Даниъл Силва
Другата жена (36)

34.
Страсбург, Франция

Германците бяха оставили незаличима следа в архитектурата на Страсбург, многократно завладявания град на западния бряг на река Рейн, но Сабине определено имаше френски външен вид. Тя се намираше на ъгъла на улица „Берн“ и „Сольор“, тухлена сграда със средиземноморски дух, широки балкони и бели алуминиеви капандури. На приземния етаж се бяха разположили щанд за турски кебап и занемарен мъжки фризьорски салон, чийто собственик по цял ден гледаше лениво към улицата. Между тях имаше вход за наематели. Звънците се намираха отдясно. На малката табелка на апартамент 5Б пишеше БЕРЖИЕ.

Сградата отсреща носеше германския си дух, без да търси никакво извинение. Габриел пристигна без охраната си в четири и петнайсет следобед. Завари апартамент ЗА потънал в тъмнина: щорите бяха пуснати, а светлините — приглушени. Ели Лавон се бе привел над отворен лаптоп, също като онази вечер във Виена. Само че сега Яков Росман се бе надвесил над него и му сочеше нещо на екрана като сомелиер, предлагащ съвет на нерешителен клиент. Михаил и Келър, с пистолети в протегнатите си ръце, се въртяха тихо като балерини край вратата към кухнята.

— Можеш ли да ги накараш да спрат? — умоляваше Яков. — Отвличат ми вниманието. Сякаш никога не са проверявали стая дали е чиста.

Габриел погледа как Михаил и Кристофър повтарят упражнението. След това сведе очи към компютърния екран и видя мигаща синя светлинка, движеща се между Хайделберг и Карлсруе, от германската страна на границата.

— Това Сергей ли е?

— Две от моите момчета — обясни Лавон. — Сергей е на няколкостотин метра пред тях. Тръгна от Франкфурт преди около четиресет минути. Няма горили на СВР, няма германци. Чист е.

— И Константин Киров беше — отсъди мрачно Габриел. — Ами Вернер?

— Той хвана експреса от Виена за Париж по изгрев-слънце и до десет вече беше във Вътрешното министерство. Той и френските му колеги, сред които и някой си Пол Русо от група „Алфа“, отидоха на работен обяд. След това Вернер се оплака от мигрена и каза, че се прибира в хотела си, за да си почине. Вместо това отиде на Източната гара и хвана влака в два и петдесет и пет за Страсбург. Трябва да пристигне в четири и четиресет. От гарата дотук е десет минути пеш.

Габриел почука с пръст по синята светлинка, която сега преминаваше през малкия германски град Етлинген.

— А Сергей?

— Ако тръгне право към апартамента, ще пристигне в четири и двайсет. Ако пък първо реши да се отърве от опашката…

На втори компютър се виждаше кадър от вътрешността на жилищната сграда с кодовото име Сабине. Габриел посочи към една фигура, застанала на входа на мъжкия фризьорски салон.

— Ами този?

— Яков смята, че трябва да го убием — каза Лавон. — Надявах се да намерим по-справедливо решение.

— Решението — заяви Габриел — е клиент.

— За целия ден е имал само двама — подметна Яков.

— Значи, ще му намерим трети.

— Кого?

Габриел разроши чорлавата коса на Ели.

— В момента съм малко зает.

— Ами Дорон?

— Той е един от най-добрите ми агенти на терен. И е много капризен по отношение на прическата си.

Габриел се наведе и натисна няколко клавиша на лаптопа. След това погледна как Михаил и Келър правят пируети край вратата.

— Дори не си го и помисляй — възропта Ели Лавон.

— Аз съм началникът на израелското разузнаване, за бога.

— Да — кимна Лавон, докато гледаше приближаващата се синя светлинка. — Кажи го на Саладин.

* * *

Мигащата синя светлинка влезе в Страсбург в четири и петнайсет и по нареждане на Габриел наблюдателите спряха следенето. Едно бе да си опашка на агент на СВР със сто и петдесет километра в час по аутобана, съвсем друго — по тихите улици на старинния френско-германски град на брега на Рейн. Освен това Габриел знаеше къде отива агентът на СВР. В сградата с кодово име Сабине от другата страна на улица „Берн“. Там, до щанда за турски кебап на приземния етаж, двама бивши елитни войници — израелец и британец, в момента се наслаждаваха на късен обяд. А в мъжкия фризьорски салон току-що бе влязъл третият клиент за деня.

