Даниъл Силва
Другата жена (90)

88.
Саара, Испания

Размяната стана шест седмици по-късно на пистата на изоставено летище в далечния източен край на Полша. Имаше два самолета. Единият бе „Сухой“ на „Аерофлот“; а другият — чартърен „Еърбъс“ на „Бритиш Еъруейс“. Точно по пладне дванайсет мъже, ценни агенти на британското и американското разузнаване, всичките измършавели в затвора, слязоха по стълбите на „Сухой“. Докато вървяха радостно по пистата към еърбъса, се разминаха с една-единствена жена, която крачеше съсредоточено в обратната посока. Нямаше камери или репортери, които да документират събитието, само двама полски висши тайни полицаи следяха дали всичко се случва по правилата. Жената ги подмина със сведени очи, без да им каже и дума, и се качи в „Сухой“ на мястото на дванайсетимата мъже. Самолетът тръгна още преди да се затвори вратата на кабината. В дванайсет и петнайсет той влезе във въздушното пространство на Беларус и пое към Москва.

Мина още една седмица, преди обществеността да бъде информирана за размяната, но съвсем оскъдно. Хората бяха уверени, че дванайсетимата мъже са донесли безценна разузнавателна информация за Нова Русия и цената си е струвала. В Америка се надигна гняв в обичайните места, но реакцията на Лондон бе обичайното сдържано примирение. Мандарините в Уайтхол се съгласиха, че това е горчив хап за преглъщане, но вероятно така бе най-добре. Единствената добра дума се появи в „Телеграф“, където пишеше, че размяната се е състояла, въпреки че руснаците са искали двама затворници, а не един. „Поне някой има достойнство, за да им се опъне — каза същата вечер пенсиониран британски шпионин в «Клуба на пътешествениците». — Де да бяхме ние.“

Руснаците изчакаха още един месец, преди да покажат публично трофея си. Това стана в едночасов документален филм по руска телевизия, контролирана от Кремъл. Последва пресконференция, ръководена от самия Цар. Ребека величаеше добродетелите му, хвалеше завръщането на Русия сред световните фактори под неговото ръководство и критикуваше британците и американците, чиито тайни с радост бе предала. Заяви, че единствено съжалявала, задето не успяла да стане генерален директор на МИ6 и така да завърши мисията.

— Харесва ли ви в Русия? — попита я журналист с добри позиции пред Кремъл.

— О, да, чудесно е — усмихна се тя.

— А може ли да ни кажете къде живеете?

— Не — отговори Царя строго вместо нея. — Не може.

В бялото градче Саара в планините на Андалусия събитията в Москва станаха повод за малко празненство, поне сред почитателите на крайнодесните противници на НАТО и имигрантите. Кремъл пак бе меката, към която се стремяха определен тип европейци. През XX век той бе пътеводна светлина на левичарите. Сега обаче по някакво перверзно стечение на обстоятелствата линията на Москва се следваше от десните, политическите зверове, които се подиграваха на Шарлот Бетанкур всеки следобед, когато тя се разхождаше по улиците. Само ако знаеха истината, мислеше си тя. Само ако…

Не бе изненадващо, че тя следеше случая с британската шпионка по-внимателно от повечето хора в селището. Кремълската пресконференция беше театър, нямаше друга дума за нея — Ребека, седнала на подиума като някакъв рядък екземпляр в стъкленица, до нея Царя, ухилен и надут от последния си триумф над Запада. И кого си мислеше, че заблуждава с това негово колосано и изгладено лице? Истинските фашисти, отговаряше си Шарлот. Ребека изглеждаше изтощена до него. Шарлот бе поразена от изпитото лице на дъщеря си. И от това колко много вече приличаше на Ким. Дори заекването й се бе върнало. Това бе чудо, което никой не бе забелязал.

Ала Ребека бързо изчезна, както и се появи. Гостите на Шарлот от Израел си тръгнаха малко след това от Андалусия. Преди обаче да си заминат, те прегледаха вилата за последен път за следи от Ребека или Ким сред вещите й. Взеха и последната стара снимка на Шарлот от Бейрут и въпреки нейните протести — единственото копие на ръкописа „Другата жена“. По всичко личеше, че кратката й литературна кариера завърши, преди да е започнала.

Вече бе краят на юни и градчето бе превзето от потни и изгорели на слънцето туристи. В своята самота Шарлот се върна пак към обичайната си рутина, защото само това й бе останало. Забранено й бе да завърши мемоарите си и тя реши да опише историята като „роман с ключ“. Смени мястото от Бейрут на Танжер. Шарлот стана Амелия, впечатлителната дъщеря на френски колаборационист и колониален администратор, а Ким вече бе Роу, блестящ и обхванат от мирова скръб британски дипломат, за когото Амелия разбира, че е руски шпионин. Но как щеше да свърши това? С една старица, която живее сама в усамотена вила и чака вест от дъщеря си, която е изоставила? Кой щеше да повярва в такава история?

