Даниъл Силва
Другата жена (48)

46.
Саара, Испания

Малко след два часа следващия следобед Шарлот Бетанкур установи, че я следят двама мъже: единият бе слаб и висок, а другият — около десет сантиметра по-нисък и набит. Ким би се гордял с нея, задето ги забеляза, но честно казано, и те не направиха кой знае какви усилия да се прикрият. Сякаш искаха тя да ги види. Двама руснаци, изпратени да я отвлекат и убият, не биха се държали по този начин. Затова тя не се боеше от непознатите. Всъщност нямаше търпение да дойде мигът, в който щяха да разкрият картите си и да й се представят. Дотогава тя щеше да ги нарича Розенкранц и Гилденщерн, две безразлични рожби на майката земя, които живееха като едно същество.

Беше ги забелязала за пръв път по-рано тази сутрин, докато се разхождаха по улицата. Повторно ги видя на улица „Сан Хуан“, където седяха под чадър в едно от кафенетата, загледани в мобилните си телефони, привидно незабелязващи присъствието й. И ето ги отново и сега. Шарлот обядваше сред портокаловите дръвчета в бар „Мирадор“, а двамата мъже пресичаха калдъръмения площад и отиваха към църквата „Санта Мария де ла Меса“. Не й приличаха на набожни, особено по-високият, онзи с бледата кожа. Може би търсеха опрощение. Изглеждаха като хора, на които то би им дошло добре.

Двамата изкачиха стъпалата към църквата — едно, две, три, четири — и изчезнаха вътре. Шарлот взе химикалка и се опита да поднови работата си, но не се получаваше: мисълта за мъжете я отвличаше. Беше писала за един следобед през септември 1962 година, когато Ким, вместо да прави любов с нея, се бе напил. Беше неутешим. Джаки, любимата му лисица, която отглеждаше като домашен любимец, скоро бе паднала от терасата на апартамента му и умряла. Но Шарлот беше убедена, че и нещо друго го тревожи, и го бе умолявала да й се довери.

„Няма как да ме р-р-разбереш — каза той, заеквайки над чашата си, а очите му бяха скрити под буйния перчем. — Това, което правя, го правя по с-с-съвест.“

Още тогава трябваше да разбере, че всичко бе вярно, че Ким наистина бе руски шпионин, Третият човек, предател. Тя нямаше да го презре. Всъщност щеше да стане точно обратното. Щеше да се влюби в него още повече.

Прибра химикалката и бележника си „Молескин“ в сламената си чанта и допи виното си. В кафенето имаше само още един клиент — мъж с вид на елф, с рядка коса и лице, което не подлежеше на описание. Времето бе идеално, топло на слънце и хладно под сянката на портокаловите дръвчета. Беше сезонът, който Шарлот най-много харесваше в Саара, краткият период на умерен климат между зимния студ и горещото като пещ лято. Тя бе облечена в пуловер и дънки с ужасен еластичен колан. Това бе може би най-лошото на остаряването — че бе принудена по цял ден да мъкне килограмите си заедно със спомените си за Ким. Почти не помнеше онова гъвкаво слабо тяло, което той бе обладавал всеки следобед, преди да се прибере у дома при Елинор за вечерния скандал. Той обожаваше тялото й дори когато коремът й се изду. „Какво мислиш, че ще е — м-м-момче или момиче?“, попита я, докато галеше нежно кожата й. Не че имаше значение. Две седмици по-късно той замина.

Мъжът с рядката коса четеше вестник. Горкичкият, помисли си Шарлот, сам-самичък на света, също като нея. Изкушаваше се да го заговори, ала двамата мъже вече излизаха от църквата на огрения от слънцето площад. Минаха в пълно мълчание покрай масата й и поеха надолу по стръмната улица „Маченга“.

След като си плати сметката, Шарлот направи същото. Тя не се опитваше да ги следи, просто това бе най-краткият път към малкия супермаркет „Ел Кастийо“. Вътре обаче видя единия от тях отново. Беше онзи, когото наричаше Розенкранц, по-високият. Той разглеждаше кутия мляко, като че ли търсеше срока на годност. За пръв път Шарлот изпита пронизващ страх. Може би се бе объркала. Може би те все пак бяха екип похитители от СВР. Помисли си, че Розенкранц й прилича малко на руснак, след като получи възможност да го огледа по-добре.

Хвърли набързо няколко неща в кошницата и подаде пари на едрогърдо момиче с гол пъп и прекалено много грим.

— La loca — изсъска презрително момичето, докато Шарлот изнасяше найлоновите си торби на улицата. И ето го и Гилденщерн. Беше се облегнал на едно портокалово дръвче и се усмихваше.

— Bonjour, Madame Bettencourt. — Тонът му бе приятелски. Той направи предпазлива крачка към нея. — Извинете, че ви притеснявам, но се чудех дали бихме могли да поговорим насаме.

Очите му бяха много сини, като на Ким.

— Да поговорим за какво? — попита тя.

— Това, което бих искал да обсъдим — каза мъжът, — е от доста чувствително естество.

Шарлот се усмихна горчиво.

— Последния път, когато някой ми каза това… — Видя, че мъжът с рядката коса върви към тях надолу по склона. Не го бе заподозряла. Предположи, че той е от по-висок калибър.

Тя насочи погледа си към онзи, когото наричаше Гилденщерн, със сините като на Ким очи.

— Да не сте от френските власти? — попита го.

— Боже, не.

— Тогава откъде сте?

— Работя за британското Външно министерство.

— Значи, сте шпионин. — Тя погледна към мъжа с рядката коса. — А този?

— Той е колега.

— Не ми прилича на британец.

— Не е.

— Ами Розенкранц?

— Кой?

— О, няма значение. — Тя чу примирението в гласа си. Най-накрая бе дошъл краят. — Как, по дяволите, ме намерихте?

Въпросът й като че ли свари англичанина неподготвен.

— Дълга история, мадам Бетанкур.

— Сигурна съм, че е така. — Торбите все повече натежаваха. — Да не съм загазила?

— Не мисля.

— Всичко, което съм правила, съм го правила по съвест. — Тя бе объркана. Ким ли говореше вместо нея? — Ами моето…

— Шарлот внезапно замълча.

— Кое, мадам Бетанкур?

Не още, помисли си тя. По-добре да запази нещо в резерв, в случай че се наложи да откупи свободата си. Нямаше доверие на мъжа, а и не биваше да има. Британците бяха най-големите лъжци, които Бог бе създал. Това го знаеше със сигурност.

Високият блед мъж вече стоеше до нея. Той внимателно взе найлоновите торби от ръката й и ги постави в багажника на реното, след това пъргаво седна зад волана. Мъжът с рядката коса се настани отпред, а Шарлот и онзи със сините очи — отзад. Когато колата потегли, тя се замисли за книгите по полиците на нишата й и старинния викториански сейф под бюрото й. В него имаше подвързан с кожа албум с изрезки, който бе толкова стар, че миришеше на прах. Дългите алкохолни обеди в „Сейнт Джордж“ и „Нормандия“, пикниците по хълмовете, следобедите далеч от чуждите очи в нейния апартамент, когато защитите му падаха… Имаше и осем пожълтели снимки на дете, последната бе направена през есента на 1984 година на Джизъс Лейн в Кеймбридж.