Даниъл Силва
Другата жена (37)

35.
Горна Галилея, Израел

Из цял Израел има пръснати центрове за разпити. Някои от тях се намират в райони с ограничен достъп — като пустинята Негев, други са скрити и остават незабелязани насред градовете. А един от тях бе точно край шосе без име, свързващо Рош Пина, едно от най-старите израелски селища, и планинското селце Амука. Пътят, водещ към него, беше прашен и каменист, можеше да се мине само с джип. Там имаше ограда с бодлива тел отгоре и охранителна будка, пълна с корави на вид младежи с бежови жилетки. Зад оградата се намираше малка група от бараки и една-единствена постройка от метал, в която държаха затворниците. На хората от охраната бе забранено да разкриват къде работят дори на съпругите и родителите си. Мястото беше толкова мрачно, че повече не можеше да бъде. То бе пълната липса на цвят и светлина.

Сергей Морозов не знаеше нищо за това. Всъщност знаеше съвсем малко, ако изобщо беше наясно с каквото и да е… Той нямаше представа нито къде е, нито кое време на деня е, нито кои бяха похитителите му. Само усещаше, че му е много студено, че на главата му има качулка, че е вързан, полусъблечен, за метален стол и че е изложен на опасно силна музика. Беше „Ангелът на смъртта“ на трашметъл групата „Слейър“. Дори и охранителите, които бяха корави момчета, изпитваха малко съжаление към него.

По съвет на Яков Росман, който бе опитен в разпитите, Габриел позволи фазата на стрес и изолация да продължи трийсет и шест часа, което бе по-дълго, отколкото му се искаше. Времето вече работеше срещу тях. Във френските медии се появиха съобщения за катастрофа край Страсбург. Известните факти бяха оскъдни — БМВ, силен сблъсък, довел до пожар, един много обгорен труп, все още неидентифициран, или поне така твърдяха френските власти. Изглеждаше, че Московският център бе напълно наясно със самоличността на загиналия мъж. Там поне така си мислеха, защото двама агенти от берлинската резидентура посетиха апартамента на Сергей Морозов във Франкфурт вечерта след изчезването му. Габриел знаеше това, тъй като жилището се наблюдаваше от Службата. Той се опасяваше, че следващата спирка на СВР ще бъде последният известен контакт на Сергей Морозов, висш служител от австрийските служби за сигурност на име Вернер Шварц. По тази причина Шварц също се наблюдаваше от Службата.

В 12:17 на обед — времето бе внимателно отбелязано в дневника на съоръжението — трашметъл музиката в помещението за изолация най-накрая спря. Охранителите развързаха ръцете и глезените на Морозов и го заведоха до душ с качулка на главата, където му позволиха да се измие. След това го облякоха в синьо-бял анцуг и го поведоха, все още със завързани очи, към бараката за разпит, където бе пристегнат за друг стол. Минаха още пет минути, след което му свалиха качулката и превръзката. Руснакът премигна няколко пъти, докато свикне с внезапната светлина. След това се сви от страх и започна да дърпа яростно ръце и крака.

— Внимавай, Сергей — каза спокойно Габриел, — че ще си изкълчиш нещо. Освен това няма нужда да се боиш. Добре дошъл в Израел. И да, приемаме предложението ти да дезертираш. Бихме искали да те разпитаме възможно най-бързо. Колкото по-скоро започнем, толкова по-рано ще можеш да започнеш новия си живот. Избрали сме ти хубаво малко местенце в Негев, където приятелите от Московския център никога няма да те намерят.

Габриел изрече всичко това на немски. Сергей Морозов спря да се дърпа и отговори на същия език:

— Това няма да ти се размине, Алон.

— Приемането на офицер дезертьор от СВР? Случва се непрекъснато. Такива са правилата на играта.

— Не съм ти предлагал да дезертирам. Ти ме отвлече. — Руснакът огледа четирите стени без прозорци на стаята за разпити, двамата охранители вляво от него и Михаил, който се бе облегнал вдясно. Накрая се взря в Габриел и попита: — Наистина ли съм в Израел?

— Къде другаде би могъл да бъдеш?

— Мислех си, че съм в ръцете на британците.

— Де да имаше този късмет. И като казах това, МИ6 нямат търпение да си поговорят с теб. Не бих могъл да ги виня наистина. Все пак ти уби началника на бюрото им във Виена.

— Алистър Хюз ли? Във вестниците пише, че е било нещастен случай.

— Бих те посъветвал — предупреди го Габриел — да избереш друг път.

— И какъв да бъде?

— Сътрудничество. Кажи ни това, което искаме да знаем, и ще се отнасяме с теб по-добре, отколкото заслужаваш.

— А ако откажа?

Габриел погледна към Михаил.

— Познаваш ли го, Сергей?

— Не — излъга зле Морозов. — Никога не съм го виждал.

