Даниъл Силва
Другата жена (25)

23.
Берн

Бител се съгласи да се срещне с Габриел в девет на следващата сутрин в кафене край централата на NDB — Разузнавателната служба на Конфедерацията. Алон пристигна двайсет минути по-рано, а Бител — десет минути по-късно, което не бе типично за него. Той бе висок и плешив, със строгото излъчване на калвинистки свещеник и бледността на човек, който няма време да излиза на чист въздух. Габриел беше прекарал преди години няколко неприятни часа на маса за разпити срещу Бител. Сега те бяха нещо като съюзници. В NDB работеха около триста души и службата имаше годишен бюджет само от 60 милиона долара — по-малко, отколкото разузнавателната общност в Съединените щати харчеше за един обичаен следобед. Службата беше ценен фактор за умножаване на силата им.

— Хубаво място — каза Габриел. Огледа бавно интериора на тъжното малко кафене, напукания линолеум по пода, клатушкащите се пластмасови маси и избелелите плакати с алпийски пейзажи. Кварталът представляваше смесица от офис сгради, малки индустриални концерни и пунктове за вторични суровини. — Често ли идваш тук, или само за специални случаи?

— Каза, че искаш нещо далеч от отъпканата пътека.

— Каква пътека?

Бител се намръщи.

— Откога си в страната?

Габриел много убедително се престори, че мисли.

— Смятам, че пристигнах в четвъртък.

— Със самолет ли?

Габриел кимна.

— Цюрих?

— Всъщност беше Женева.

— Обикновено преглеждаме списъците с пасажерите на всички пристигащи полети. — Бител беше началник на антитерористичното подразделение на NDB. Да държи нежелани чужденци далеч от страната си, бе част от длъжностната му характеристика. — Напълно сигурен съм, че не съм видял името ти сред тях.

— И за това си има причина. — Погледът на Габриел се плъзна към сгънатия брой на „Бернер Цайтунг“, който лежеше на масата между тях. Във водещия материал се разказваше за ареста на наскоро пристигнал имигрант от Мароко, който възнамерявал да проведе атака с камион и нож в името на „Ислямска държава“. — Е, Бител, по всичко личи, че си избегнал бедствие.

— Не точно. Бяхме го поставили под постоянно наблюдение. Чакахме, докато наеме камиона, и тогава действахме.

— Каква е била целта му?

— Улица „Лимаке“ в Цюрих.

— А първоначалният сигнал, който ви е завел до заподозрения? — почуди се Габриел. — Той откъде дойде?

— Името му бе открито в един от компютрите, иззети от имението в Мароко, където бе убит Саладин. Един от партньорите ни го даде два дни след опита за атака с мръсна бомба в Лондон.

— Не думай.

Бител се усмихна.

— Не мога да ти благодаря достатъчно. Щеше да е кървава баня.

— Радвам се, че съм успял да помогна.

Говореха тихо на „хохдойч“, или висок немски. Ако Кристоф ползваше диалекта на швейцарския немски, характерен за долината в кантон Нидвалден, където той бе израснал, на Габриел щеше да му трябва преводач.

Дойде сервитьорката и прие поръчката им. Когато отново останаха сами, Бител попита:

— Ти ли уби човека с бомбата в Лондон?

— Глупости! Та аз съм шеф на израелското разузнаване, за бога.

— А Саладин?

— Той е мъртъв. Единствено това има значение.

— Само че идеологията на ИДИЛ остава и тя най-накрая успя да проникне и в Швейцария. — Кристоф впи укорителен поглед в Габриел. — Ще си затворя очите, че си влязъл в страната, без да си направиш труда да уведомиш NDB, и при това с фалшив паспорт. Предполагам, че не си тук, за да караш ски. Тази година сезонът е ужасен.

Габриел обърна броя на „Бернер Цайтунг“ и посочи статията за смъртта на британски дипломат на гаровия площад.

Бител вдигна вежди.

— Отвратителна работа.

— Казват, че е било нещастен случай.

— Откога вярваш на това, което четеш във вестниците? — И като сниши глас, Бител добави: — Моля те, кажи ми, че не си го убил ти.

— Защо ми е да убивам британски дипломат на средно ниво?

— Той не е бил дипломат. Бил е началник на бюрото на МИ6 във Виена.

— И чест гост на вашата страна.

— Също като теб — отбеляза Бител.

— Случайно да знаеш защо толкова много си е падал по Берн?

