Даниъл Силва
Другата жена (8)

6.
Виена — Тел Авив

Два трупа на разстояние от шест километра. Единият — прострелян два пъти от упор. Другият — загинал в катастрофа моторист при висока скорост и въоръжен с пистолет 45-и калибър „Хеклер и Кох“, с прикрепен към него заглушител. И на двете места нямаше свидетели, нито охранителни камери. Ала това беше без значение; част от историята бе записана в снега, в следите от гумите и стъпките, с гилзи и кръв. Австрийците работеха бързо, защото според прогнозата се очакваше проливен дъжд, последван от два дни необичайно топло време. Променящият се климат заговорничеше срещу тях.

У застреляния мъж имаше мобилен телефон, портфейл и руски паспорт, който го идентифицираше като Олег Гурковски. Според останалите документи, намерени в портфейла, той бе жител на Москва и работеше в компания за телекомуникационни технологии. Възстановката на последните часове от живота му се оказа доста лесна. Полетът на „Аерофлот“ от Москва до Будапеща. Стаята в „Интерконтинентал“, където, странно, бе оставил багажа си. Нощният влак до Виена. Охранителните камери на гара Вестбанхоф го бяха уловили да се качва в такси. А когато полицията разпита шофьора му, той си спомни, че го бе оставил пред хотел „Бест Уестърн“ на Щубенринг. Оттам той бе пресякъл Дунавския канал през Шведенбрюке, последван от мъж. Полицията откри няколко записа от охранителни системи на магазини и пътни камери, на които лицето на преследвача се виждаше частично. Той също бе оставил стъпки по пътя, особено на Кармелитерплац, където снегът беше почти непокътнат. Обувките му бяха размер 48, в походката му нямаше особености. Криминалистите намериха няколко от същите стъпки точно до тялото. Откриха и шест гилзи 45-и калибър и следи от гуми „Мецелер Лазертек“ за мотоциклет. Анализът на следите щеше да ги свърже категорично с разбитото БМВ на Брюнерщрасе, а балистичните експертизи установиха съответствие между гилзите и 45-калибровия „Хеклер и Кох“, който бе носил мотористът, блъснал се в паркирана кола. У мъжа нямаше нищо друго. Нито паспорт, нито шофьорска книжка, нито пари в брой, нито кредитни карти. Той изглеждаше на около трийсет и пет години, но полицаите нямаше как да са сигурни; на лицето му имаше следи от значителна пластична операция. Заключиха, че е професионалист.

Но защо професионален убиец би загубил контрол над мотоциклета си на Брюнерщрасе? И кой бе мъжът, следвал убития руснак от хотел „Бест Уестърн“ до мястото във Втори район, където той бе застрелян с два куршума от упор? И преди всичко — защо руснакът бе дошъл във Виена от Будапеща? Дали е бил повикан? Ако бе така, от кого? Въпреки тези въпроси, престъплението носеше всички белези на поръчково убийство, извършено от високоефективна разузнавателна служба.

През първите часове на разследването австрийската полиция запази в тайна тези изводи, но медиите бяха свободни да предполагат каквото им душа поиска. До късния предобед те вече бяха убедили сами себе си, че Олег Гурковски е дисидент, макар никой от руската опозиция да не бе чувал за него. Но в Русия имаше хора, които твърдяха, че го познават добре. Сред тях беше и адвокат, за когото се говореше, че е личен приятел на самия Цар. Само че не го знаеха като Олег Гурковски. Истинското му име било Константин Киров, таен служител на СВР, руската разузнавателна служба.

Така още по обед виенско време в медиите и социалните мрежи потече обилен поток от истории, туитове, съобщения, блогърски постове и други форми на съвременната комуникация. Отначало те се появяваха спонтанно, а след време нещата се обърнаха на сто и осемдесет градуса. Почти цялата информация пристигаше от Русия и от приятелски бивши съветски републики или сателити. Нито един от източниците нямаше име — поне не и такова, което може да се провери. Всички текстове бяха фрагментарни, малки парченца от по-голям пъзел. Но събрани, водеха до ясен извод: Константин Киров, офицер от руската СВР, е убит хладнокръвно от израелската разузнавателна служба след директна заповед от нейния началник, известния русофоб Габриел Алон.

