Рут Уеър
Жената в каюта 10 (23)

22

Бях в капан. Не бях сигурна къде или как, но имах доста добро предположение.

Стаята без прозорци беше малка и задушна, лежах на койката със затворени очи, обхванала главата си с ръце, и се опитвах да не се поддам на чувството за паника, което се надигаше вътре в мен.

Трябва да бях прехвърляла събитията хиляди пъти в главата си през настъпващата мъгла на страха — чувах отново и отново почукването на вратата, докато седях на ръба на дивана и чаках Тронхайм и зазоряването.

Звукът, макар и не особено силен, беше стряскащ като изстрел в тихата каюта. Главата ми подскочи, възглавницата падна от ръцете ми на пода, сърцето ми запрепуска лудешки. Господи. Осъзнах, че съм задържала дъха си и се насилих да издишам, дълго и бавно, а след това вдишах, броейки секундите.

Чух го отново, не грубо блъскане, само „чук-чук-чук“, после дълга пауза и едно последно „чук“ в добавка, малко по-силно от останалите. При последното „чук“ скочих на крака и пристъпих към вратата, колкото е възможно по-тихо.

Прикрих с длан отвора, за да не издаде никакъв проблясък присъствието ми, и отместих малкото стоманено капаче. После, когато лицето ми се оказа достатъчно близо до шпионката, за да закрие сивата светлина на зората от прозореца, отдръпнах пръстите си и надникнах през рибешкото око.

Не знаех кого очаквах да видя. Нилсон може би. Бен Хауърд. Не бих се изненадала дори при вида на Балмър.

Но нито за миг не бих предположила кой стои отвън.

Беше тя.

Жената от каюта 10. Изчезналото момиче. Стоеше отвън, като че нищо не се беше случило.

За минута просто застинах, останала без дъх, сякаш ме бяха ударили в стомаха. Тя беше жива. Нилсон беше прав — а аз през цялото време бях грешала.

После тя се завъртя на пети и тръгна по коридора към вратата, водеща към помещенията на персонала. Трябваше да се добера до нея. Трябваше да се добера до нея, преди да изчезне зад тази заключена врата.

Издърпах веригата и резето и отворих вратата.

— Хей — извиках. — Хей, ти, чакай! Трябва да поговорим!

Тя не спря, дори не погледна през рамо, вече беше при вратата за долната палуба и набираше кода. Не спрях, за да помисля. Просто знаех, че този път няма да я оставя да изчезне без следа. Затичах се.

Още бях на половината път по коридора, когато тя мина през входа за персонала, но успях да хвана ръба на вратата, докато се затваряше, като прещипах болезнено пръстите си, после я дръпнах и се промъкнах през пролуката.

Вътре цареше тъмнина, крушката в горната част на стълбището беше изгоряла.

Или беше махната, както си помислих по-късно.

Когато вратата се затвори зад мен, спрях за секунда и се опитах да се ориентирам, да съобразя къде беше първото стъпало. И тогава се случи това — някаква ръка сграбчи косата ми отзад, друга изви ръката ми зад гърба, прикова ме в тъмнината. Последва кратко боричкане, ужасено драскане, ноктите ми се забиха в нечия кожа, посегнах отзад със свободната си ръка, за да хвана тънката, силна ръка, вкопчена в косата ми, но тогава ръката дръпна по-силно, изви главата ми болезнено назад, след което я блъсна в заключената врата. Чух трясъка на черепа си в рамката на металната врата и после — нищо.

Дойдох на себе си тук, сама, лежаща на койката, завита с тънко одеяло. Мъчителната болка в главата ми пулсираше бавно и превръщаше приглушените светлини в стаята в резки и заслепяващи, със странен ореол около тях. На отсрещната стена имаше завеса и аз с треперещи крайници се смъкнах от леглото и с препъване и пълзене се устремих към нея. Но когато успях да се изправя, като използвах горната койка за опора, и дръпнах настрани тънкия оранжев плат, зад него не видях прозорец — само гола стена от кремава пластмаса, леко оформена като имитация на релефен тапет.

Стените сякаш започнаха да се сближават, стаята се свиваше около мен и усетих, че дъхът ми се ускорява. Едно. Две. Три. Вдишай.

По дяволите. Усетих как в мен се надигат ридания, заплашвайки да ме задушат отвътре.

Четири. Пет. Шест. Издишай.

Бях в капан. О, боже, о, боже, о, боже…

Едно. Две. Три. Вдишай.

