Даниъл Силва
Другата жена (57)

55.
Монреал — Вашингтон

В осем и петнайсет същата сутрин Ева Фернандес пиеше кафе в стаята си в „Шератон“ на булевард „Рене Левек“, в центъра на Монреал. При последното й посещение тя бе отседнала нагоре по улицата в „Куин Елизабет“, който предпочиташе, но Саша й бе наредил да сменя маршрутите си, когато посещаваше нейните измислени болни роднини. Също така я бе инструктирал да снижи разходите си. Кафето от румсървис бе малко нарушение. Саша беше човек от друго време, помнеше годините на война, глад и комунистическа оскъдица. Той не понасяше неговите тайни агенти да живеят като олигарси — освен, разбира се, ако не беше необходимо за прикритието. Ева бе убедена, че следващата й кореспонденция с Московския център ще съдържа мъмрене за разточителните й навици.

Беше взела душ, куфарът й бе събран, дрехите за деня бяха поставени спретнато на леглото. Дистанционното за форда беше в дамската й чанта. Както и флашката. На нея беше информацията, която Ева бе получила от къртицата на Саша при последното безжично предаване, което се бе състояло на Ем стрийт във Вашингтон в 7:36 ч. в една студена, но слънчева сутрин.

По това време Ева беше в йога студиото и се подготвяше за урока си в 7:45, а къртицата беше от другата страна на улицата в „Дийн енд Делука“, обградена от няколко редовни ученички на Ева. Познаваше къртицата от безжичните предавания на информация и от „Брюсел Миди“, където тя вечеряше често, обикновено в компанията на британски дипломати. Ева дори бе разменила няколко думи с нея веднъж за резервация, която бе направена на нечие друго име. Жената бе хладна и самоуверена и очевидно доста интелигентна. Ева подозираше, че бе от голямото бюро на МИ6 във Вашингтон, може би и негов началник. Ако някога я арестуваха, вероятно щяха да задържат и Ева. Като „нелегална“ тя нямаше дипломатическа закрила. Можеше да бъде обвинена, съдена и осъдена на дълги години затвор. Идеята да прекара няколко години заключена в клетка на място като Кентъки или Канзас, никак не й харесваше. Беше се заклела много отдавна, че никога няма да позволи да се стигне до това.

В девет часа тя се облече и слезе във фоайето, за да освободи стаята. Остави куфара при пиколото и измина по булеварда краткото разстояние до входа на Подземния град — огромния лабиринт от молове, ресторанти и сцени, погребан под центъра на Монреал. Това беше идеалното място за малко „химическо чистене“, особено рано сутринта във вторник, когато нямаше много хора. Ева изпълни прилежно задачата, както бе обучена — първо от преподавателите й в Червенознаменния институт и по-късно от самия Саша. „Самодоволството е най-големият враг на тайния агент, не се мисли за невидима“, беше я предупредил той. Ева бе най-важната брънка във веригата, която се простираше между къртицата и Московския център. Ако направеше дори една грешка, с къртицата бе свършено и начинанието на Саша щеше да се превърне в пепел.

Имайки това предвид, Ева прекара следващите два часа в скитане из Подземния град — два часа, защото Саша не би позволил и минута по-малко. Единственият човек, който я последва, бе мъж на около петдесет и пет. Не беше професионалист, беше си паднал по нея. Това бе един от недостатъците да си привлекателна жена агент — привличаш нежелано внимание и дългите жадни погледи на загорели за секс мъже. Понякога бе трудно да ги различи от истинското следене. Ева четири пъти бе отлагала безжична комуникация с къртицата, защото й се бе сторило, че я следят. Саша не й се бе скарал. Даже напротив, беше я поздравил за бдителността.

В единайсет и пет, уверена, че никой не я следи, Ева се върна на булеварда и спря такси. То я закара до църквата „Нотър Дам дьо ла Дефанс“, където тя прекара пет минути, преструвайки се, че тихо медитира, преди да поеме към улица „Сен Дьони“. Фордът бе на обичайното си място, паркиран на улицата пред къщата на номер 6822. Ева отключи вратите с дистанционното и седна зад волана.

Двигателят веднага запали. Тя потегли и след това направи поредица от бързи десни завои, с които целеше да разкрие дали има опашка. Като не видя нищо подозрително, спря на мрачен участък на улица „Сент Андре“ и постави флашката в жабката. След това слезе, заключи вратата и се отдалечи. Никой не я последва.

Спря друго такси, този път на булевард „Христофор Колумб“, и каза на шофьора да я откара до „Шератон“, за да си вземе куфара. Същото такси я откара на летището. Тъй като бе постоянно пребиваваща в САЩ, тя бързо премина през американския паспортен контрол и отиде на изхода. Качването за полета й започна навреме, в един и петнайсет. Както винаги, Ева си бе запазила място в предната част на самолета, за да може да огледа пасажерите, докато минават покрай нея. Видя само един човек, който й се стори интересен, висок мъж с бледа кожа и светлосиви очи като на вълк. Беше доста хубав. Освен това подозираше, че е руснак. Или може би бивш руснак, помисли си тя, също като нея.

Високият блед мъж се настани на няколко седалки зад нея и Ева повече не го видя, докато не кацнаха във Вашингтон и тръгнаха през терминала. Нейната киа беше оставена на краткосрочен паркинг от предния следобед. Прекоси Потомак и влезе във Вашингтон през Кий Бридж, пое към Палисейдс и пристигна в „Брюсел Миди“ точно в четири. Ивет пушеше цигара на бара, а Рамон и Клаудия подготвяха масите в залата за хранене. Телефонът иззвъня, когато Ева окачваше палтото си.

— „Брюсел Миди“.

— Бих искал маса за двама за тази вечер, моля.