— Не това те попитах — уточни Габриел, — а дали го познаваш. Той беше във Виена онази нощ. Твоят убиец стреля четири пъти по него, но някак си и четирите пъти не улучи. Мерникът му обаче се оказа малко по-добър в случая с Киров. Константин получи в лицето два куршума с кухи върхове, за да няма отворен ковчег на погребението. Ако не започнеш да говориш, аз и сътрудникът ми ще ти върнем услугата. Е, няма да го направим със собствените си ръце. Ще те подарим на едни наши приятели от другата страна на границата със Сирия. Те страдат жестоко от Касапина от Дамаск и неговите руски покровители и за тях няма нищо по-хубаво от това да спипат в ръчичките си истински офицер от СВР.

Тишината в помещението тежеше. Накрая Сергей Морозов проговори:

— Нямах нищо общо с Киров.

— Разбира се, че си имал, Сергей. Ти си предупредил Вернер Шварц няколко дни преди убийството, че във Виена предстоят неприятности, свързани с дезертьор от СВР. След това си наредил на Вернер да следва инструкциите на Кремъл и да насочи подозренията към нашата служба.

— Той е мъртъв. Ти също, Алон.

Габриел продължи, сякаш не бе чул думите му:

— Също така си наредил на Вернер да подхвърли на моя заместник клюки за личния живот на Алистър Хюз. Нещо за честите му пътувания до Швейцария. Направил си го, защото си искал да ни оставиш с впечатлението, че Алистър е на заплата при вас. Целта на тази операция е била да защитиш истинския шпионин, къртицата на върха на англо-американския разузнавателен съюз.

— Къртица ли? — подигравателно го изгледа Морозов. — Четеш прекалено много шпионски романи, Алон. Няма къртица. Алистър беше наш агент. Знам го, защото бях негов водещ офицер. Ръководех го години наред.

Габриел само се усмихна.

— Добре изиграно, Сергей. Възхищавам се на лоялността ти, но тя няма никаква стойност тук. Истината е единствената валута, която приемаме. И само истината ще ни спре да те предадем на нашите приятели в Сирия.

— Казвам ви истината!

— Опитай отново.

Морозов си придаде замислен вид.

— Щом знаете толкова много — каза той след малко, — защо съм ви аз?

— Ти ще ни помогнеш да запълним празнините. В замяна ще бъдеш добре компенсиран и оставен да живееш до края на живота си в нашата красива страна.

— В хубаво малко местенце в Негев, така ли?

— Лично го избрах.

— Бих рискувал отвъд границата със Сирия.

— А аз бих те посъветвал — каза Габриел — да избереш друг път.

— Съжалявам, Алон — отвърна руснакът. — Нямаш късмет.

* * *

Вертолетът „Блек Хоук“ прелетя източно от Голанските възвишения и влезе във въздушното пространство на Сирия над село Кудана. Следващата му цел беше Джасим, малко градче в мухафаза Дараа в южната част на страната, което бе в ръцете на бунтовниците от Свободната сирийска армия. Под ръководството на Габриел Службата бе създала близки връзки с неджихадистката опозиция и няколко хиляди сирийци бяха приети в Израел за лечение. В мухафаза Дараа Габриел Алон бе почитана фигура, за разлика от останалия Арабски свят.

Хеликоптерът изобщо не докосна сирийска земя, това бе напълно сигурно. Двамата охранители на борда твърдяха, че Михаил вързал с въже белезниците на Сергей Морозов и го провесил над разбунен бунтовнически лагер. Михаил обаче имаше проблем с тази версия. Да, наистина бил заплашил да пусне Сергей на тълпата, но така и не се стигнало дотам. След един поглед към съдбата, която го очаквала долу, руснакът започнал паникьосано да умолява да бъде върнат в Израел.

Какъвто и да бе случаят, полковник Сергей Морозов бе нов човек, щом се появи отново в залата за разпити. След като първо се извини за предишната си неотстъпчивост, каза, че с най-голямо желание ще предостави всякаква помощ на Службата в замяна на убежище и разумно финансово възнаграждение. Призна обаче, че Израел не е първият му избор за постоянен дом. Не бил антисемит, разбира се, ала имал установени лични възгледи за Близкия изток и участта на Палестина и нямал желание да живее сред хора, които смятал за колонизатори и потисници.

— Дай ни няколко месеца — предложи Габриел. — Ако все още се чувстваш по същия начин, ще се свържа с някого от нашите приятели.

— Мислех, че нямаш такива.

— Имам един-двама — увери го Габриел.

След това го заведоха в една от бараките и му позволиха да поспи. Бяха изминали почти 22 часа, когато той най-сетне се събуди. Дадоха му чисти дрехи — истински, а не пак анцуг — и му сервираха за вечеря топъл борш и пиле по киевски. В полунощ, отпочинал и нахранен, той бе върнат в залата за разпити, където го чакаше Габриел с отворен пред себе си бележник.

— Как се казваш? — попита той.

— Сергей Морозов.

— Не професионалният ти псевдоним. Истинското ти име.

— Мина много време, не съм сигурен, че го помня.

— Опитай — настоя Габриел. — Имаме достатъчно време. Което изобщо не беше вярно, часовникът работеше срещу тях. Оставаха им три или четири дни, за да открият къртицата. Най-много седмица.