Даниъл Силва
Другата жена (33)

31.
Андалусия, Испания

Същия следобед в белия като изсъхнала кост град в планините на Андалусия старата жена, която наричаха la loca и la roja, седеше зад бюрото в нишата под стълбите и пишеше за мига, когато за пръв път зърна мъжа, променил завинаги живота й. Вече беше захвърлила, отвратена, в коша първата чернова, която представляваше наситена проза, пълна с цигулки, биещи сърца и натежали гърди. Сега възприе резервиран журналистически стил, с акцент върху часа, датата и мястото: два и половина през един студен зимен следобед в началото на 1962 година, в бара на крайбрежния хотел „Сейнт Джордж“ в Бейрут. Той пиеше водка със зеленчуков сок и четеше пощата си. Беше красив, макар и леко обрулен от живота мъж, който наскоро бе навършил петдесет. Сините му очи се открояваха върху набръчканото му лице. И леко заекваше, което тя намираше за неустоимо. По онова време тя беше двайсет и четири годишна красавица, убедена комунистка. Каза му името си, а той — своето, което тя вече знаеше. Той бе може би най-известният — или по-скоро покрил се с лоша слава — кореспондент в Бейрут.

— За кой вестник пишеш? — попита мъжът.

— За всеки, който се съгласи да публикува статиите ми.

— Добра ли си?

— Така мисля, но редакторите в Париж не са толкова сигурни.

— Вероятно бих могъл да ти помогна. Познавам много влиятелни хора в Близкия изток.

— И аз така съм чувала.

Той се усмихна топло.

— Седни. П-п-пийни с мен.

— Не е ли малко рано?

— Глупости. Тук правят убийствено мартини. Аз съм ги учил.

И така започна всичко, написа тя. С питие на бара в „Сейнт Джордж“, после още едно, а след това, съвсем неразумно, и трето, след което тя едва се държеше на краката си, да не говорим да върви… Той галантно настоя да я изпрати до апартамента й, където за пръв път правиха любов. Като описваше това, тя пак се върна към резервирания репортерски стил, защото спомените й от събитието бяха доста замъглени от алкохола. Спомняше си само, че той бе изключително нежен и доста опитен. Правиха любов отново следващия следобед, и по-следващия. И точно тогава, докато студеният средиземноморски вятър блъскаше в прозорците, тя събра смелост да го попита: има ли нещо вярно в това, което говореха за него в Англия през 50-те години?

— Да ти приличам на човек, който би н-н-направил това?

— Всъщност не.

— Това беше американският лов на вещици. Американците са най-ужасните хора на света, израелците са на второ място.

Мислите изпреварваха молива й, а ръката й се уморяваше. Тя погледна към пластмасовия си ръчен часовник и се учуди, че е почти шест — беше писала цял следобед. Тъй като бе пропуснала обяда, умираше от глад, а в килера нямаше нищо за ядене, защото не беше направила и всекидневната си разходка до супермаркета. Реши, че ако прекара вечерта в града, ще й се отрази добре. Квартет от Мадрид щеше да свири музика на Вивалди в една от църквите — не беше кой знае какво, но щеше да е добре дошла почивка от телевизията. Градчето бе туристическа дестинация, но истинска културна пустиня. Имаше и други места в Андалусия, където би предпочела да се засели след развода — Севиля например, — но другарят Лавров бе избрал това бяло като кост селище в планината. „Никой няма да те открие тук“ — беше й казал той. А под „никой“ имаше предвид детето й.

Навън бе студено и вятърът се усилваше. На осемдесет и седем крачки по пътеката до скалистия склон небрежно бе паркиран ван, сякаш бе изоставен. Виещите се улички на градчето миришеха на манджа, а прозорците на малките къщи светеха уютно. Влезе в единствения ресторант на улица „Сан Хуан“, където все още към нея се отнасяха с уважение. Вътре я насочиха към една малка маса, а тя поръча чаша шери и най-различни мезета. После отвори роман с меки корици, който бе донесла, за да се крие зад него. Какво знаят хората за предателите, или защо Юда е постъпил така… Какво наистина, помисли си тя. Той бе заблудил всички, дори нея, жената, с която бе споделил най-интимните човешки действия. И макар че я беше лъгал с тялото и с устните си, когато бе поискал това, което бе обичала най-много, тя му го бе дала. И това бе наказанието й — да бъде съжалявана и мразена старица, която седи сама в заведение на чужда земя. Само ако не се бяха срещнали в онзи следобед в бара на хотел „Сейнт Джордж“ в Бейрут. Ако беше отказала поканата му за питие и след това още едно и — съвсем неразумно — трето. Само ако…

Шерито пристигна — беше светла „Манзания“, а малко по-късно и първото блюдо. Когато остави книгата, забеляза мъж, който открито я наблюдаваше от края на бара. След това видя и двойката на близката маса и веднага осъзна защо на пътеката, на осемдесет и седем крачки от вилата й, бе паркиран ван. Колко малко се бе променил занаятът.

