Даниъл Силва
Другата жена (88)

86.
Итън скуеър, Лондон

Три дни по-късно Габриел отлетя за Лондон с израелски дипломатически паспорт под фалшиво име. Телохранител от посолството го посрещна на летище Хийтроу, както и не толкова таен екип за наблюдение от А4 на МИ5. Звънна на Греъм Сиймор, докато пътуваше към Централен Лондон, и го помоли за среща. Сиймор се съгласи да се видят в девет същата вечер в дома му на Итън Скуеър. Късният час предполагаше, че няма да се сервира вечеря, същото му говореше и студеният поздрав на Хелън Сиймор.

— Той е горе — обяви тя хладно. — Мисля, че знаеш пътя.

Когато Габриел влезе в кабинета на втория етаж, Сиймор преглеждаше съдържанието на папка с червен гриф. Отбеляза си докъде бе стигнал с писалка „Паркър“ и я хвърли бързо в куфарче от неръждаема стомана. Доколкото Габриел знаеше, Греъм вече бе заключил за него сребърните прибори и порцелана. Не стана и не му протегна ръка. Нито предложи да се оттеглят в личната му обезопасена стая. Габриел смяташе, че това не бе необходимо. МИ6 вече нямаше тайни за криене. Ребека Манинг бе предала всичките на руснаците.

— Заповядай. — Сиймор погледна с безразличие към барчето.

— Благодаря, не искам — отвърна Габриел и седна без покана.

Настъпи тежко мълчание. Внезапно той съжали, че бе дошъл в Лондон. Боеше се, че отношенията им са непоправимо разстроени. Спомни си с умиление следобеда във вила „Уормуд“, когато бяха търсили в старите досиета името на любовницата на Ким Филби. Ако тогава знаеше, че ще се стигне дотук, щеше да прошепне на Греъм името на Филби и така да си измие ръцете от цялото това нещо.

— Щастлив ли си? — попита накрая Сиймор.

— Децата ми са добре, съпругата ми, изглежда, ме харесва, а това ми е достатъчно за момента. — Габриел сви рамене. — Така че, да, предполагам, че по-щастлив няма как да бъда.

— Не това имах предвид.

— Мой добър приятел е под обстрел за нещо, за което не е виновен. Загрижен съм за него.

— Звучи ми като нещо, което съм чел на картичка.

— Стига, Греъм, да не се държим така. Минали сме през прекалено много неща заедно.

— И отново ти си героят, а аз съм този, който трябва да чисти бъркотията.

— Няма герои в такива ситуации. Всички губят.

— Освен руснаците. — Сиймор отиде до барчето и си наля в чаша един пръст уиски. — Келър ти праща много поздрави, между другото.

— Как е той?

— За съжаление, лекарите казват, че ще оживее. Разхожда се с много важна тайна в главата.

— Нещо ми подсказва, че тайната ти е на сигурно място у Кристофър Келър. Кой друг знае?

— Никой друг, с изключение на премиера.

— Общо трима души от служителите на Нейно Величество — отбеляза Габриел.

— Четирима — поправи го Сиймор, — ако включиш и Найджъл Уитком, който се досеща.

— И Ребека.

Греъм замълча.

— Тя говори ли? — попита Габриел.

— Ребека Манинг е последният човек на този свят, който би искал да говори.

— Щеше ми се да поговоря с нея.

— Вече имаше тази възможност. — Сиймор се взря в Габриел над уискито си. — Как разбра къде отива тя?

— Имах предчувствие, че ще иска да вземе нещо на излизане от страната. Нещо, което баща й е оставил там през 1951 година, след като Гай Бърджис и Доналд Маклийн са избягали.

— Фотоапарата и филма?

Габриел кимна.

— Това обяснява наличието на лопатата. Но откъде знаеше къде са заровени тези неща?

— От информиран източник.

— Шарлот Бетанкур?

Алон не отговори.

— Ако бе взел тази лопата със себе си след престрелката…

— А защо? — учуди се Габриел.

— Тогава щяхме да измъкнем Ребека от Вашингтон, без американците да разберат — продължи Сиймор. — Видеозаписът как тя купува лопатата от железарията, подписа присъдата й.

— И как би обяснил тримата мъртви агенти на СВР?

— Много внимателно.

— А внезапното отзоваване на Ребека в Лондон?

— Здравословен проблем — предложи Сиймор. — Следва ново назначение.

— Замитане на скандала.

— Ти го каза — кимна Греъм. — Не аз.

Габриел се престори, че мисли.

— Американците щяха да се усетят.

— Благодарение на теб никога няма да разберем дали това щеше да стане.

Алон се направи, че не е чул репликата му.

— Всъщност щеше да е много по-добре, ако Ребека бе напуснала Вашингтон с руснаците. — Той замълча, след това добави: — А това искаше ти от самото начало, нали, Греъм?

Сиймор не отговори.

— Затова прати есемес на айфона й две минути преди прозорецът да се отвори и я предупреди да не прави трансфера. Затова я предупреди да бяга.

— Аз? — учуди се Сиймор. — Защо бих направил нещо подобно?

— По същата причина, по която МИ6 остави Ким Филби да се изниже през 1963 година. По-добре шпионинът да е в Москва, отколкото в британски съд.

Сиймор се усмихна снизходително.

— Май всичко си схванал. Но нали ти ми каза, че началникът на бюрото ми във Виена е руски шпионин?

— Можеш повече от това, Греъм.

Усмивката на Сиймор изчезна.

— Ако трябва да предположа — продължи Габриел, — ти си изпратил съобщението от градината, докато се предполагаше, че водиш спешен разговор с Воксхол Крос. Или може би си накарал Найджъл да го направи вместо теб, за да не оставяш следи.

— Ако някой е предупредил Ребека да бяга — каза Сиймор, — това е бил Саша.

— Не е бил Саша, а ти.

Пак се възцари мълчание. „Значи, така свършва всичко“, помисли си Габриел. Стана.

— Ако се чудиш — проговори Сиймор внезапно, — сделката вече е сключена.

— Каква сделка?

— Сделката да изпратим Ребека в Москва.

— Жалка работа — промърмори Габриел.

— Тя е руска гражданка и полковник от СВР. Там й е мястото.

— Продължавай да си го повтаряш, Греъм. Дори и ти може да си повярваш.

Сиймор не отговори.

— Какво получавате за нея?

— Всички, които поискахме.

— Предполагам, че американците също са се включили. — Габриел поклати бавно глава. — Кога ще се научиш, Греъм? Още колко избори трябва да открадне Царя? Колко политически опоненти трябва да убие на ваша земя? Кога ще му се опънете? Толкова ли много се нуждаете от парите му? Това ли е единственото нещо, което държи на повърхността този прекалено скъп град?

— За теб животът е черно-бял, нали?

— Само когато става въпрос за фашисти. — Той тръгна към вратата.

— Сделката — каза Сиймор — има един проблем.

Габриел спря и се обърна.

— Какъв е той?

— Сергей Морозов. Той е при вас, руснаците го искат.

— Не говориш сериозно.

Изражението на Сиймор даваше ясно да се разбере, че е сериозен.

— Бих искал да ти помогна — тихо заяви Габриел, — но Сергей Морозов е мъртъв. Не помниш ли? Предай на Ребека, че съжалявам, но ще се наложи да прекара остатъка от живота си тук, във Великобритания.

— Защо не й го кажеш сам?

— Какви ги приказваш?

— Спомена, че искаш да поговориш с нея.

— Така е.

— Оказва се — обяви Сиймор, — че и тя иска да поговори с теб.