Даниъл Силва
Другата жена (62)

60.
Палисейдс, Вашингтон

В 23:25 ч. Ева Фернандес заключи вратата на ресторант „Брюсел Миди“ на булевард „Макартър“. Колата й бе паркирана малко по-надолу, пред малък пощенски клон. Тя се качи в нея, запали и потегли. Мъжът, когото познаваше като Алекс — високият с бледата кожа, дето говореше руски като руснак и я беше следвал цял ден, — стоеше на ъгъла на „Дейна Плейс“ пред тъмен афганистански ресторант. Беше преметнал раница през рамо. Той се качи на предната седалка до Ева и с кимване й даде знак да продължи да кара.

— Как беше на работа? — попита я.

— По-добре от вчера.

— Някакви обаждания от Московския център?

Тя го погледна изумено.

— Телефонът ми е у теб.

Той го извади от раницата.

— Знаеш ли какво ще се случи, ако утре нещо се обърка?

— Ще решиш, че вината е моя.

— И какъв ще бъде резултатът?

Ева опря върха на показалеца си в тила си.

— Така ще го направят СВР, не ние. — Той вдигна телефона. — Това някога спира ли да звъни?

— Много съм популярна.

Той прегледа нотификациите.

— Кои са тези хора?

— Приятели, ученици, любовници… — Тя сви рамене. — Обичайното.

— Някой от тях знае ли, че си руски шпионин? — И като не получи отговор, каза: — Очевидно пред къщата на Уорън стрийт свети лампа. Припомни ми какво трябва да се случи сега.

— Не отново.

— Да, отново.

— Някой от резидентурата минава покрай къщата всяка вечер в единайсет. Ако види, че лампата свети, казват на Московския център и Московският център казва на мен.

— Как?

Тя въздъхна раздразнено.

— По имейл. Без код. Пълна скука.

— Утре е четвъртък.

— Не думай.

— Нечетен четвъртък — подчерта Михаил.

— Много добре.

— Къде ще стане размяната?

— В нечетните четвъртъци в „Старбъкс“ на Уисконсин авеню. — Тонът й бе като на ученик двойкаджия.

— Кой „Старбъкс“ на „Уисконсин“? Има няколко.

— Повторихме го сто пъти.

— И ще продължим да го правим, докато се убедя, че не лъжеш.

— „Старбъкс“ на север от Джорджтаун.

— Какъв е периодът за предаване?

— От осем до осем и петнайсет.

— Струва ми се, че спомена от осем и петнайсет до осем и трийсет.

— Никога не съм казвала това.

— Къде трябва да чакаш?

— В пространството за сядане на горния етаж.

Тя продължи по булевард „Макартър“ покрай резервоара, който бе огрян от ниската луна. Пред блока й имаше празно място. Мъжът, когото тя познаваше като Алекс, я накара да паркира там.

— Обикновено паркирам по-далеч, за да проверя дали сградата не се наблюдава.

— Тя се наблюдава. — Той се пресегна към таблото и загаси двигателя. — Слизай.

Вървя с нея до вратата, с раница на рамо и с телефона й в джоба си. Докато тя набираше кода, я целуна по тила.

— Ако не престанеш да го правиш — прошепна тя, — ще те сритам по задника, а след това и по носа.

— Повярвай ми, Ева, това е само заради съседите ти.

— Съседите ми смятат, че съм добро момиче, което никога не би довело у дома някого като теб.

Резето се отвори с щракване. Ева го поведе нагоре към апартамента си. Отиде право до фризера и бутилката с водка. Мъжът, когото познаваше като Алекс, извади комуникационното устройство на СВР от раницата си и го сложи на кухненската маса. До него постави телефона й.

— Твоите приятели успяха ли да разбият защитата? — попита тя.

— Доста бързо. — Той й подаде телефона й. — Има ли сред тези съобщения от Московския център?

Ева прегледа дългата поредица от нотификации с една ръка, докато с другата държеше питието си.

— Това — каза тя. — От Едуардо Сантош. Без код. Пълна скука.

— Трябва ли да отговориш?

— Вероятно се чудят защо още не съм го направила.

— Тогава го направи.

Тя започна да пише умело с палеца си.

— Дай да го видя.

— На португалски е.

— Трябва ли да ти напомням…

— Не, не трябва.

Тя натисна бутона за изпращане и седна на масата.

— А сега какво?

— Ще си допиеш питието и ще поспиш няколко часа. А аз ще седя тук и ще се взирам в улицата.

— Отново ли? Прави това и предната нощ.

— Допий си питието, Ева.

Тя го направи. След това си наля ново.

— Помага ми да заспя — обясни.

— Опитай с чай от лайка.

— Водката върши по-добра работа. — Сякаш за да докаже тезата си, Ева изпи половината чаша. — Руският ти е много добър. Предполагам, че не си го учил в езиков институт.

— Научих го в Москва.

— Родителите ти бяха ли партийни членове?

— Всъщност точно обратното. И когато вратата най-накрая се отвори, те веднага се заселиха в Израел.

— Имаш ли си момиче там?

— И то много хубаво.

— Жалко. Какво работи момичето ти?

— Лекар е.

— Наистина ли?

— Общо взето.

— И аз някога исках да стана лекар. — Тя се загледа в кола, преминаваща по улицата. — Знаеш ли какво ще ми се случи, ако нещо се обърка?

— Знам точно какво ще ти се случи.

— Бум — каза тя и си наля още едно питие.