Даниъл Силва
Другата жена (23)

21.
Хотел „Швайцерхоф“, Берн

Той винаги бе знаел, че ще се стигне дотук, че някой ден те ще го разкрият. Тайна като неговата не можеше да се пази вечно. Честно казано, беше изненадан, че успя да се крие толкова дълго. Години наред никой не го бе подозирал, дори и в Багдад, където прекара десет отвратителни месеца в опити да открие несъществуващите оръжия за масово унищожение, използвани като претекст за въвличане на страната му в катастрофална война. А в Багдад щеше да полудее, ако не беше Ребека. Той бе имал много любовници — даже прекалено в интерес на истината, — но Ребека я обичаше. Тя го бе победила в тежкото състезание за началник на бюрото във Вашингтон. Сега бе напът да стане първата жена генерален директор на МИ6. Вероятно имаше начин да се възползва от нарастващото й влияние и да поиска помощ. Не, помисли си той, дори и Ребека не можеше да го спаси сега. Нямаше избор, освен да признае всичко и да се надява, че Греъм някак ще смете коварството му под килима.

Махна мократа хавлиена кърпа от основата на вратата и я хвърли във ваната. Тя цопна като мъртво животно. Димът от мъничката му клада с лъжи висеше укорително във въздуха. Излезе, затвори бързо вратата след себе си, за да не излезе пушекът и да включи противопожарната аларма. Помисли си колко ли комично изглеждаше всичко. Ама че професионална шпионска работа!

Предполагаше, че стаята му се подслушва. Апартаментът му — също. От две седмици имаше натрапчивото усещане, че го следят. Погледна към часовника си — закъсняваше за ангажимента си. Въпреки обстоятелствата, усети пробождането на силна вина. Бяха се съгласили да останат до късно заради него, а сега нямаше друг избор, освен да ги изостави без обяснение и да бяга от Берн с всички сили.

В този ден нямаше повече полети за Виена, но пък имаше нощен влак, който пристигаше в шест и половина. Щеше да прекара остатъка от съботата в кабинета си, да бъде истински образец на отдаденост и трудолюбие. Също като Ребека, помисли си внезапно той. Тя никога не почиваше. Затова скоро щеше да бъде началник. Само като си представеше какво би се случило, ако тя се бе съгласила да се омъжи за него… Щеше да завлече и нея надолу. Сега бе само петно на иначе безупречна биография, достойно за разкаяние прегрешение.

Набра кода на сейфа в стаята — беше рожденият ден на Мелинда на обратно, два пъти — и хвърли айфона и блекбърито в куфарчето си. Телефоните без съмнение се подслушваха. Вероятно в момента някой се взираше в него, записваше всяка негова дума и погрешна стъпка. Радваше се само, че ги бе оставил в стаята. Винаги го правеше, когато пиеше чай в „Швайцерхоф“. Последното нещо, което би искал, е през този половин час лично време да бъде обезпокоен от къщи или — което би било по-лошо, от Воксхол Крос.

Затръшна капака на куфарчето си и щракна закопчалките. В коридора миришеше на парфюма на Ребека, с който тя се поливаше, за да прикрие миризмата на проклетите цигари. Натисна бутона на асансьора и когато той пристигна, слезе във фоайето, изпълнен с благодарност. Хер Мюлер, портиерът, забеляза сака на рамото му и с разтревожено изражение попита дали има някакъв проблем със стаята на хер Хюз. Имаше проблем, но той не бе със стаята. А че двама силоваци от СВР наблюдаваха хер Хюз от лоби бара.

Мина покрай тях, без да ги погледне, и влезе под аркадата. Беше се стъмнило и бе завалял сняг. Снежинките се стелеха над колите, движещи се през гаровия площад. Погледна през рамо и видя двамата силоваци на СВР да напредват към него. И като че ли това не бе достатъчно, ами и телефонът му забръмча в куфарчето. По тона на звъненето позна, че бе айфонът, което означаваше, че вероятно Мелинда се обажда да го провери. Трябваше да изрече още една лъжа…

Сега се налагаше да побърза, ако искаше да хване влака. Мина под арките и излезе на площада. Почти бе стигнал до другата му страна, когато чу колата. Така и не забеляза предните фарове, защото бяха замъглени от снега. Нито помнеше болката от първоначалния сблъсък или от сблъсъка с улицата, върху която се стовари с прекършен гръбнак. Последното, което видя, бе надничащо над него лице. Беше лицето на портиера хер Мюлер. Или на Ребека? Ребека, която бе обичал. Кажи ми всичко — прошепна тя, докато той умираше. — Тайните ти са на сигурно място при мен.