Даниъл Силва
Другата жена (34)

32.
Франкфурт — Тел Авив — Париж

„Глобалтек Консултинг“ заемаше два етажа в модерна стъклена офис сграда на Майнцер Ландщрасе във Франкфурт. Лъскавата им уебстраница предлагаше всякакъв вид услуги, повечето от които не интересуваха изобщо клиентите им. Компаниите наемаха „Глобалтек“ по една-единствена причина: да получат достъп до Кремъл и така — до привлекателния руски пазар. Всичките висши съветници на фирмата бяха руснаци, същото се отнасяше и за асистентите и администрацията. Сергей Морозов се рекламираше като експерт по руския банков сектор. В биографията му бе записано елитно руско образование и бизнес кариера, но не се споменаваше нищо за това, че е полковник от СВР.

Планирането на предателството му в полза на държавата Израел започна минути след връщането на Узи Навот на булевард „Цар Саул“ от Виена. Нямаше да е типичното дезертьорство с неговите ритуали по чифтосване и предложения за убежище и нова самоличност. Щеше да е спешно и много насилствено. Освен това трябваше да бъде проведено по такъв начин, та Московският център да не заподозре, че Сергей Морозов е в ръцете на врага. Всички разузнавачи под прикритие, без значение от коя страна или служба бяха, поддържаха редовни контакти с водещите си офицери в централите си. Това беше основен оперативен принцип в занаята. Ако Сергей Морозов пропуснеше и едно обаждане, Москва автоматично щеше да направи едно от следните три предположения: че е дезертирал, че е отвлечен или че е убит. Само при третия сценарий СВР щеше да сметне, че тайните й са в безопасност.

— Значи, ще убиете друг руснак? — попита премиерът. — Това ли намеквате?

— Само временно — обясни Габриел. — И само в представите на водещите му офицери в Московския център.

Беше късно, няколко минути след десет вечерта, и кабинетът на премиера бе потънал в полумрак.

— Те не са глупаци — възрази той. — Все някога ще разберат, че е жив и здрав и е в ръцете ви.

— Все някога — съгласи се Габриел.

— Колко време ще отнеме?

— Три или четири дни, най-много седмица.

— И след това какво?

— Зависи колко тайни има в главата му.

Премиерът се загледа за миг в Алон, без да казва нищо.

От стената зад бюрото му същото правеше и портретът на Теодор Херцел.

— Руснаците няма да приемат това леко. Много е вероятно да отвърнат на удара.

— Колко по-зле може да стане?

— Много. Особено ако ти ръководиш всичко.

— Те са опитвали и преди да ме убият. Даже няколко пъти.

— Един ден може и да успеят. — Премиерът взе документа от една страница, който Габриел му бе донесъл от булевард „Цар Саул“. — Това ще изисква много ценни ресурси. Не съм готов да позволя то да продължи неопределено време.

— Няма. Всъщност, след като хванем за шията Сергей Морозов, подозирам, че всичко ще свърши много бързо.

— За колко дни?

— Три или четири. — Габриел сви рамене. — Най-много седмица.

Премиерът подписа и го плъзна по бюрото си.

— И не забравяй единайсетата заповед на Шамрон — напомни му той. — Не позволявай да те хванат.

* * *

Следващият ден бе четвъртък — обикновен като навсякъде по света, с типичното разпределение на убийства, хаос и човешко нещастие, — но на булевард „Цар Саул“ никой вече нямаше да говори за него, без да прибави отпред думата черен. Премиерът даде ясно да се разбере, че времето на Габриел е назаем и затова той реши да не губи нито минута от него. Нареди следващия петък да бъде пусната щора на прозореца на виенски апартамент. А следващия вторник вечерта в същия този апартамент щеше да звънне телефон и обаждащият се да попита за една от тези четири жени: Труди, Анна, Софи или Сабине. Труди беше Линц, Анна беше Мюнхен, Софи беше Берлин и Сабине беше Страсбург, столицата на Елзас във Франция. Службата нямаше да участва в избора на мястото, това беше купонът на Сергей Морозов. Или, както хладно се изразяваше Габриел, прощалният му купон.

