Даниъл Силва
Другата жена (61)

59.
Уорън стрийт, Вашингтон

Ребека сложи лед в две чаши и сипа в тях „Джони Уокър“ черен етикет. Към собствената си чаша добави и малко минерална вода „Евиан“, но другата остави неразредена. Последното нещо, от което се нуждаеше, беше още едно питие, но тя приветства тази възможност да се съвземе. За късмет не носеше пистолета си, иначе можеше като нищо да застреля генералния директор на Секретната разузнавателна служба. Оръжието й бе на втория етаж, в най-горното чекмедже на нощното й шкафче, 9-милиметров „ЗИГ Зауер“. Американците знаеха за него и одобряваха Ребека да го държи в дома си за самозащита. Но й бе забранено да го носи на публично място.

— Започвах да си мисля, че си избягала от страната — провикна се Греъм Сиймор от съседната стая.

— Бях с Кайл Тейлър — обясни Ребека.

— Как беше той?

— Разговорлив.

— Днес бомбардирал ли е някого с дрон?

Ребека се усмихна насила. Знаеше, че Тейлър е безмилостно амбициозен кариерист. Говореше се, че би бомбардирал с дрон и майка си, ако това щеше да му осигури работно място на заветния седми етаж на Лангли.

Ребека занесе двете чаши във всекидневната и подаде едната на Греъм. Той я наблюдаваше внимателно над ръба, докато тя палеше цигара. Ръката й трепереше.

— Добре ли си?

— Ще се оправя. Как влезе?

Сиймор вдигна ключа за външната й врата. Ребека държеше един в бюрото за всеки случай.

— А колата и шофьорът ти? — попита тя.

— Те са зад ъгъла.

Ребека се упрекна наум, че не бе минала по околните улици, преди да се прибере. Дръпна силно от цигарата и издиша облак дим към тавана.

— Извинявай, че не те предупредих, че ще идвам в града — каза Сиймор. — И че се появих, без да се обадя. Но исках да си поговорим насаме, далеч от бюрото.

— Тук не е сигурно. — Ребека почти се задави с абсурдността на думите си. Нямаше по-сигурна стая на света от тази, в която се намираха, помисли си тя.

Сиймор й подаде блекбърито си.

— Направи ми услуга, постави го във фарадеева клетка. Както и твоя.

Фарадеевите клетки блокираха входящите и изходящите сигнали на смартфоните, таблетите и лаптопите. Ребека винаги имаше такава в чантата си. Постави блекбърито на Сиймор в нея, сложи там и своето, заедно с личния си телефон, и прибра всичко в хладилника. Върна се във всекидневната и свари Греъм да пали една от нейните цигари.

— Надявам се, че нямаш нищо против — оправда се той, — но ще ми дойде добре да изпуша една.

— Звучи зловещо.

— Боя се, че е така. Утре в единайсет часа предобед ще се срещна с Морис Пейн в Лангли. Ще съобщя на директор Пейн, че моето правителство е получило неоспоримо доказателство: зад убийството на Алистър в Берн стои СВР.

— Каза ми, че е било нещастен случай.

— Не е. Затова утре по обед нашият външен министър ще се обади на държавния секретар във Фоги Ботъм и ще му предаде подобно съобщение. Нещо повече, външният министър ще каже на държавния секретар, че Обединеното кралство възнамерява да замрази всички дипломатически връзки с Русия. Премиерът ще съобщи новината на президента в един часа.

— Не е вероятно да приеме новината добре.

— Това — каза Сиймор — е най-малкият ни проблем. Експулсиранията ще започнат незабавно.

— А доколко сме сигурни в ролята на Русия за смъртта на Алистър?

— Не бих позволил премиерът да предприеме такива драстични стъпки, ако нямах желязна разузнавателна информация.

— Кой е източникът?

— Получихме важна помощ от един от нашите партньори.

— Кой?

— Израелците.

— Алон? — попита скептично Ребека. — Само не ми казвай, че предприемаш тази стъпка, доверявайки се на думите на Габриел Алон.

— Той получи много сигурна информация.

— Откъде?

— Съжалявам, Ребека, но се боя, че…

— Може ли да видя разузнавателната информация, преди да се срещнем с Морис?

— Ти няма да дойдеш в Лангли.

— Аз съм началник на бюрото във Вашингтон, Греъм. Трябва да съм на тази среща.

— Тази ще е на най-високо ниво. От Лангли отивам директно на летище „Дълес“. Искам да ме чакаш там.

