Даниъл Силва
Другата жена (78)

76.
Форест хилс, Вашингтон

Куршумът бе преминал през ключицата на Кристофър Келър и излязъл от другата страна. Но 9-милиметровият „Парабелум“ бе оставил след себе си счупени кости и значително увреждане на тъканите. За щастие всички сгради на израелската държава, дори изоставените, имаха медицински запаси. Михаил, който бе ветеран в битките, проми раната с антисептик и я превърза. Против болката имаше само шишенце ибупрофен. Келър преглътна осем таблетки с уиски от бара.

С помощта на Михаил се преоблече в чисти дрехи и сложи дясната си ръка в лонгета. Полетът обратно до Лондон обещаваше да бъде дълъг и неприятен, макар че се бяха смилили над Келър и той нямаше да лети с редовните авиолинии. Чартърният самолет на Греъм Сиймор го чакаше на „Дълес“. Двамата мъже бяха видени за последен път в командния център в девет и половина да слизат бавно по стръмното опасно стълбище. Габриел лично бе натиснал вътрешния бутон, който отключваше желязната порта. И така великото начинание приключи с провал.

Последните минути бяха горчиви и нетипично злостни. Михаил се скара с Габриел, а Габриел — със стария си приятел и боен другар Греъм Сиймор. Той умоляваше Сиймор да се обади на американците и да поиска от тях да затворят изходите от Вашингтон. И когато Греъм отказа, Габриел заплаши сам да им позвъни. Дори започна да набира Ейдриън Картър в централата на ЦРУ, но Сиймор грабна телефона от ръката му.

— Това е мой скандал, не твой. И ако някой ще казва на американците, че съм внедрил дъщерята на Ким Филби сред тях, ще съм аз.

Но Сиймор не направи такива признания пред американците в онази сутрин и Габриел, макар и силно да се изкушаваше, също се въздържа. За няколко минути се срутиха отношения от историческа важност. Повече от десетилетие Габриел и Греъм бяха работили рамо до рамо срещу руснаците, иранците и движението на глобалните джихадисти. И в този процес бяха успели да изтрият десетилетия враждебност между службите и дори страните си. Всичко това вече бе пепел. Но това, както по-късно щеше да отбележи Ели Лавон, е бил планът на Саша от самото начало — да вкара клин между Службата и МИ6 и да прекъсне връзката, която Алон и Греъм Сиймор бяха изградили. Ако не в друго, в това Саша бе успял.

Йоси Гавиш и Римона Щерн си тръгнаха след това. Единият от съгледвачите взе камерата от парка на Уорън стрийт и пое към гарата. Другите съгледвачи скоро го последваха и до 9:45 предобед само Габриел, Михаил и Ели Лавон бяха останали в командния център. Отпред чакаше една-единствена кола. Орен, главният телохранител на Габриел, стоеше на пост от вътрешната страна на портата, но срещу какво, никой не знаеше.

В бързината, с която се изнесоха, оставиха вътре пълен погром, но пък и не бяха намерили по-подредено. На сгъваемата маса имаше само един лаптоп. Габриел гледаше на него записа с Ребека Манинг в „Старбъкс“, когато блекбърито му завибрира от входящо съобщение. Беше от Ейдриън Картър.

Какво се случва, по дяволите?

Габриел нямаше вече какво да губи, затова написа отговор и го изпрати.

Ти ми кажи.

Картър му се обади десет секунди по-късно и направи точно това.

* * *

Оказа се, че някой си Доналд Макманъс, специален агент ветеран на ФБР от централата на Бюрото във Вашингтон, бил спрял да зареди на бензиностанцията на „Шел“ на Уисконсин авеню и Еликот стрийт около осем и двайсет. И Макманъс, който бил естествено бдителен и познавал околността, забелязал добре облечена жена да ползва стария мърляв уличен телефон на бензиностанцията, което му се сторило странно. Опитът му подсказвал, че единствените, които в днешно време прибягват до улични телефони, са нелегалните имигранти, търговците на наркотици и неверните съпрузи. Жената не попадала в нито една от тези категории, макар на Макманъс да му направило впечатление, че по време на целия разговор тя държала ръка в дамската си чанта. След като затворила, се качила на предната седалка на „Киа Оптима“ с регистрационни табели от окръг Колумбия. Макманъс видял номера, когато колата завила по „Уисконсин“ и поела на север. Шофьорката била по-млада от жената, която използвала уличния телефон, и по-хубава. На Макманъс му се сторило, че тя изглежда малко уплашена.

