия към водата — поне досега не бях изпитвала нищо такова. Но когато погледнах над ръба към тъмните вълни, облизващи гладно корпуса на кораба, почувствах как стомахът ми се сгърчва и преобръща като при пристъп на морска болест.

По дяволите. Наистина ли щях да го направя? Очевидно да.

Избърсах потните си длани в ликрата на бедрата си и си поех дълбоко въздух. Нямаше да бъде лесно — не се заблуждавах, — но беше възможно. Кари бе го направила в края на краищата, за да влезе в моята каюта. Щом тя е могла да го направи, можех и аз.

Раздвижих пръстите си, а после много бавно закачих единия си крак за ръба на преградата към морето, като използвах цялата сила на отслабените си от затворничеството мускули, набрах се и се озовах яхнала стъклената стена. Отляво беше каютата с дръпнати завеси, а вратата към верандата предлагаше ясен изглед към мен на всеки, който извърнеше глава, за да погледне. От дясната ми страна долу се плискаха тъмните води на фиорда — нямах представа колко бяха далеч, но от този ъгъл височината ми изглеждаше като на двуетажна или триетажна къща. Не бях сигурна от коя страна беше по-страшно — можех само да се надявам движенията ми да не привлекат вниманието на Ричард. Преглътнах и притиснах хлъзгавото стъкло с краката си, опитвайки се да събера кураж. Още не бях стигнала до най-трудното. То предстоеше.

Разтреперана от страха и от усилието, се придвижих стъпка напред, вкопчих се в замръзналата преграда и успях да се изправя. Сега всичко, което трябваше да направя, бе да прехвърля тялото си покрай ръба на страничната преграда откъм морето и да се спусна на безопасно място от другата страна.

„Всичко“. Да. Точно така.

Поех си дълбоко дъх, усещайки как студените ми потни пръсти се плъзгат по стъклото. По дяволите, нямаше за какво да се закрепя. Целият кораб беше украсен, не можеха ли да се постараят и за страничните прегради? Само някой и друг кристал, някой гравиран орнамент, нещо, което да впия пръсти, за да се задържа?

Вдигнах единия си крак, протегнах го покрай високата стъклена стена… и веднага осъзнах, че еспадрилите са били грешка.

Бях ги оставила, мислейки си, че няма да е лошо да има нещо, което да предпазва краката ми и да ми даде допълнителна опора, но когато тялото ми увисна над водата почувствах, че стъпалото на опорния ми крак се плъзга по острия ръб.

Поех въздух и пръстите ми се вкопчиха отчаяно в стъклото пред мен. Ако чистата воля можеше да ме удържи стабилна, щях да успея. Усетих как един нокът се чупи, после втори — и тогава стъклото сякаш се изтръгна от стискащите го ръце с внезапност, която ме остави неспособна да направя каквото и да било — дори да изкрещя.

Усетих вятъра върху бузите си за кратък, ужасяващ миг, косата ми се развяваше в тъмнината, ръцете ми все още се хващаха за въздуха. Падах, падах с гръб към бездънните води на фиорда.

Ударих чернотата на морето със звук като изстрел, със свиреп, плющящ удар, който изкара въздуха от дробовете ми.

Усещах как въздухът се изтръгва на мехурчета от белите ми дробове, докато се носех сред ледения студ и мразовитата вода проникваше до костите ми, а когато потънах още по-дълбоко в бездънния мрак, почувствах някакво галещо течение да се издига от дълбините под мен, да улавя краката ми и да ме дърпа.