Кремъл обяви това в три часа, а в четири руската новинарска агенция „Спутник“ публикува снимка, на която се твърдеше, че се вижда как Алон напуска жилищна сграда в близост до мястото на убийството, придружен от приличащ на елф човек, чието лице бе скрито. Източникът на снимката така и не бе достоверно установен. От „Спутник“ заявиха, че са я получили от австрийската полиция, макар оттам да отричаха. Въпреки това щетите бяха нанесени. Платени телевизионни коментатори в Лондон и Ню Йорк, сред които и неколцина, имали привилегията да се срещнат лично с Алон, признаха, че човекът на снимката прилича много на него. Вътрешният министър на Австрия се съгласи.

Израелското правителство не каза нищо официално, спазвайки традицията да не коментира разузнавателни дела. Но заради нарастващото напрежение в късния следобед министър-председателят предприе необичайна стъпка и лично отрече всякаква израелска намеса в смъртта на Киров. Изявлението му беше посрещнато скептично, вероятно съвсем заслужено. Нещо повече, отдаде се огромно значение на факта, че точно премиерът отрече всичко, а не самият Алон. „Неговото мълчание — каза бивш американски шпионин — говори много.“

Истината бе, че по това време Габриел не бе достъпен за коментар. Той бе заключен в сигурна стая в най-дълбоката вътрешност на израелското посолство в Берлин и наблюдаваше тайните движения на своя оперативен екип. До осем часа същата вечер всички се бяха прибрали на безопасно място в Тел Авив, а Кристофър Келър бе у дома в Лондон. Габриел се измъкна незабелязано от посолството и се качи на полет на „Ел Ал“ за Тел Авив. Дори екипажът на самолета не знаеше истинската му самоличност. За втора поредна нощ не спа. Споменът за Константин Киров, проснат мъртъв в снега, не му даваше мира.

Все още бе тъмно, когато самолетът кацна на „Бен Гурион“. Двама охранители го чакаха в подножието на телескопичния ръкав. Те ескортираха Габриел през терминала до необозначена врата вляво от паспортния контрол. Зад нея се намираше стая, запазена за агентите на Службата, завръщащи се от мисии в чужбина. Явно на това се дължеше постоянната миризма на цигари, прегорено кафе и мъжко напрежение. Стените бяха от материал, имитиращ йерусалимски варовик, столовете бяха модулни и покрити с черен винил. На един от тях, окъпан от ярка светлина, седеше Узи Навот. Сивият му костюм изглеждаше така, сякаш бе спал с него. Очите му зад модните очила без рамки бяха кървясали от умора.

Навот стана и погледна към големия си сребърен часовник, който съпругата му — Бела, му бе подарила за последния рожден ден. По едрото му, могъщо тяло нямаше нито една дреха или аксесоар, които тя да не бе купила, включително и новите му обувки оксфордки. Според Габриел обаче те бяха с прекалено издължени носове и не подхождаха на мъж с възрастта и професията на Навот.

— Какво правиш тук, Узи? Три през нощта е.

— Трябваше ми почивка.

— От какво?

Навот се усмихна тъжно и с Алон поеха по коридора с ярки флуоресцентни лампи на тавана. Той водеше до бронирана врата, а тя, от своя страна, към отцепен участък от кръговото движение. Двигателите на колите от кортежа ръмжаха под жълтата светлина на лампите. Навот тръгна към отворената дясна задна врата на джипа на Габриел, но рязко спря, заобиколи колата отзад и отиде при шофьорската страна. Той бе непосредствен предшественик на Габриел на шефския пост. При безпрецедентно нарушение на традициите на Службата се бе съгласил да остане като негов заместник, вместо да приеме сладката работа на частен подизпълнител на военни мисии в Калифорния, както бе искала Бела. А сега без съмнение съжаляваше за решението си.

— В случай че се съмняваш — каза Габриел, когато джипът потегли, — не съм го убил.

— Не се тревожи, вярвам ти.

— Май ти си единственият. — Габриел взе броя на „Хаарец“, който лежеше на седалката между тях, и се загледа мрачно в заглавието. — Знаеш ли, лошо е, когато вестникът в родния ти град смята, че си виновен.