Докато карал на юг по „Уисконсин“, той превключил сателитната връзка със Си Ен Ен на радиовръзка с WTOP и чул, че една от първите новини в бюлетина на радиостанцията се отнася за стрелба в Джорджтаун. Сторило му се като агресия на пътя и повече не се замислил, ала щом стигнал в центъра, полицията вече била пуснала описание на колата на заподозрените. „Киа Оптима“ с регистрация в окръг Колумбия и с две жени в нея. Предал на градската полиция номера на колата, която видял на бензиностанцията, а след това го проверил и в базата данни на Бюрото. Той бил на името на Ева Фернандес, притежателка на зелена карта от Бразилия, което било странно, защото на Макманъс му се сторила източноевропейка.

Горе-долу по същото време екип наблюдатели от Отдела за контраразузнаване на Бюрото забелязал няколко автомобила да излизат през задния вход на руското посолство. Във всички имало или се подозирало, че има членове на резидентурата на СВР. На екипа му се сторило, че резидентът е принуден да се справя с криза, и споделили това наблюдение с централата. Специален агент Макманъс, който работел в Отдела по контратероризъм, разбрал за движенията на руснаците и уведомил дежурния офицер в Контраразузнаване за жената, която видял да използва уличен телефон. Дежурният офицер предал нагоре по веригата на заместника, а заместникът на свой ред — на самия шеф на отдела.

В 9:35 сутринта на безупречно подреденото бюро на шефа тези три неща — стрелбата в Джорджтаун, бързото преселение от руското посолство и двете жени в киа седан — се събрали и подсказали за огромен проблем в развитие. Докато никой не го гледал, Макманъс проверил набързо уличния телефон и открил, че жената се е обадила на номер в руското посолство. И така огромният проблем в развитие се превърнал в истинска международна криза, която заплашвала да разпали Трета световна война. Или поне така се струвало на специален агент Доналд Макманъс, който съвсем случайно около осем и двайсет спрял да зареди на бензиностанцията на „Шел“ на Уисконсин авеню и Еликот стрийт.

Някъде към този момент началникът на Отдела за контраразузнаване се обадил на колегата си в ЦРУ, за да се осведоми дали Управлението не провежда операция, за която Бюрото да не знае. Човекът от ЦРУ се заклел, че няма такова нещо, което било вярно, ала началникът решил, че би било разумно да попита и Ейдриън Картър, който се готвел за всекидневната си среща в десет часа с Морис Пейн. Картър се направил на неразбиращ, както редовно реагирал при неудобни въпроси от колеги, началници и членове на анкетни комисии от Конгреса. След това от тихия си кабинет на седмия етаж пратил бърз есемес на своя стар приятел Габриел Алон, който случайно бил в града. Есемесът бил пълен с двусмислия и дори с трисмислия, а Габриел, разбирайки, че Картър го е спипал, отговорил по същия начин. Затова накрая в 9:48 двамата се чуха в иначе нормалната за Вашингтон четвъртък сутрин.

— Кои бяха тримата мъже? — попита Картър, когато свърши с разказа си.

— Какви трима мъже?

— Тримата — изрече Ейдриън натъртено, — които са обсипани с огън на Уинфийлд Лейн в Джорджтаун.

— Откъде да знам?

— Казват, че единият е бил ранен.

— Надявам се да не е сериозно.

— Очевидно на Трийсет и пета ги е взела кола. Оттогава никой не ги е виждал.

— Ами двете жени? — пробва се внимателно Габриел.

— И от тях няма следа.

— И са били видени за последно да карат на север по Уисконсин авеню? Сигурен ли си, че е било на север?

— Забрави за посоката — сопна му се Картър. — Просто ми кажи кои са.

— Според агента на ФБР — отговори Габриел, — едната от тях е бразилска гражданка на име Ева Фернандес.

— А другата?

— Не знам.

— А нямаш ли представа защо тя ще се обажда на номер в руското посолство от уличен телефон?

— Може би трябва да питаш някои от офицерите от СВР, забелязани да излизат на пожар от посолството.

— Бюрото проверява и тях. Всякаква помощ от теб — обеща Картър — ще бъде запазена в строга конфиденциалност. Така че защо не почнем отначало? Кои бяха тримата мъже?

— Какви трима мъже?

— А жените?

— Съжалявам, Ейдриън, но се боя, че не мога да ти помогна.

Картър въздъхна шумно.

— Кога смятате да напуснете града?

— Тази вечер.

— Някаква вероятност да е по-рано?

— Вероятно не.

— Много лошо — каза Картър и обаждането прекъсна.