Яде бавно, дори и само да ги накаже. Излезе от ресторанта и забърза към църквата за концерта. Той бе слабо посетен и му липсваше вдъхновение. Двойката от ресторанта седеше на четири реда зад нея, а мъжът — от другата страна на нефа. След представлението, докато тя вървеше сред портокаловите дръвчета на площада, той се приближи до нея.

— Хареса ли ти? — попита я на развален испански.

— Буржоазни глупости.

Пусна й усмивка, която пазеше за децата и оглупелите старици.

— Още ли водиш старата война? Продължаваш ли да развяваш същото знаме? Аз съм сеньор Карпов, между другото. Изпраща ме нашият приятел. Позволи ми да те съпроводя до къщи.

— Така се озовах в тази бъркотия преди много години.

— Моля?

— Няма значение.

Тя тръгна по тъмната улица. Руснакът вървеше до нея. Беше опитал да се облече небрежно като за градчето, но не бе успял твърде. Обувките му бяха прекалено лъснати, палтото — прекалено стилно. Тя се замисли за едно време, когато руските разузнавачи се познаваха по ниското качество на костюмите и ужасните обувки. Като другаря Лавров, спомни си тя, в деня, в който й донесе писмото от прочутия английски журналист, с когото се бе запознала в Бейрут. Но не и Карпов. Той определено бе от новите руснаци.

— Испанският ти е ужасен — заяви тя. — Откъде си?

— Мадридската резидентура.

— В такъв случай Испания няма защо да се страхува от СВР.

— Предупредиха ме за острия ти език.

— И за какво друго?

Той не отговори.

— Мина много време — каза тя. — Започвах да си мисля, че никога повече няма да чуя вести от централата.

— Със сигурност си забелязала парите в банковата си сметка.

— Всеки месец на първо число, нито ден по-късно.

— Други нямат този късмет.

— Малцина са дали толкова много — натърти тя. Стъпките им отекваха в тихата тясна уличка, а зад тях и на другите двама офицери, които ги следваха на няколко крачки. — Надявах се, че можеш да имаш за мен нещо друго освен пари.

— Всъщност имам. — Той извади плик от стилното си палто и го вдигна високо с два пръста.

— Дай да го видя.

— Не тук. — Върна писмото в джоба си. — Нашите общи приятели искат да ти направят щедро предложение.

— Нима?

— Почивка в Русия. Всички разходи са платени.

— Русия посред зима? Как бих могла да устоя?

— Санкт Петербург е прекрасен по това време на годината.

— Аз все още го наричам Ленинград.

— Като баба ми и дядо ми — каза той. — Уредил съм апартамент с изглед към Нева и Зимния дворец. Уверявам те, ще се чувстваш много комфортно.

— Предпочитам Москва. Ленинград е вносен град. Москва е истинската Русия.

— Тогава ще ти намерим нещо близо до Кремъл.

— Извинявай, но не се интересувам. Това вече не е моята Русия. Вече е вашата.

— Същата е…

— Станали сте всичко това, срещу което се борихме! — сопна му се тя. — Всичко, което презирахме. Мили боже, той вероятно се върти в гроба.

— Кой?

Очевидно Карпов не знаеше причината тя да получава значителната сума от десет хиляди евро в банковата си сметка на всяко първо число от месеца, нито ден по-късно.

— И защо чак сега? — попита тя. — Защо искат да отида в Москва след толкова много години?

— Допускът ми до информация е ограничен.

— Също като испанския ти.

Той прие обидата с мълчание.

— Учудена съм — продължи тя, — че си правите труда да ме питате. Някога щяхте да ме натоварите на самолет и да ме откарате в Москва против волята ми.

— Методите ни се промениха.

— Много се съмнявам. — Бяха стигнали в началото на селището. Тя виждаше малката вила на ръба на зъбера. Бе оставила лампите светнати, за да не се прибира в тъмен дом. — Как е другарят Лавров? — попита внезапно. — Още ли е сред нас?

— Не е в правомощията ми да ти кажа.

— А Модин? — заинтересува се тя. — Той е мъртъв, нали?

— Няма как да знам.

— Предполагам. Той бе велик човек, истински професионалист. — Огледа презрително от главата до петите другаря Карпов, новия руснак. — Смятам, че у теб има нещо, което ми принадлежи.

— Всъщност принадлежи на Московския център. — Извади плика от джоба си и й го подаде. — Може да го прочетеш, но не и да го задържиш.

Тя занесе писмото няколко стъпки по-нататък по улицата и го отвори под светлината на желязна лампа. Вътре имаше един-единствен лист хартия, написан на машина на приповдигнат френски. Спря да чете след няколко реда, думите бяха фалшиви. Върна хладно писмото и тръгна сама в тъмнината, като броеше стъпките си и мислеше за него. По един или друг начин, по своя воля или насила, тя щеше скоро да тръгне за Русия. Може би нямаше да е чак толкова ужасно. Ленинград беше наистина прекрасен, а в Москва можеше да отиде на гроба му. П-п-пийни с мен… Само ако беше казала „не“. Само ако…