Даниъл Силва
Другата жена (91)

Бележка на автора

„Другата жена“ е произведение на изкуството и не бива да се приема за нищо повече. Имената, героите, местата и случките, описани в историята, са продукт на въображението на автора или са били използвани фиктивно. Всички прилики с реални личности, живи или мъртви, фирми, случки или места, са напълно случайни.

Централата на израелското разузнаване вече не се намира на булевард „Цар Саул“ в Тел Авив. Избрах да запазя адреса на моята измислена служба там, защото харесвам името на улицата много повече от сегашния адрес. Както разбрахме от „Другата жена“, Габриел Алон споделя моето мнение. Няма нужда да казвам, че той и семейството му не живеят в малка варовикова сграда на улица „Наркис“ в историческия квартал на Йерусалим Нахлаот.

Тези, които пътуват често между Виена и Берн, без съмнение са забелязали, че съм променил разписанието на авиокомпанията и влаковете, за да изпълня изискванията на сюжета. Извинения на мениджмънта на прочутия хотел „Швайцерхоф“ за разузнавателната акция в лоби бара му, но се боя, че нямаше как да се избегне. В живописното швейцарско селце Мюнхенбухзе, родното място на Паул Клее, има медицинско заведение, но то не се нарича Частна клиника „Шлос“.

Школата на МИ6 за начинаещи шпиони наистина се намира във Форт Монктън, до голф клуба „Госпорт и Стоукс“, макар службата да има и други уединени места за обучение. Доколкото ми е известно, няма тайна квартира в Дартмур, наречена вила „Уормуд“. Нямам представа къде МИ6 съхранява старите досиета, но се съмнявам, че е в склад в Слау, близо до летище Хийтроу.

Посетителите на квартала Палисейдс във Вашингтон напразно ще търсят белгийски ресторант на булевард „Макартър“ на име „Брюсел Миди“. Има заведение на „Старбъкс“ на Уисконсин авеню в Бърлит, недалече от руското посолство, но вече няма уличен телефон на бензиностанцията на „Шел“ на ъгъла с Еликот стрийт. Шлюз 10 на канала „Чесапийк енд Охайо“ е правдиво описан. Същото, за нещастие, се отнася и за официалната резиденция на израелския посланик в Съединените щати.

Харолд Ейдриън Ръсел Филби, по-известен като Ким, наистина е живял в голяма кафява къща в колониален стил, която все още се намира на Небраска авеню в Тенлитаун. Кратката биография на Ким Филби, която се появява в глава 41 на „Другата жена“, е точна, с изключение на последните две изречения. Филби няма как да се е срещнал в деня след пристигането му в Бейрут с офицер от МИ6 на име Артър Сиймор, тъй като той, също като сина му Греъм, не съществува. Нито Шарлот Бетанкур и дъщеря й Ребека Манинг. И двете са измислени изцяло от мен и не са вдъхновени от никого, когото съм срещал по време на проучването на живота на Ким Филби и неговата работа като шпионин на Москва.

Вярно е, че Филби посвещава само пет абзаца на престоя си в Бейрут в недостоверната си автобиография „Моята тиха война“. Той бяга от града през януари 1963 година, след като признава пред стария си приятел Никълъс Елиът, че е съветски шпионин. Не е вероятно да е казал на някоя своя любовница истината за миналото си, преди да се качи на „Долматов“. Според Юрий Модин, водещия офицер на Филби от КГБ, той никога не е споменавал на някоя от съпругите или любовниците си истината за тайната си работа за руското разузнаване. „Никога не сме имали никакви проблеми с него“, спомня си Модин в мемоарите си „Моите приятели от Кеймбридж“.

В Москва Филби се жени за четвърти път и след няколко години с радост се захваща с няколко проекта на КГБ. Работата му е била основно да прави анализи и да обучава, но според Модин част от нея е била и оперативна, като „идентифициране на агенти по показани му снимки“. Няма доказателства, които да предполагат, че е участвал в подготовката на проникващ агент, къртица. Но също така няма доказателства, че не го е правил. Опитът ми показва, че е най-добре да четем мемоарите на шпионите скептично.