Като се подпирах на стената с една ръка, се домъкнах едва-едва до вратата, но още преди да опитам да я отворя, знаех, че е безсмислено. Беше заключена.

Отказвайки да мисля какво означаваше това, опитах другата врата, в ъгъла, но зад нея имаше малка баня, празна, с изключение на един мъртъв паяк, сгърчен в мивката.

Върнах се при първата врата и опитах отново, този път с все сили. Напрегнах всичките си мускули, разтърсих вратата в рамката й, после дръпнах толкова силно дръжката, че от усилието ми се зави свят, пред очите ми избухнаха звезди и се смъкнах на пода. Не. Не, това не беше възможно — наистина ли бях попаднала в капан?

Изправих се на крака и се огледах наоколо за нещо, което да използвам като лост, но нямаше нищо — всичко в стаята беше закрепено, завинтено или направено от плат. Опитах се отново да насиля дръжката, стараейки се да не мисля за факта, че бях в килия без прозорци, може би метър и половина на два, и доста под морското равнище, с хиляди тонове вода само на сантиметри зад тънката стомана. Но вратата не помръдваше. Единственото нещо, което се промени, беше болката в главата ми, пронизваща с остротата на неонова светлина. Най-сетне се добрах отново до койката и се свих на нея, като се опитвах да не мисля за тоновете вода, надвиснали над мен, а да се съсредоточа върху болезнения си череп. Вече туптеше така, че усещах пулса си в слепоочията. О, боже, бях толкова глупава да изтичам от каютата си право в капана…

Опитах се да мисля. Трябваше да остана спокойна; трябваше да задържа главата си над надигащия се прилив на страх. Да запазя разсъдъка си. Да не губя контрол. Трябваше. Какъв ден беше? Беше невъзможно да преценя колко време беше минало. Краката ми бяха схванати, сякаш бях лежала на койката в тази поза известно време, но макар че бях жадна, не бях обезводнена. Ако бях останала в безсъзнание повече от няколко часа, щях да се свестя сериозно дехидратирана. Което означаваше, че вероятно още беше вторник.

В такъв случай… Бен знаеше, че възнамерявам да сляза на брега в Тронхайм. Щеше да дойде да ме търси — нали? Нямаше да допусне корабът да си тръгне без мен.

Но тогава осъзнах, че двигателят работеше и усещах надигането и спускането на вълните под корпуса. Или изобщо не бяхме спирали, или вече бяхме напуснали пристанището.

О, господи… Връщахме се в открито море — а всеки би предположил, че съм останала в Тронхайм. Ако изобщо ме търсеха, щеше да е на напълно погрешно място.

Само главата да не ме болеше и мислите да не се блъскаха една в друга… само стените да не се затваряха над мен като ковчег и да не ми пречеха да дишам, да мисля.

Паспортите. Не знаех колко голямо е пристанището в Тронхайм, но трябваше да има някакви митнически проверки или паспортен контрол. И някой от кораба щеше да дежури при трапа, разбира се, да проверява пътниците, които слизаха и се качваха. Не можеха да рискуват да тръгнат без някого. Някъде щеше да е регистриран фактът, че не съм напуснала кораба. Някой щеше да разбере, че още съм тук.

Трябваше да се надявам на това.

Но беше трудно, когато единствената светлина идваше от мътна крушка, която примигваше и гаснеше толкова често, а въздухът сякаш свършваше с всяко вдишване. О, боже, беше толкова трудно.

Затворих очи, за да се изолирам от надвисващите стени и от клаустрофобичната, танцуваща светлина, и се завих презглава с тънката завивка. Пробвах да се съсредоточа върху нещо. Върху усещането на плоската, корава възглавница под бузата ми. Върху звука на собственото ми дишане.

Но продължаваше да ме спохожда образът на момичето, застанало небрежно пред вратата в коридора, с ръка на бедрото, а след това полюшването на ханша й, докато вървеше към вратата за персонала.

Как? Как?

Дали се беше крила на кораба през цялото време? В тази стаичка може би? Но разбирах, дори без да отварям очи и да се оглеждам, че тук не беше живял никой. Нямаше никакви признаци, че е била обитавана, по мокета нямаше петна, на пластмасовия рафт нямаше никакви следи от кафе, никакъв мирис на храна, пот и човешки дъх. Дори и падналият паяк в мивката говореше, че е неизползвана. Нямаше начин това момиче, изпълнено с искряща жизненост и енергия, да е стояло в тази стая, без да остави някакъв отпечатък. Където и да беше се крила, не беше тук.

Това място ми приличаше на гроб. Може би беше моят.