— Моята роля е сведена до това да ти помахам след самолета ли?

— Всъщност — каза Сиймор — ти ще си в самолета.

Сърцето на Ребека подскочи.

— Защо?

— Защото искам да си до мен в Лондон, когато бурята избухне. Това ще ти даде безценен опит в управлението на кризи. — Греъм снижи глас и добави: — Освен това ще даде възможност на мандарините в Уайтхол да се запознаят с жената, която искам да ме наследи като началник на Секретната разузнавателна служба.

Ребека мълчеше като онемяла. Четири десетилетия на заговори и машинации и всичко се случваше точно така, както Саша и баща й бяха планирали.

Но ти, безценна моя, ти ще довършиш работата вместо мен…

— Да не би нещо да не е наред? — попита Сиймор.

— Какво се очаква да каже човек в такъв момент?

— Нали това искаше, Ребека?

— Разбира се. Но след теб ще остане голяма празнина, която трябва да запълня. Ти си страхотен шеф, Греъм.

— Да не би да си забравила, че ИДИЛ срути Уест Енд, докато аз бях на поста?

— За това бяха виновни МИ5, не ти.

Той й се усмихна с лек укор.

— Надявам се, че няма да имаш нищо против да ти давам по някой съвет от време на време.

— Щях да съм глупачка, ако не приема.

— Не си губи времето във водене на стари войни. Дните, когато МИ5 и МИ6 се държаха като противници, отдавна са отминали. Много бързо ще разбереш, че имаш нужда Темс Хаус да ти пази гърба.

— Някакъв друг съвет?

— Знам, че не споделяш личната ми привързаност към Габриел Алон, но би било мъдро да го запазиш в своя арсенал. След няколко часа ще започне нова студена война. Алон познава руснаците по-добре от всеки друг в занаята. Има белези, които го доказват.

Ребека влезе в кухнята и извади блекбърито на Сиймор от фарадеевата клетка. Когато се върна, той вече бе облякъл палтото си и чакаше до вратата.

— Кога искаш да съм на летище „Дълес“? — попита тя, докато му подаваше телефона.

— Не по-късно от дванайсет часа. И се приготви да останеш в Лондон поне седмица. — Той пъхна телефона си в джоба на палтото и тръгна по каменната пътека.

— Греъм — извика Ребека от портата.

Сиймор спря до тъмната лампа и се обърна.

— Благодаря ти — каза тя.

Той се намръщи, озадачен.

— За какво?

— За това, че ми се довери.

— Бих могъл да кажа същото — отговори Сиймор и изчезна в мрака.

* * *

Колата бе паркирана на Четиресет и пета улица. Сиймор се качи на задната седалка. През пролука в дърветата той виждаше къщата на Ребека в далечината и тъмната лампа в края на пътеката.

— Обратно в резиденцията на посланика ли, сър?

Сиймор щеше да прекара там нощта.

— Всъщност — каза той — трябва първо да се обадя по телефона. Имаш ли нещо против да се поразходиш известно време?

Шофьорът слезе. Греъм започна да набира номера на Хелън, но се спря, в Лондон отдавна бе след полунощ и той не искаше да я буди. Освен това се съмняваше, че Ребека щеше да го накара да чака дълго. Не и след като току-що й бе казал за плановете за прекратяване на отношенията с Русия. Тя имаше малко време да предупреди своите в Московския център.

Блекбърито на Сиймор запулсира. Беше съобщение от Найджъл Уитком от Лондон — малко фураж, за да може на останалите във Воксхол Крос всичко да им изглежда нормално. Той написа отговор и натисна „изпрати“. След това погледна през пролуката в дърветата към къщата на Ребека Манинг.

Желязната лампа в края на пътеката вече светеше ярко. Греъм набра един номер и вдигна телефона към ухото си.

— Виждаш ли това, което виждам аз?

— Виждам го — каза гласът от другата страна.

— Дръж я под око.

— Не се тревожи, няма да я изпускам от поглед.

Сиймор прекъсна връзката и се взря в светлината. Утрешният ден, каза си той, ще е само една формалност, подпис под документ за предателство. Ребека беше къртицата и къртицата беше Ребека. Тя бе прероденият Филби. Отмъщението на Филби. Истината бе изписана на лицето й. Това бе единственото, което Филби не бе успял да премахне у нея.

Аз съм Ким. Ти кой си?

„Аз съм Греъм — помисли си той. — Аз бях този, който я назначи на стария ти пост. Аз съм последната ти жертва.“