— Имаше слухове, че се е виждал с жена.

— Вярно ли е?

— Не сме сигурни.

— NDB никога ли не е проверявала тази информация?

— Това не е в наш стил. Тук е Швейцария. Личната неприкосновеност е издигната в култ.

Сервитьорката донесе кафетата им.

— Канеше се да ми обясниш — започна тихо Кристоф — защо началникът на израелското разузнаване разследва смъртта на офицер от МИ6. Предполагам, че тя има нещо общо с руснака, когото уби във Виена преди две седмици.

— И него не съм убил аз, Бител.

— Австрийците не смятат така. Всъщност те ни помолиха да те арестуваме, ако случайно се озовеш в Швейцария. А това означава, че в момента си в много несигурно положение.

— Ще рискувам.

— Както винаги. Защо да се променяш на тези години? — Кристоф сипа захар в кафето си и бавно го разбърка. — Та какво казваше?

— От известно време наблюдавахме Хюз — призна Габриел.

— Службата?

— И нашите британски партньори. Проследихме го от Виена в петък следобед.

— Благодаря, че ни уведомихте, че пристигате.

— Не искахме да създаваме проблеми.

— Колко души доведе в страната?

Габриел вдигна поглед към тавана и започна да брои на пръсти.

— Е, няма значение — промърмори Бител. — Това обяснява всички микрофони и камери, които изровихме в хотелската стая на Хюз. Качествена работа, между другото. Много по-добри са от нашите. Моите техници разучават устройството им в момента, за да си направят свои собствени по този модел. — Замислено остави лъжичката на масата. — Предполагам, че сте забелязали срещата на Хюз с онзи руснак в лоби бара.

— Трудно беше да я пропуснем.

— Името му е…

— Дмитрий Соколов — прекъсна го Габриел. — Човекът на Московския център в Женева.

— Познаваш ли го?

— Не лично.

— Дмитрий не играе точно по правилата.

— Няма правила, Бител. Не и когато са замесени руснаци.

— В Женева има, но Дмитрий ги нарушава редовно.

— Как така?

— Агресивно вербуване, много мръсни номера. Специализирал се е в компромати. — Това бе руски термин за уличаващи материали, с които се затварят устите на политици или се изнудват агентите да правят това, което Кремъл иска. — Между другото, върнал се е в Москва. Тръгнал преди две вечери.

— Знаеш ли защо?

— Никога не сме успявали да разбием руските шифри, но „Оникс“ улови рязко увеличаване на трафика между женевската резидентура и Московския център в петък вечер, когато Хюз бе убит. — „Оникс“ бе системата за електронно разузнаване на Швейцария. — Бог знае за какво са говорили.

— Поздравления за добре свършената работа.

— Мислиш ли, че руснаците са убили Хюз?

— Да кажем, че те са на първо място в списъка ми.

— Хюз на заплата ли е бил при тях?

— Видя ли видеозаписите от хотелската охранителна система?

— А ти?

Габриел не отговори.

— Защо руснаците ще убиват свой агент? — попита Бител.

— Задавам си същия въпрос.

— И какво?

— Ако знаех отговора, нямаше да седя в тази дупка и да ти изповядвам греховете си.

— Трябва да си наясно — каза Кристоф след малко, — че британците не се интересуват особено от подробно разследване. Посланикът в Берн и началникът на бюрото на МИ6 ни натискат да го приключим.

— Позволи ми да повторя това искане.

— Това ли е всичко, което искаш от мен?

— Искам си камерите и микрофоните. — Габриел замълча, след това добави: — И да разбереш защо Алистър Хюз е прекарвал толкова много време в прекрасния ви град.

Бител изпи кафето си наведнъж.

— Къде си отседнал?

Каза му истината.

— Ами останалата част от екипа ти?

— Отдавна си тръгнаха.

— Без охрана ли си?

Габриел кимна.

— Как искаш да се свържа с теб, ако открия нещо?

Алон плъзна визитка по масата.

— Номерът е на гърба. Обади ми се по най-сигурната си линия. И бъди дискретен, Бител. Руснаците също имат подслушвателна служба.

— Затова не бива да си в Берн без охрана. Ще ти пратя двама от моите хора за всеки случай.

— Благодаря, Бител, но мога да се грижа за себе си.

— Сигурен съм, че и Алистър Хюз си е мислел същото. Направи ми услуга, Алон. Не оставяй да те убият на моя територия.

Габриел стана.

— Ще направя всичко възможно.