Мъж с арогантен глас и английски акцент. На Ева й замириса на неприятности. Изкушаваше се да затвори, но не го направи.

— Извинявайте, маса за двама ли казахте?

— Да — изрече провлачено мъжът, беше изнервен.

Ева реши да го измъчи още малко.

— И в колко часа бихте искали да дойдете при нас?

— Бих искал — сопна се той — да дойда в седем часа.

— Боя се, че в седем не може. Но имам свободна маса за осем.

— Хубава ли е?

— Имаме само хубави маси, сър.

— Вземам я.

— Чудесно. Името ви, моля?

* * *

Семейство Бартоломю, маса за двама, осем часа. Те бяха цветно петно в иначе скучната вторнична вечер. Пристигнаха двайсет минути по-рано и когато видяха празните маси, бяха обзети от гняв. Господин Бартоломю — плешив и със сако от туид, размахваше ръце, докато се караше. Съпругата му бе закръглена, рубенсов тип жена със сламеноруса коса. Тя трудно се палеше, помисли си Ева. Премести ги от определената им маса — четвърта — на късметлийската тринайсета, на която ставаше течение от отдушника. Не беше никак изненадващо, че поискаха друга. Когато Ева предложи масата до кухненската врата, господин Бартоломю й се сопна:

— Нямате ли нещо друго?

— Може би ще поискате маса навън.

— Там няма маси.

Ева се усмихна.

Оттам вечерята тръгна предвидимо надолу. Виното бе прекалено топло, супата — изстинала, мидите бяха светотатствени, яхнията — престъпление срещу кулинарията. Вечерта обаче завърши позитивно, защото съпругата на господин Бартоломю се приближи към Ева и й поиска извинение.

— Боя се, че Саймън е подложен на голям стрес в работата. — Говореше английски с акцент, който Ева не можеше да определи. — Аз съм Ванеса — представи се тя и протегна ръка. След това с почти изповеден тон добави: — Ванеса Бартоломю.

— Ева Фернандес.

— Имаш ли нещо против да попитам откъде си?

— От Бразилия.

— О! — възкликна жената, леко изненадана. — Никога не бих познала.

— Родителите ми са родени в Европа.

— Къде?

— В Германия.

— Моите също.

Остатъкът от вечерта премина без инциденти. Последните клиенти си тръгнаха в десет и половина, а Ева заключи вратите няколко минути след единайсет. Докато шофираше към къщи по булевард „Макартър“, я следваше кола, но щом стигна до резервоара, нея вече я нямаше. Паркира на около стотина метра от малката тухлена жилищна сграда и провери регистрационните табели, докато вървеше към входа. Когато посегна да отвори, усети, че зад нея стои някой. Обърна се и видя мъжа от полета. Високия, с очи като на вълк. Бледата му кожа светеше в тъмнината. Ева направи крачка назад от страх.

— Не се бой, Ева — каза той тихо на руски. — Няма да те нараня.

Тя заподозря капан, затова изрече на английски:

— Съжалявам, но не говоря…

— Моля те — прекъсна я той. — Не е безопасно да стоим на улицата.

— Кой те праща? И говори на английски, идиот такъв.

— Изпратен съм от Саша. — Английският му бе по-добър от нейния, със съвсем лек акцент.

— Саша ли? Защо Саша ще праща теб?

— Защото си в сериозна опасност.

Ева за миг се поколеба, преди да набере правилния код на панела. Мъжът с очи като на вълк отвори вратата и я последва вътре.

* * *

Докато се качваше по стълбите, Ева бръкна в дамската си чанта за ключовете за апартамента и веднага усети как силна мъжка ръка я стиска за китката.

— Носиш ли оръжие? — попита той тихо пак на руски.

Тя се спря и го изгледа унищожително, преди да му напомни, че по-рано същия ден бяха летели с един и същ полет от Канада за Съединените щати.

— Може би е в колата ти — предположи той.

— Горе е.

Той пусна китката й. Тя извади ключовете от чантата си и миг по-късно отвори вратата на апартамента си. Мъжът я прихлопна бързо зад тях, пусна резето и сложи веригата. Когато Ева посегна към ключа на лампата, той спря ръката й. След това отиде до прозореца и надникна покрай ръба на щората към булевард „Макартър“.

— Кой си ти? — попита тя.

— Казвам се Алекс.

— Алекс? Колко измамно! Цяло чудо е, че никой от враговете ни не е успял да проникне през прикритието ти с такова име.

Той пусна щората и се обърна с лице към нея.

— Каза, че имаш съобщение от Саша.

— Наистина имам съобщение — кимна той, — но не от Саша.

Чак тогава Ева забеляза пистолета в дясната му ръка. Към дулото бе прикрепен заглушител. Не беше от оръжията, които агентите на терен носеха за самозащита. Беше оръжие за убийство — за высшая мера, най-голямото наказание. Но защо Московският център бе решил да я ликвидира? Тя не бе направила нищо нередно.

Ева бавно отстъпи назад, краката й се подкосиха.

— Моля те — прошепна тя. — Трябва да е станала някаква грешка. Направих всичко, което Саша поиска от мен.

— И затова — каза мъжът на име Алекс — аз съм тук.

Може би това беше някаква вътрешна вендета в Московския център, помисли си тя. Може би Саша най-накрая бе изпаднал в немилост.

— Не в лицето — умолително изрече тя. — Не искам майка ми да…

— Не съм тук, за да те нараня, Ева. Дошъл съм да ти направя щедро предложение.

Тя спря да отстъпва.

— Предложение? Какво предложение?

— Такова, което ще те спаси да не прекараш следващите няколко години в американски затвор.

— Да не си от ФБР?

— За твой късмет — каза той — не съм.