Даниъл Силва
Другата жена (63)

61.
Централата на СВР, Ясенево

В същото това време в централата на СВР в Ясенево мъжът, познат само под кодовото име Саша, също бе буден. Заради часовата разлика беше няколко минути след осем сутринта. Но тъй като в Москва беше още зима, небето зад замръзналите прозорци на личната дача на Саша още не бе просветнало. Той не бе наясно обаче с този факт, защото имаше очи само за документа, пристигнал час по-рано от кодовата стая в главната сграда.

Беше копие на спешна телеграма от резидентурата във Вашингтон — всъщност от самия резидент — и вътре се твърдеше, че къртицата на Саша има намерение да предаде разузнавателна информация по-късно тази сутрин. Резидентът смяташе това за окуражителна новина, което едва ли беше изненадващо: той се къпеше в отразената слава на къртицата и звездата му изгряваше все по-ярко с всяка успешна пратка. Саша обаче не споделяше неговия ентусиазъм. Той бе притеснен от момента — беше прекалено скоро. Беше възможно къртицата да е открила много важна разузнавателна информация, която изискваше незабавно предаване, но такива случаи бяха редки.

Саша постави документа на бюрото си до доклада, който бе получил предната вечер. Криминалистите на СВР бяха извършили предварителен анализ на зле обгореното тяло, което бе предадено от френските власти на летището в Страсбург. Досега не бяха в състояние да определят дали трупът бе на Сергей Морозов. Може би е неговият, казваха експертите, а може би не. Саша намираше момента на катастрофата за — меко казано, подозрителен. Като офицер от СВР, а преди това и от КГБ, той не вярваше в нещастните случаи. Нито бе убеден, че Сергей Морозов, човекът, на когото бе поверил някои от най-ценните си тайни, наистина бе мъртъв.

Но дали имаше връзка между „смъртта“ на Морозов и телеграмата от Вашингтон? И дали не бе време да прибере къртицата на топло?

Саша за малко да нареди изтегляне, след като предателят Грибков се обърна към МИ6 с предложение да дезертира. За щастие британците му бяха отказали и Саша успя да уреди връщането на Грибков в Москва за арест, разпит и накрая высшая мера. Екзекуцията на затворника се бе случила в мазето на затвора в Лефортово, в стая в края на тъмен коридор. Лично Саша изстреля фаталния куршум. Направи го без грам жал или отвращение. В миналото бе изпълнявал доста мокри поръчки.

След като Грибков вече бе мъртъв и погребан в анонимен гроб, Саша се бе опитал да поправи пораженията. Операцията се разви точно така, както я бе планирал, макар да не бе пресметнал правилно едно нещо. Това бе същата грешка, която и други бяха правили преди.

Габриел Алон…

Възможно беше да се стряска от призраци. От това страдаха старците, които оставаха прекалено дълго в играта, помисли си той. Къртицата бе действала незабелязано в МИ6 повече от трийсет години — по-дълго дори от баща си. Водена от невидимата ръка на Саша, тя се бе издигнала в йерархията и бе станала началник на бюрото във Вашингтон — силна позиция, която й позволяваше да проникне и в ЦРУ, точно както бе направил и баща й.

Сега голямата награда бе на една ръка разстояние от нея. И от Саша. Ако тя станеше генерален директор на Секретната разузнавателна служба, щеше да е в състояние сама да подкопае Атлантическия пакт и да даде възможност на Русия да преследва амбициите си в Прибалтика, Източна Европа и Близкия изток. Това щеше да е най-големият разузнавателен удар в историята. По-голям и от този на Ким Филби.

Поради тази причина Саша избра средния път. Написа съобщение на ръка и поръча куриер, който да го отнесе от дачата му до кодовата стая. В десет и петнайсет московско време — два и петнайсет във Вашингтон — куриерът се върна с бележка, потвърждаваща, че съобщението е получено.

Нямаше какво друго да прави, освен да чака. Щеше да получи отговор в рамките на шест часа. Отгърна стара папка. В нея имаше доклад, написан от Ким Филби през март 1973 година, когато си бе пробивал път в Московския център. Отнасяше се за млада французойка, с която се бе запознал в Бейрут, и за дете. От доклада на Филби не ставаше ясно, че детето е негово, но намекът бе явен. „Склонен съм да мисля — беше написал той, — че тя може да се окаже полезна за нас. Защото предателството е в кръвта й.“