Даниъл Силва
Другата жена (49)

47.
Саара — Севиля

Колата прелетя покрай вилата на Шарлот, без да забавя. Мъничкият преден двор беше пуст, но на нея й се стори, че зърна движение в един от прозорците. „Чакали — помисли си тя, — глозгат ми кокалите.“ Най-накрая се бе случило. Животът й бе залитнал през ръба на зъбера и се бе стоварил на дъното на долината. Не бе станало без нейното доброволно участие, това беше така, но в края на краищата Ким я бе завлякъл надолу. Шарлот не беше първата, той бе оставил много съсипани хора по пътя си. Пак си спомни за викторианския сейф под бюрото й. Те знаеха, каза си тя. Може би не всичко, но знаеха.

— Къде отиваме? — попита тя.

— Недалеч — отговори синеокият англичанин.

Точно тогава ръчният й часовник „Сейко“ изпищя.

— Лекарствата ми! — възкликна Шарлот. — Не мога да тръгна без лекарствата си. Моля ви, върнете се.

— Не се тревожете, мадам Бетанкур. — Той извади кехлибарен флакон с хапчета от джоба на якето си. — Тези ли?

— Другите, моля.

Той й подаде второто шишенце. Тя изсипа една таблетка в дланта си и я погълна без вода, което като че ли го впечатли. Вилата изчезна от погледите им. Шарлот се чудеше дали някога щеше да я види отново. Отдавна не се бе осмелявала да отиде по-далеч от местата, които можеше да достигне пеш. Когато бе по-млада, пътуваше нашир и надлъж из Испания с кола — такъв живот й бяха осигурявали парите на другаря Лавров. Но сега, когато беше стара и вече не можеше да шофира, светът й се бе свил. Е, вероятно можеше да пътува и с автобус, но никак не я привличаше идеята да се озове сред всичките онези потни пролетарии с техните чеснови сандвичи и пищящи деца. Шарлот беше социалистка — а и комунистка, — но посветеността й на революцията не стигаше чак до обществения транспорт.

Долината беше позеленяла от зимните дъждове. Розенкранц държеше волана с лявата си ръка, а с дясната барабанеше в нервен ритъм по таблото. Това подлудяваше Шарлот.

— Винаги ли прави така? — попита тя англичанина, но той само й се усмихна.

Наближаваха отклонението за АЗ75. На табелата, която се стрелна покрай прозореца й, пишеше СЕВИЛЯ. Розенкранц зави по отбивката, без да намали или поне да даде мигач. Същото направи и колата пред тях, забеляза Шарлот, както и тази зад тях.

— Колко остава? — попита тя.

— Час и половина — отговори англичанинът.

— А може би и по-малко, ако продължава да кара така. — Шарлот кимна неодобрително към Розенкранц.

Англичанинът хвърли дълъг поглед през рамо.

— Още ли са зад нас? — попита Шарлот.

— Кои?

Шарлот знаеше много добре, че не бива да пита пак. Хапчето я бе направило сънлива, както и мекото издигане и спускане на летящата кола по нагънатия терен, и топлите слънчеви лъчи, които падаха по едната страна на лицето й. Тя облегна глава назад и затвори очи. Част от нея нямаше търпение за това, което предстоеше. Отдавна не бе ходила в Севиля.

* * *

Когато се събуди, видя Хиралда — минарето, превърнато в камбанария на катедралата в Севиля, което се издигаше над Санта Крус, старинния еврейски квартал на града. Бяха спрели на тясна странична улица пред американско кафене. Шарлот смръщено изгледа прочутото лого в бяло и зелено.

— Навсякъде са — каза англичанинът, който забеляза реакцията й.

— Не и в Саара. Там имаме манталитет на планински град.

Англичанинът се усмихна, сякаш познаваше този манталитет.

— Боя се, че само дотук можем да стигнем с кола. В състояние ли сте да извървите кратко разстояние?

— В състояние ли? — Шарлот се изкушаваше да му каже, че изминава повече от километър и половина на ден. Всъщност можеше да му съобщи точния брой стъпки, които правеше всекидневно, но не искаше да я мисли за луда. — Да, добре съм — кимна тя. — Винаги съм обичала да се разхождам в Севиля.

Дребният мъж с рошавата коса стоеше до вратата й, услужлив като пиколо. Шарлот прие подадената й ръка. Беше твърда и суха, сякаш той дълго беше копал изсъхнала земя.

— Ами покупките ми? — попита тя. — Ще се развалят, ако ги оставите в багажника.

Дребният мъж се взря мълчаливо в нея. Предпочиташе да наблюдава, а не да говори, помисли си тя. Англичанинът вдигна ръка към Хиралда:

— Насам, моля.

Загрижеността му започваше да я изнервя като барабаненето на приятеля му. Всичките усмивки и чар на света не можеха да скрият факта, че всъщност я бяха арестували. Ако още веднъж чуеше „моля“, помисли си тя, щеше да му покаже какво представлява легендарният й темперамент. Той бе плашил дори Ким.

Минаха по поредица от тесни алеи, навлизайки все по-дълбоко в квартала, докато най-накрая стигнаха до мавритански проход. Той водеше до сенчест вътрешен двор с арки, изпълнен с уханието на севилски портокали. Там ги чакаше мъж, загледан във фонтана. Той вдигна стреснато очи от водата, сякаш бе изненадан от появата й, и се взря в нея с нескрито любопитство. Шарлот направи същото, защото веднага го позна. Очите му го издадоха. Той беше израелецът, обвинен за убийството на руския разузнавач във Виена.

— Предполагах, че ще сте вие — каза тя след малко.

Той се усмихна широко.

— Нещо смешно ли казах?

— Същите думи произнася Ким Филби, когато Никълъс Елиът идва в Бейрут, за да го обвини, че е шпионин.

— Да, знам — тихо изрече Шарлот. — Ким ми го каза.