Агентът на СВР за пръв път се появи с колата си в 16:25 ч., за втори — в 16:31, а в 16:35 най-накрая паркира беемвето седан точно под прозореца на командния пост и пресече улицата. Когато отново го видяха, вече беше 16:39 и той стоеше на балкона на апартамент 5Б. От ъгъла на устата му стърчеше незапалена цигара, а в дясната му ръка имаше нещо, което можеше и да е кибрит. Цигарата бе сигнал. Запалената означаваше, че брегът е чист. Незапалената — прекъсване на операцията. Старата школа, помисли си Габриел. Московските правила…

В 16:40 ч. на гарата в Страсбург пристигна влак, а десет минути по-късно австрийски таен полицай, за когото се предполагаше, че се възстановява от мигрена в хотелска стая в Париж, мина покрай витрината на турското заведение. Погледна към балкона пет етажа по-горе, където цигарата на агента на СВР светеше като сигнална лампа на кораб. След това отиде до входа на сградата и натисна звънеца на апартамент 5Б. Агентът на балкона хвърли небрежно цигарата на улицата и изчезна през френските прозорци.

— Тръгвайте! — заповяда Яков Росман в микрофона на миниатюрната си радиостанция и двамата бивши елитни войници в турското заведение станаха едновременно. Излязоха и поеха по тротоара, без видимо да бързат, към входа за наематели, където австриецът им отвори вратата. След това затвори и тримата мъже изчезнаха от поглед.

В този момент по причини, известни само на него, Ели Лавон започна да записва изображението, получено от външната наблюдателна камера. Окончателният нередактиран файл беше дълъг пет минути и осемнайсет секунди. И също като записа от хотел „Швайцерхоф“ щеше да бъде задължителен за гледане на булевард „Цар Саул“ — поне от тези, които бяха на достатъчно висок пост и имаха най-голям допуск до секретна информация.

Действието започна с пристигането на ван „Форд Транзит“, от който слязоха двама мъже и се вмъкнаха небрежно в сградата. Те излязоха четири минути по-късно, носейки заедно дълъг и очевидно тежък товар — цилиндричен сак, в който се намираше руски разузнавач. Сакът бе поставен в багажното отделение на вана, който потегли точно когато двамата бивши елитни войници — израелецът и британецът, напуснаха жилищната сграда. Те пресякоха улицата, отидоха до беемвето и влязоха вътре. Моторът заработи, светлините оживяха. После колата зави по улица „Сольор“ и излезе от кадър.

Нямаше запис на случилото се след това, защото Габриел не би го позволил. Всъщност настоя камерите да бъдат напълно разкачени, преди той пак да влезе в мрачната тишина на улица „Берн“. Там се качи на предната седалка на ситроен, който така и не спря напълно. Мъжът зад волана бе Кристиан Бушар, заместникът и силната дясна ръка на Пол Русо. Той приличаше на герой от френски филм, който винаги се забърква в афери с жени, които пушат, след като правят любов.

— Някакви проблеми? — попита Бушар.

— Гърбът ме боли — отвърна Габриел. — Иначе всичко е наред.

Летището бе на югозапад от града и граничеше със земеделски земи. Докато Габриел и Кристиан Бушар стигнат, ванът бе паркиран до опашката на самолет „Гълфстрийм“, собственост на йорданския монарх. Габриел се качи по стълбичката и влезе в кабината. Дългият цилиндричен сак лежеше на пода. Той дръпна ципа и видя червено подпухнало лице, здраво овързано със сребриста самозалепваща лента. Очите бяха затворени. Те щяха да останат така през целия полет. А може и малко по-дълго, помисли си Габриел, това зависеше от метаболизма на пленника. Обикновено руснаците понасяха седативите така, както и водката.

Габриел затвори ципа и седна за излитането. В Москва не бяха глупаци, помисли си той. Все някога щяха да разберат какво се бе случило. Предполагаше, че има три или четири дни да намери къртицата на върха на англо-американския разузнавателен съюз. Най-много седмица.