През лятото на 2007 година, докато правех проучване за роман, който след това щеше да се превърне в „Московска афера“, посетих музея на КГБ в призрачната му стара централа на Лубянски площад. И там, в една витрина, видях малък храм на Кеймбриджката петорка — или Великолепната петорка, както ги наричат в КГБ. Те са били вербувани, започвайки с Филби, само шестнайсет години след раждането на Съветския съюз, време на огромна параноя в Москва, когато Сталин и неговите палачи се опитват да съхранят новата революция с политически войни срещу враговете си на Запад. НКВД, предшественикът на КГБ, нарича тази програма „активни мерки“. Те се простират от дезинформационни кампании в западните медии до насилие и убийства и целта им е да отслабят и в крайна сметка да разрушат капиталистическия Запад.

Има поразителни паралели между тогава и сега. Русия при управлението на Владимир Путин е едновременно реваншистка и параноична, а това е опасна комбинация. Тя е икономически и демографски слаба и Путин използва своето мощно оръжие — разузнавателните служби и хакерите, — за да укрепи властта си. Когато Путин сее политически хаос в Западна Европа и се опитва да обърка и дискредитира американските избори, той черпи от стария опит на КГБ. Прилага „активни мерки“.

Също като царете и партийните лидери преди него, Владимир Путин не се свени да използва убийството като държавнически инструмент. Вижте случая със Сергей Скрипал, бивш руски военен разузнавач и агент на МИ6, който бе отровен на 4 март 2018 година в дома си в Солсбъри, Англия, с военен нервнопаралитичен газ от съветската ера, познат като „Новичок“. Докато пишех това, Скрипал все още бе в болница в тежко състояние. Неговата трийсет и три годишна дъщеря Юлия, също поразена от токсина, бе три седмици в безсъзнание. За 48 души се твърди, че са показали подобни симптоми, а сред тях има и полицай, приет в интензивно отделение.

Атаката над Сергей Скрипал се случи дванайсет години след като Александър Литвиненко, критик на Путин, живеещ в Лондон, бе убит с чаша чай, отровен с полоний. През 2006 година официалната реакция на Великобритания срещу използването на радиоактивно оръжие на нейна територия бе ограничена до едно-единствено искане за екстрадиране, което Кремъл насмешливо пренебрегна. След опита за убийство на Сергей Скрипал обаче премиерът Тереза Мей изгони двайсет и трима руски дипломати. Съединените щати, Канада и четиринайсет страни членки на Европейския съюз я последваха. Освен това Съединените щати наложиха икономически санкции за седем от най-богатите мъже на Русия и седемнайсет висши държавници заради намесата на Русия в американските президентски избори през 2016 година. Владимир Путин, смятан от мнозина наблюдатели за най-богатия човек в света, не беше в този списък.

Анализатори по въпросите на сигурността смятат, че две трети от „дипломатите“ в руските посолства в Западна Европа са на практика разузнавачи. Затова едва ли скромните санкции ще смутят настоящия път на Путин. И защо? Путин и путинизмът са във възход. Силната ръка и „корпоративната държава“ — или иначе казано, фашизмът — са модни. Западните демокрации и глобалните институции, които доведоха до безпрецедентно дълъг мир в Европа, изведнъж станаха неактуални.

„Мушкайте с байонети — съветваше Ленин. — Ако срещнете мека материя, продължете; ако се натъкнете на стомана, се отдръпнете.“ Засега Путин се натъква само на мека материя. През 30-те години на XX век, когато светът стана свидетел на подобен подем на авторитаризма и диктаторските режими, последва катастрофална световна война, в която загинаха повече от 60 милиона души. Да се надяваме, че сблъсъкът или флиртът на XXI век с неофашизма няма да завърши с конфликт.

Вижте Сирия, където оста между Русия, „Хизбула“, иранския Революционен гвардейски корпус и шиитските милиции от Ирак и Афганистан подкрепя режима на Башар ал Асад, най-близкия приятел на Кремъл в Близкия изток. Асад многократно е използвал химическо оръжие срещу собствения си народ, вероятно с благословията на Москва, може би дори с помощта на Москва. Смята се, че досега в гражданската война в Сирия са загинали четиристотин хиляди души. Путин мушка с байонет. Само стомана ще го спре.