Даниъл Силва
Другата жена (40)

38.
Горна Галилея, Израел

При обичайни обстоятелства той щеше да бъде арестуван и разпитван дни, седмици, а може би и месеци наред, докато не изцедят и последната тайна от него. А щом бъде толкова изтощен и обезумял от болка, че вече не може да дава смислени отговори и на най-простите въпроси, може би щеше да изяде един последен бой. И след това да бъде отведен в мазе без прозорци в Лефортовския затвор, с бетонни стени и сифон на пода за по-лесно почистване. Там щеше да бъде принуден да коленичи и по руски обичай щяха да му опрат на тила пистолет с голям калибър. Щеше да бъде произведен един изстрел. Куршумът щеше да излезе през лицето и да направи трупа му неподходящ за прилично погребение. Не че такова щеше да му бъде направено. Щяха да го хвърлят в безименна яма в руската земя и да го заровят набързо. Никой, дори и майка му, нямаше да научи къде е гробът му.

Но тези обстоятелства не били обичайни, продължи Сергей Морозов. Това били обстоятелствата на Саша, а той се отнесъл към предателя Киров с изключително внимание. Изпратил го в много командировки, без да го наблюдава, като било напълно наясно, че в някои от тях той се среща с израелските си господари. А Саша точно това искал. За тази цел той се погрижил информацията, до която Киров има достъп, да бъде достатъчно качествена, че израелците и техните англо-американски партньори да не заподозрат нищо. На жаргон това се наричаше „злато за глупците“. То беше лъскаво, но без стратегическа или оперативна стойност.

Накрая Саша изпратил предателя Киров в командировка, чийто резултат щял да е решението му да дезертира. Задачата изглеждала рутинна. Киров трябвало да изпразни тайник в Монреал и да върне съдържанието в Московския център. Тайникът всъщност бил апартамент, използван от бразилска гражданка с постоянен адрес в обетованата земя на Съединените щати. Но жената изобщо не бе бразилка. Беше руска „нелегална“ във Вашингтон.

— Какво върши?

— Саша никога не ми е разкривал какви са нейните задачи.

— А ако трябва да предположиш?

— Бих казал, че обслужва къртицата.

— Защото офицерите от резидентурата са под постоянното наблюдение на ФБР и за тях е невъзможно да ръководят агент на висок пост.

— Трудно — поясни Морозов, — но не невъзможно.

— Саша споменавал ли ти е някога името на тази рускиня във Вашингтон?

— Саша ли? Не ставай глупав.

— А какво е прикритието й?

— Не знам.

Габриел попита какво е било оставено в апартамента.

— Флашпамет — обясни Морозов. — Беше скрита под кухненската мивка. Лично аз я оставих там.

— Какво имаше на нея?

— Фалшификати.

— На какво?

— Документи с възможно най-висока секретност.

— Американски?

— Да.

— ЦРУ?

— И АНС — кимна Сергей Морозов. — Саша ми нареди да оставя флашката отключена, за да може Киров да види съдържанието.

— Откъде знаехте, че ще го погледне?

— Никой оперативен агент на СВР не пренася през граница незаключена и некриптирана флашпамет. Винаги проверяват, за да са сигурни.

— Ами ако не се бе върнал в Москва? — заинтересува се Габриел. — Ами ако бе дошъл право при нас?

— Това бе единствената командировка, през която бе наблюдаван. Ако бе понечил да избяга, щеше да бъде докаран в Москва в сандък.

Но не се оказало необходимо, продължи Морозов, защото предателят Киров се върнал сам в Москва. И тогава се изправил пред мъчителна дилема. Документите, които бе видял, били прекалено опасни, за да бъдат споделени с израелските му водещи офицери. Ако Московският център някога разберял, че са попаднали в чужди ръце, Киров моментално щял да бъде заподозрян. Затова единствената му възможност била да дезертира.

