Даниъл Силва
Другата жена (59)

57.
Форестхилс, Вашингтон

Форест Хилс е богаташки анклав с къщи в няколко стила: колониален, Тюдор и федерален. Той се намира в далечния северозапад на Вашингтон между Кънектикът авеню и „Рок Крийк“. Къщата на Чесапийк стрийт обаче нямаше почти никакви прилики със своите достолепни съседки. Беше постмодерен сив паралелепипед, кацнал върху частен, покрит със зеленина нос, и приличаше повече на военно укрепление, отколкото на жилище. Високата тухлена ограда и страховитата желязна порта увеличаваха усещането за враждебност.

Собственикът на това квартално грозилище беше държавата Израел, а нещастният му обитател — нейният посланик в Съединените щати. Настоящият пратеник, човек с много деца, бе изоставил официалната резиденция, за да се премести в богаташко голф имение в Мериланд. Тъй като в нея не живееше никой, къщата на Чесапийк стрийт изглеждаше отчайващо и затова бе напълно подходяща за преден команден пост на голям оперативен екип.

Габриел вярваше, че бедата сплотява. За добро или за зло, рушащата се стара къща бе само на едно ниво. В средата й имаше голяма всекидневна с отворен план, кухня и трапезария от едната й страна и няколко спални от другата. Габриел се установи в удобния кабинет. Йоси и Римона — познати в „Брюсел Миди“ като Саймън и Ванеса Бартоломю — работеха на сгъваема маса пред вратата му заедно с Ели Лавон и Яков Росман. Компютърджията Илан се беше устроил на собствено островче в отсрещния край на стаята. Стените бяха покрити с карти в голям мащаб на Вашингтон и околните предградия. Имаше дори бяла дъска за лична употреба на Габриел. На нея със своя елегантен почерк той бе изписал единайсетата заповед на Шамрон: Не позволявай да те хванат…

Габриел бе приел предложението на Шамрон да обясни присъствието на екипа във Вашингтон с рутинна среща. Без обаче да информира в прав текст американците за това въображаемо събитие. За сметка на това беше вдигнал достатъчно шум чрез неподсигурени телефонни обаждания и имейли, за да им даде да разберат, че идва. АНС и Лангли бяха уловили сигналите. Всъщност Ейдриън Картър, дългогодишният заместник оперативен директор на ЦРУ, му прати имейл няколко минути след като бе пристигнал на летище „Дълес“, в който го питаше дали има време да изпият по питие. Габриел му отговори, че ще се опита да го вмъкне в натоварения си график, но не бе много оптимистично настроен. Саркастичният отговор на Картър — Коя е щастливката? — за малко да го накара да се качи обратно на самолета.

Къщата на Чесапийк стрийт се наблюдаваше от АНС винаги когато посланикът бе в нея, затова Габриел и екипът му бяха приели, че ги подслушват и в момента. Докато бяха вътре, бъбреха безобидно, на жаргон това се наричаше „да говориш на стените“. Цялата чувствителна оперативна информация обаче се обменяше чрез жестове с ръце, в писмена форма на бялата дъска или в сподавени разговори навън в градината. Един такъв разговор се случи малко след 2 часа през нощта, когато в резиденцията пристигна куриер и донесе комуникационното оборудване на Ева Фернандес, предоставено й от СВР, както и оперативните инструкции на Михаил. Габриел предаде устройството на Илан, който реагира, сякаш му бяха връчили скучен брой на „Уошингтън Поуст“, а не кралските бижута на СВР.

До четири сутринта той още не бе разкодирал чудовищната защита на устройството. Габриел, който го наблюдаваше с вълнението на родител на училищен рецитал, реши, че ще е най-добре да си почине няколко часа. Изтегна се на дивана в кабинета и под приспивното драскане на някакви клони по стената на къщата отвън потъна в дълбок сън. Когато се събуди, видя над себе си бледото лице на Илан. Той беше кибереквивалентът на Моцарт. Бе написал първия си компютърен код на пет, бе направил първото си хакване на осем, а на двайсет и една — първата си секретна операция срещу иранската ядрена програма. Бе работил заедно с американците по компютърен вирус с кодово име „Олимпийски игри“, който останалият свят познаваше като Стъкснет.

— Има ли проблем? — попита Габриел.

— Не, никакъв проблем, шефе — заяви Илан.

— Тогава защо изглеждаш притеснен?

— Не съм.

— Нали разби проклетия код?

— Ела да погледнеш.

Габриел бързо стана и го последва към работната му маса. На нея имаше лаптоп, айфон и комуникационното устройство на СВР.

— Руският агент е казал на Михаил, че обхватът е трийсет и три метра. Всъщност е по-скоро трийсет и шест. Тествах го. — Илан подаде на Габриел айфона, на който имаше списък с наличните мрежи. Едната бе обозначена с дванайсет безсмислени символа: JDLCVHJDVODN. — Това е мрежата на Московския център.

— Вижда ли се на някое устройство?

— Няма начин. И не може да се влезе в нея без правилната парола. Тя е от двайсет и седем символа и е твърда като скала.

— Как я разби?

— Невъзможно е да обясня.

— На глупак като мен ли?

— Важното е — продължи невъзмутимо Илан, — че към мрежата можем да включим което устройство си поискаме. — Той взе телефона от Алон. — Ще изляза навън. Вие наблюдавайте лаптопа.

Габриел направи точно това. След като Илан успя да премине през желязната порта в края на алеята и да прекоси улицата, на екрана се появиха седем думи:

Ако тя прати съобщение, ще я заковем.

Габриел изтри съобщението и натисна няколко клавиша. На екрана се появи криптиран видеострийм — малка къщичка с размерите на типичната английска вила, със странна фасада в стил Тюдор над неголям портик. В края на каменната пътека имаше желязна лампа, а до нея стоеше жена. Габриел се замисли за съобщението, което бе получил от приятеля си Ейдриън Картър от ЦРУ. Коя е щастливката? Само ако знаеше.