— Пратихме опровержение на пресата, с което ясно даваме да се разбере, че нямаме нищо общо със смъртта на Киров.

— Очевидно — каза Габриел, докато прелистваше другите вестници — те не са ви повярвали.

Всяко голямо издание, без значение на политическия си уклон, заявяваше, че провалената операция на Службата във Виена налага официално разследване. „Хаарец“, който бе ляв вестник, дори се чудеше дали Габриел Алон, талантливият агент на терен, е достоен за поста на началник. Как се промениха нещата, помисли си той. Само няколко месеца по-рано беше прославян като човека, елиминирал сивия кардинал на ИДИЛ Саладин и предотвратил атака с мръсна бомба пред Даунинг стрийт в Лондон. А сега това.

— Трябва да призная — каза Навот, — че приликата с теб е съвсем лека. — Той разглеждаше снимката на Габриел от първа страница на „Хаарец“. — А този дребосък до теб ми напомня на някого, когото познавам.

— В сградата от другата страна на улицата трябва да е имало екип на СВР. Ако съдя по ъгъла на камерата, бих казал, че са били на третия етаж.

— Анализаторите смятат, че може би са били на четвъртия.

— Така ли?

— Най-вероятно — продължи Узи — руснаците са имали и друг статичен пост пред сградата — били са в кола или пък в друг апартамент.

— Което означава, че са знаели къде отива Киров.

Навот бавно кимна.

— Предполагам, че трябва да се смяташ за късметлия, задето не са се възползвали от възможността да убият и теб.

— Жалко, че не са го направили. Тогава медиите щяха да ме отразят в по-положителна светлина.

Наближаваха края на изходната рампа на летището. Вдясно бяха Йерусалим, съпругата и децата на Габриел. Вляво бе Тел Авив и булевард „Цар Саул“. Алон нареди на шофьора да го закара на булевард „Цар Саул“.

— Сигурен ли си? — попита Узи. — Приличаш на човек, на когото ще му се отразят добре няколко часа сън.

— И тогава какво ще напишат за мен?

Навот набра комбинацията на ключалките на куфарче от неръждаема стомана. Извади от него снимка и я подаде на Габриел. Беше кадърът, щракнат от Михаил, на убиеца на Киров. Очите му не бяха съвсем мъртви; в тях проблясваше съвсем лека светлина. Останалата част от лицето му бе обезобразена, но не от катастрофата. То бе толкова опъвано и шито, че почти не приличаше на човешко.

— Изглежда като богаташката, която веднъж срещнах на търг за произведения на изкуството — каза Габриел. — Проверихте ли го в базата данни?

— Няколко пъти.

— И какво?

— Нищо.

Габриел върна снимката на Навот.

— Да се чуди човек защо агент с неговите очевидни умения и обучение не е елиминирал единствената заплаха за живота му.

— Михаил?

Габриел бавно кимна.

— Стрелял е четири пъти по него.

— И нито веднъж не е улучил. Дори ти би го уцелил от това разстояние, Узи.

— Мислиш, че му е било наредено да пропусне целта?

— Абсолютно.

— Защо?

— Може би са смятали, че един мъртъв израелец ще направи легендата им по-малко убедителна. Или пък са имали друга причина — предположи Габриел. — Руснаци са. При тях обикновено е така.

— Защо изобщо им е трябвало да убиват Киров във Виена? Можело е да го изтезават в Москва, а след това да му пуснат куршум в тила.

Габриел потупа по купчината вестници.

— Явно са искали да се възползват от възможността да ме ранят фатално.

— Ето ти просто решение — отбеляза Навот. — Да кажат на света, че Константин Киров е работил за нас.

— Това вече мирише на измислена история. И ще прати послание на всеки потенциален агент, че сме неспособни да защитим тези, които работят за нас. Цената е прекалено висока.

— И какво ще правим?

— Ще започна с намирането на човека, дал на руснаците адреса на тайната ни квартира във Виена.

— В случай че се чудиш — каза Навот, — не бях аз.

— Не се тревожи, Узи. Вярвам ти.