Изгори ръкописа в края на октомври, използвайки го за подпалка на първия есенен огън, и зачете измислената автобиография на Ким. Той бе сбил времето в Бейрут в пет неясни и лъжливи абзаца. Преживяванията ми в Близкия изток от 1956 до 1963 година не се поддават лесно на разказване… Може би и нейните не се поддаваха, помисли си тя. След това изгори и книгата на Ким.

Същия следобед слезе по пътеката под силния средиземноморски вятър, като броеше крачките си на глас, и внезапно осъзна, че може би това е знак, че най-накрая е полудяла. Обядва под портокаловите дръвчета в бар „Мирадор“.

— Видя ли новините за Палестина? — попита я сервитьорът, когато й донесе чаша вино, но Шарлот не бе в настроение за антиционистка полемика. Ким, реши тя, бе сбъркал за тях. Но пък Ким бе сбъркал за всичко.

Беше си купила вчерашен брой на „Монд“ по пътя към заведението, но вятърът правеше четенето невъзможно. Свали вестника и забеляза дребен мъж с очила, седнал сам на съседната маса. Изглеждаше много различен. Въпреки това Шарлот веднага го позна. Беше мълчаливият приятел на Розенкранц и Гилденщерн, пазачът, който я бе придружил до Севиля, за да си признае тайните грехове. Но защо се бе върнал в Саара? И защо сега?

Шарлот нервно обмисляше възможностите, докато двамата ядяха скромните си обеди и усърдно избягваха погледите си. Дребният израелец приключи пръв и когато си тръгваше, остави картичка на масата на Шарлот. Направи го толкова незабележимо, че й трябваше известно време, докато я види и бутне внимателно под чинията, за да не я отвее вятърът. На предната й страна имаше обичайния пейзаж с варосани къщи. Отзад с красив почерк бе написано кратко съобщение на френски.

Шарлот спокойно допи виното си и когато пристигна сметката, остави два пъти по-голяма сума от поисканата. Светлината на площада заслепяваше очите й. До входа на църквата имаше двайсет и две крачки.

* * *

— Сигурна бях, че сте вие.

Той се усмихна. Стоеше пред свещите и се взираше нагоре към статуята на Мадоната с младенеца. Шарлот се огледа из църквата. Беше празна, с изключение на двама доста забележими телохранители.

— Виждам, че сте с антураж.

— Колкото и да се опитвам — каза той, — не мога да се отърва от тях.

— Може така и да е по-добре. Руснаците сигурно са ви бесни.

— Е, както обикновено.

Тя се усмихна, въпреки че беше напрегната.

— Имате ли нещо общо с решението да я изпратят в Москва?

— Всъщност направих всичко възможно, за да го предотвратя.

— Отмъстителен сте по природа ли?

— Прагматик, поне така ми се иска да мисля.

— Какво общо има прагматизмът с това?

— Тя е опасна жена. Западът ще съжалява някой ден за това решение.

— Трудно ми е да мисля за нея по този начин. За мен винаги ще си остане малкото момиченце, което познавах в Париж.

— Тя много се е променила.

— Наистина ли? Не съм сигурна. — Шарлот погледна към него. Дори под червените отблясъци на свещите очите му бяха поразително зелени. — Говорихте ли с нея?

— Два пъти.

— Тя спомена ли ме?

— Разбира се.

Шарлот усети как сърцето й се разтуптя. Лекарствата… Нуждаеше се от лекарствата си.

— Тя се страхува.

— От какво?

— Какъв може да е отговорът ви.

Тя вдигна очи към статуята.

— Ако някой трябва да се бои от нещо, мосю Алон, това съм аз. Аз се отказах от детето си и позволих на Ким и Саша да го превърнат в онова същество, което видях да седи до Царя.

— Това е било отдавна.

— За мен — да, но не и за Ребека. — Шарлот прекоси църквата и отиде до олтара. — Прекарвали ли сте много време в католически църкви? — попита тя.

— Повече, отколкото можете да си представите.

— Вярвате ли в Бог, мосю Алон?

— Понякога — отговори той.

— А аз не — призна Шарлот, обръщайки се с гръб към него, — ала винаги съм обичала църквите. Особено харесвам миризмата. Миризмата на тамян, свещи и восък. Мирише на…

— На какво, мадам Бетанкур?

Тя не посмя да отговори, не и след това, което бе направила.

— Кога ще имам новини от нея? — попита тя след малко, но когато се обърна, видя, че църквата е празна.

Прошка, помисли си тя, когато излезе на площада. Мирише на прошка.