Останалата част от конспирацията на Саша се развила точно по план. Киров отпътувал за Будапеща, а след това за Виена, където Габриел Алон, началникът на израелското разузнаване и неукротим враг, го чакал в тайна квартира. Чакал го обаче и професионален убиец, един от най-добрите на Московския център. Смъртта му на Брюнерщрасе била единствената фалшива нота. Иначе изпълнението било перфектно. Предателят Киров получил недостойна смърт, която напълно заслужавал. А врагът Алон скоро щял да започне разследване, в което във всеки един момент щял да бъде воден от невидимата ръка на Саша. И щял да установи, че Алистър Хюз е къртицата на Московския център в британското разузнаване.

— Откъде знаехте, че сме го набелязали? — попита Габриел.

— Видяхме Ели Лавон и твоя приятел Кристофър Келър да се нанасят в апартамент за наблюдение на Барихгасе. И нашите съгледвачи засякоха вашите да следят Алистър из Виена. По заповед на Саша намалихме екипите си до минимум, за да предотвратим риска да бъдем забелязани.

— Но не и в Берн — каза Габриел. — Трудно бе да не забележим онзи мъжко-женски екип, който пратихте в „Швайцерхоф“. Както и Дмитрий Соколов.

— Протеже на Саша.

— Предполагам, че Саша нарочно е избрал Дмитрий, за да няма объркване.

— Той е доста бляскава фигура в бохемския живот на Женева.

— Какво имаше в плика?

— Ти ми кажи.

Снимки, каза Габриел, снимки на Алистър Хюз, който влиза в Частна клиника „Шлос“.

— Компромат.

— Предполагам, че не е имало възможност Алистър да си тръгне от Берн жив.

— Абсолютно никаква. Но дори ние се изненадахме, че побягна панически от хотела.

— Кой караше колата?

Сергей Морозов се поколеба, после призна:

— Аз.

— Ами ако Алистър не ти бе предоставил такава лесна възможност да го убиеш?

— Оставаше ни самолетът.

— Самолетът ли?

— Обратният полет за Виена. Докато го наблюдавахме, открихме как да качим бомба на борда. Летището в Берн не е точно Хийтроу или „Бен Гурион“.

— Щяхте да убиете толкова невинни хора, за да премахнете един човек?

— Когато правиш омлет…

— Съмнявам се, че цивилизованият свят би го видял по същия начин — възрази Габриел. — Особено като чуят, че заповедта е дошла директно от устата на висш офицер на КГБ.

— Сега се наричаме СВР, Алон. А и имахме сделка.

— Така е наистина. Ти трябва да ми кажеш всичко в замяна на живота си. За нещастие, не изпълни твоята част от договорката.

Морозов успя да се усмихне.

— Името на къртицата? Това ли искаш?

Габриел също се усмихна.

— Наистина ли мислиш — попита руснакът с небрежен тон, — че великият Саша би ми доверил нещо подобно? Само нищожен брой офицери в Московския център знаят самоличността на къртицата.

— Ами жената? — попита Габриел. — Агентката, която се преструва на бразилка?

— Можеш да бъдеш сигурен, че тя и къртицата никога не са се срещали очи в очи.

Габриел попита за адреса на тайника в Монреал. Морозов поясни, че тази информация е остаряла. Саша го бе премахнал и бе организирал нов тайник.

— Къде?

Сергей Морозов мълчеше.

— Искаш ли да накарам техническите сътрудници да ти пуснат пак частта от разпита, в която признаваш, че си убил началника на виенското бюро на МИ6?

Тайникът, каза Сергей Морозов, се намирал на улица „Сен Дьони“ 6822.

— Апартамент или къща?

— Нито едно от двете. Тайникът е „Форд Експлорър“. Тъмносив. „Нелегалната“ оставя флашката в жабката и някой от куриерите я връща в Московския център.

— Старата школа — отбеляза Габриел.

— Саша предпочита старите методи пред новите.

Габриел се усмихна.

— По това си приличаме с него.