Труди, Анна, Софи, Сабине: четири тайни квартири, четири града. Габриел нареди на Яков Росман, началника на „Специални операции“, да планира отвличането на Морозов и от четирите места. „Изключено! Невъзможно! Габриел, моля те! Натоварени сме вече до краен предел, за да гоним Сергей из Франкфурт и да държим под око Вернер Шварц във Виена. Наблюдателите изнемогват. Огъват се като варени макарони.“ След това Яков направи точно това, което Габриел поиска, макар по оперативни причини да изрази ясно предпочитание към Сабине.

— Тя е прекрасна, тя е момичето на нашите мечти. Приятелска страна, много скривалища и изходи. Дайте ми Сабине и аз ще ви дам Сергей Морозов, опакован като подарък и с панделка отгоре.

— Предпочитам го насинен и леко окървавен.

— И това мога да направя. Само ми дайте Сабине! И не забравяйте за трупа — напомни му Яков, докато излизаше намусен през вратата на Габриел. — Трябва ни труп. Иначе руснаците няма да повярват и дума.

Черният четвъртък бе последват от Черен петък, а Черният петък — от черен уикенд. А когато слънцето изгря в Черния понеделник, булевард „Цар Саул“ бе във война със себе си. Отделите „Банкиране“ и „Идентичност“ открито се бунтуваха, „Пътувания“ и интендантството тайно планираха преврат, а Яков и Ели Лавон почти не си говореха. На Узи Навот се падна ролята на вътрешен рефер и омиротворител, защото в повечето случаи Габриел бе едната враждуваща страна.

Източникът на мрачното му настроение не бе никаква загадка. Това беше Иван Борисович Харков. Международният търговец на оръжия беше приятел на руския президент и най-омразният човек за Габриел. Иван бе отнел дете от утробата на Киара и в една замръзнала брезова гора край Москва бе опрял пистолет в главата й. Наслаждавай се на гледката как умира жена ти, Алон… Такава гледка не се забравя и със сигурност никога не се прощава. Иван беше предупредителен изстрел, пропуснат от целия свят. Той беше доказателството, че Русия отново се връщаше към стария си образ.

В срядата от тази ужасна седмица Габриел се измъкна от булевард „Цар Саул“ и пое с кортежа си през Западния бряг към Аман, където се срещна с Фарид Баракат, шефа англофил на йорданското разузнаване. След час общи приказки Габриел любезно помоли да използва един от многото самолети „Гълфстрийм“ на краля за операция, свързана с определен господин от руски произход. А Баракат с готовност се съгласи, защото мразеше руснаците почти толкова, колкото и Габриел. Касапина от Дамаск и неговите руски поддръжници бяха изтикали няколкостотин хиляди сирийски бежанци през границата в Йордания. Фарид Баракат изгаряше от нетърпение да му върне услугата.

— Но няма да цапаш в кабината, че ще ми проглушат ушите. Негово Величество много държи на самолетите и мотоциклетите си.

Габриел използва самолета, за да отлети до Лондон, където информира Греъм Сиймор за актуалното състояние на операцията. След това се отби в Париж за тих разговор с Пол Русо, шефа с вид на професор на група „Алфа“, елитното антитерористично поделение на ГДВС. Офицерите му бяха опитни в практикуването на изкуството на измамата, а Пол Русо бе техният безспорен лидер и пътеводна светлина. Габриел се срещна с него в тайна квартира в двайсети арондисман. През повечето време отвяваше дима от лулата му.

— Не успях да намеря пълно съвпадение — заговори французинът, докато подаваше снимка на Габриел, — ала този трябва да свърши работа.

— Националност?

— Полицията така и не успя да я определи.

— Откога е…

— Четири месеца — отвърна Русо. — Малко е попреседял, но не фатално.

— Пожарът ще се погрижи за това. И помни — добави Габриел, — не бързайте с разследването. Не е хубаво да се прибързва в такива ситуации.

Това бе в късния предобед в петък, същата сутрин в апартамент във Виена бе пусната щора. Следващия вторник в същия апартамент звънна телефон и обаждащият се поиска да говори с жена, която не живееше там. А на другата сутрин хората от екипа на Габриел взеха полети към пет различни европейски града. Но всички накрая щяха да се озоват на едно и също място. То беше Сабине, момичето на техните мечти.